Илса Бик
Чудовища (30)

29

Трябваше да го измъкне оттук, и то бързо. Но как? Пъхнала голите си длани под мишниците, Ели потрепери от студ. След като първоначалният шок се беше оттекъл, тя започваше да усеща студа. Свали палтото си и го уви около гърдите му, след това свали платната, с които бяха покрити останалите тела, и ги натрупа върху Крис, за да го запази колкото можеше по-топъл. Той лежеше на палета съвсем тихо, очите му отново бяха затворени, дишаше тежко и дъхът му излизаше на колебливи сиви облаци.

Имаше само две неща, които тя можеше да направи — да остави Крис и да отиде за помощ или да го вземе със себе си. Първото беше най-лесно. Ще остави Мина да го пази, ще изтича обратно до Бела и ще галопира чак до къщата. Може би час, може би много по-малко, ако накараше туткавата стара Бела наистина да се затича.

Но имаше и проблем с времето, а и Ели не искаше да го изпуска от поглед. Тя хвърли неспокоен взор към прозорците. От посивялото небе можеше да познае, че онова, което доскоро беше ранен следобед, вече се стопяваше в късен. Можеше да имат късмет да дойдат до тук преди мрак, но трябваше да се връщат през нощта. Истина беше също така, че от седмици не бяха забелязвали човекоядци толкова далеч на север. Крис и онзи старец, с когото той пътуваше, онзи, смазаният от боздугана, бяха задействали капани, които не бяха привеждани в действие от цели два месеца.

„Значи трябва аз да го взема.“ Ели задъвка бузата си. Осъзна, че очите й са приковани върху гърдите му. Тя очакваше всяко трудно вдишване, като задържаше дъха си, докато купчината платна не се надигнеше отново. Знаеше, че очаква всеки дъх да е последният му като във филмите. Едно драматично изпъшкване и сбогом. „Трябва някак да го кача на коня.“ Но Крис беше твърде тежък, за да го вдигне. Очите й пробягаха по задълбочаващите се сенки, които хвърляха голите мертеци. Дори да намереше въже и да го завържеше около гърдите му или нещо такова, и да успееше да намери начин да прехвърли въжето през гредата, не беше достатъчно силна, за да го издигне и на пет сантиметра. Можеше ли да го влачи? Това изглеждаше възможно. Просто ще го изтърколи от палето, ще гледа главата му да не прави дрън-дрън по камъка, а после ще го извлече по начина, по който се дърпа малко дете върху шейна нагоре по хълм. Крис щеше да е много по-тежък, разбира се, но тя трябваше да се справи само със седем-осем метра. Сега тя беше много по-силна, отколкото през октомври, когато започнаха всички лоши неща. Яздеше кон, ходеше пеша с километри, влачеше свредели и такъми и се оправяше с пушката си без много проблеми. Значи можеше да го направи. Но качването му на коня беше сериозен проблем.

Ами птиците? „Ще го оставят ли да си тръгне?“ Извивайки глава, тя се заслуша, после долови металическото им бърборене. Още бяха там. Не бяха я притеснили, но може би това беше всичко. Птиците можеше да са — тя не знаеше — някакъв знак или нещо такова. Както Алекс беше казала веднъж, можеш да познаеш, че се задава буря, щом животните притихнат напълно.

— Не мога да направя нищо — каза тя на Мина, която се облегна на крака й. Замръзналите й пръсти се заровиха в козината зад ушите на кучето. — Трябва да го опазя топъл и да го измъкна.

Ами ако останеше? Другите щяха да дойдат да я търсят. Вероятно скоро. Щяха да знаят къде да отидат. Бела беше вързана на разклонението. Тя можеше да стои мирна и да поддържа Крис топъл. Но можеше да чака дълго време. Никой нямаше да се разтревожи за нея още час, може би час и половина. Можеше да чуе Илай: „О, знаете каква е Ели, когато се захване да лови риба — може да стои навън цяла вечност“.

Изпод платното Крис нададе още един дълъг стон. Тя пресече стаята на момента, падайки на колене, за да проучи лицето му. През полумесеците на клепачите му можеше да види как очите му блуждаят. Крис сънуваше, и то лош сън. Дълбоки мрачни линии на страх и болка прорязваха носа и челото му. Може би сънуваше някакъв кошмар или че е мъртъв, което вероятно беше също толкова лошо.

Тя застана и потупа палета.

— Мина, ела! — Кучето послушно скочи, като внимаваше да не настъпи Крис. Мина обърна очакващ поглед, но Ели поклати глава, сложи ръка на врата на кучето и го приближи до Крис колкото успя. — Само ти — каза тя, притискайки леко, за да подсили думите. — Долу, момиче! Легни! Искам да го пазиш топъл. — „И да го защитаваш, докато се върна.“ Мина не беше толкова голяма, колкото овчарка, но легнала по цялата си дължина, топлината на тялото й трябваше да помогне. — Остани! — каза Ели и вдигна ръка като регулировчик.

С леко скимтене Мина протегна врат и подуши пръстите й.

— И аз те обичам, момиче! — каза Ели и млясна голяма целувка между ушите й. Обърна се да тръгне, но се поколеба. Придърпа кожената каишка от врата си и прокара пръст по обърнатия знак на мира. „За защита“ — казала бе Хана. Коленичейки, Ели нежно плъзна каишката през главата на Крис. Той беше момче, почти мъж, и вратът му беше по-голям, затова каишката прилепна, а амулетът едва стигаше до пулсиращата вдлъбнатина на гърлото му.

И тогава — не питайте защо — тя го целуна. Просто докосна с устни челото му така, както правеше баща й: „Обичам те, хлапе!“.

— За късмет — каза тя.