Илса Бик
Чудовища (21)

20

Беше още едно стъпало — този път ляво, на мъж. А тези туфи косми, поникнали по палците? Беше очевидно: мъжът е бил свиня. Имаше ужасни мазоли — две огромни подутини на палеца, — толкова втвърдени пети, че можеха да се използват за шкурка, и изгнил нокът. Изглежда, човекът е бил стар, те всички бяха стари. Кожата беше на петна, суха като пергамент, с изпъкнали сини вени. Трошливите нокти бяха толкова дълги, че бяха като изкривени жълтеникави нокти на хищна птица. Питър не можеше да си представи как бе ходил дядката.

— Трябва да убиеш пазачите — просъска Саймън.

— Знам — каза Питър през бам-бам-бамкането. Проклетите камбани бяха започнали преди осем дни, точно след като гръмна мината на Рул, и просто не спряха. Гол като сойка, той седеше с кръстосани крака върху вледенения цимент в ъгъла на клетката си и се опитваше с всички сили да не се оглежда за Саймън. Нямаше смисъл. Малкият мръсник…

… халюцинация…

… беше бърз. А Питър безспорно не искаше да оглежда дълго другите, които се взираха в него от останалите девет клетки — Променени с искрящи очи и с лица, притиснати в решетките като маймуни в зоологическа градина.

Единственото, което не правеха, беше да реват. Питър смяташе, че имаше поне шестдесет деца. Познавайки Фин, вероятно още много Променени бяха натъпкани в други клетки из лагера.

Това, което тормозеше Питър — освен Саймън, онова бам-бам-бам на камбаните и това, че е гол и се въргаля в собствените си лайна, — беше, че някои от тези Променени имаха имена. Познаваше тези деца и това го подлудяваше. Например в клетката точно отсреща това едро момче с неандерталско чело беше Лий Травърс — Горския път, третата къща отдясно. Подобната му на катерица баба по цял ден биеше лехите с онази злобно заострена мотика, независимо дали градината имаше нужда от прекопаване, или не.

Ами тази много красива брюнетка с очи на кошута в клетката отляво? Това момиче, което го правеше гладен по начин, който не можеше да скрие без дрехи? Беше съвсем сигурен, че това е Кейт Ландри — на шестнайсет, обичаше котки и — боже мой — тези устни, тези гърди! Питър имаше проблясъци как двамата голи се мятат в снега…

„Престани! — дишането на Питър се беше учестило, устата му бе пресъхнала от желание. — Контролирай се! Мисли! Защо Фин е докарал точно тези хлапета? Техните приятели?“

— Знаеш ли, вместо да мислиш за секс — каза Саймън, — трябва да търсиш начин да избягаш.

— Разбирам това, Саймън — промърмори Питър, отвръщайки очи от много сочната Кейт — тези устни, тези гърди! На моменти друга идея се носеше в ума му, нещо направо от „Възходът на планетата на маймуните“: убий пазачите, отвори клетките и ги остави да излязат и да завладеят света! Или от „Вълшебникът от Оз“: „Летете, мои красавци! Летете, летете!“. Но първо секс. Много и много секс в снега, на цимента, навсякъде. Да хване Кейт, да я наведе назад и да я има, да я има, да я има…

— Не си и мечтай! — каза Саймън. — Ще имаш късмет, ако не ти го отхапе за закуска.

— Исусе, Саймън, млъкни, по дяволите! — Боже, не можеше да има и една добра фантазия на спокойствие!

— Принуди ме! Имаш много по-важни неща, за които да се тревожиш. Например за мен и за Пени (да не споменавам Фин и това, че събира Променени), за децата от Рул и за мината, а ти можеш да мислиш единствено за това да се чукаш с някакво момиче? Нуждаем се от теб.

— Да, знам. Спри, Саймън, моля те! — Стенейки, той се изтъркаля по корем далеч от очите на Кейт, от нейния глад, от своите мисли. Саймън беше като шип в дясното ухо на Питър, като онези игли, които използваха върху жабите по… Боже!… по биология в прогимназията.

„Виж кой сега е жабата!“

Шокиращо, но истина.

 

 

Мината в Рул беше взривена преди осем дни и когато Питър не пищеше и не вилнееше като побъркан заради камбаните, тези проклети камбани в главата му, тези бам-бам-БАМ… когато не правеше това, Питър или беше буден и сънуваше ужасни кошмари, които прилепваха като дъвка по подметка — вода и тъмно ветрило от морски водорасли, и лодката, и очите в камъка; или беше буден и не сънуваше, а мислеше здраво; мислите кипяха в тенджерата под налягане на черепа му: „Махай се оттук, Питър, махай се, махай се, трябва да се махнеш!“. Ако не намереше начин да се махне, умът му щеше да направи БУМ! Нищо нямаше да остане, освен един капещ червен чорап.

Защото там имаше нещо.

Да. Наистина. В черепа му. Тази червена… капандура зад очните му ябълки, лазеща по мекото розово сирене на мозъка му. Той мислеше, че може да е пропълзяла през някое ухо. Или през носа му. Не беше сигурен. Но я усещаше. Проклетията растеше.

Опита се да се отърве от нея. Веднъж използва ризата си. Спомняше си само откъси: задушаваше се бавно от собственото си тегло; грубата болка; онзи див, безумен момент, когато зрението му се замъгли, щом въздухът му свърши и дробовете му се спукаха; възелът — толкова опънат, че клупът се беше врязал в кожата му като тънка струна за пиано. Още десет, петнайсет секунди и щеше да пререже сънните артерии.

Затова му взеха дрехите. Сега се въргаляше гол като бебе в собствената си мръсотия, защото му взеха и кофата за изпражнения. Вината беше негова, но опитът си струваше. Суровото, първично задоволство да накисне Ланг — този предател — с воняща пикня и течни лайна… О, господи, това беше добро!

Но тези камбани го убиваха. Бяха толкова ужасно силни. Когато можеше да мисли за това, Питър подозираше, че е водата. Добра проводникова система. Когато прозвучаха първите заглушени удари, той се опита да разпредели дажбите. Само глътка тук и там, докато езикът му не се удебелеше толкова, че залепваше за небцето, а дишането му не станеше твърде трудно. Накрая Питър пиеше, защото трябваше, и тогава камбаните просто гърмяха. Крещенето по Фин: ИСУСЕ, БОЖЕ, БИ ЛИ СПРЯЛ ТЕЗИ ПРОКЛЕТИ НЕЩА? — само му докара едно загадъчно дърдорене.

— Не е ли очарователно, момченце, че хората, които най-много викат бог, най-малко вярват в него?

В по-тихите, по-разумни моменти Питър разбираше колко изкушаващо беше да вижда Фин като луд съсипан стар ветеран от Виетнам, превърнал се във водач на милиция: зловещо интелигентен и садистичен кучи син, който гледаше на Рул като на трън в задника; човек, който беше организирал засада преди седем седмици, за да изкара объркването си първо върху Питър. Ако това беше единствената истина, тогава заключенията на Фин, методите и експериментите му щяха да са много по-лесни за пренебрегване.

Но Питър беше учил в колеж. Не беше завършил поради… причини, които имаха нещо общо с очи в камъка и оранжева вода. С Пени. И със Саймън. И с онази проклета лодка. Той не говореше за тези неща, нито за колежа, нито за нещастния случай. Дори Крис не знаеше. Нямаше смисъл. Но Питър беше изучавал консервационна биология, еволюция и застрашени видове. Някога бе имал големи идеи и велики мечти. Щеше да спаси света. Така че понякога Питър наистина разбираше Фин. Имаше някаква безмилостна логика в лудостта му, която един истински дарвинист можеше да намери за трогателна.

После отново: бам-бам-БАМ.

Питър не беше точно нормален.

 

 

— Е, кога? — тормозеше го Саймън. — Ти просто си седиш на задника.

Това си беше чистата истина.

— Малко по-сложно е от това — каза Питър, все още опитвайки да се сдържа, да запази тона си тих. — Дай ми малко почивка, Саймън! Става ли?

— На кого говори, по дяволите? — това беше новият пазач: старче с отпуснати бузи, с лице като на хрътка и с дръжки от стомна вместо уши, облечено в стандартна маслиненобозава униформа. Нож на десния хълбок, кобур на левия, разтегателна палка на кръста. Стомната и другият пазач на смяна бяха зад едно обикновено дървено бюро, поставено пред дълбока камина, в която пращеше огън, чак в другия край на затворническата къща.

Един глас, който разпозна:

— Убий ме, ако знам!

Вторият пазач, Ланг — „Предател, изсъска Саймън, разкъсай гръкляна му, избоди очите му и ги изяж като грозде!“, — се прозя широко и се протегна.

— Винаги говори така.

Тези пазачи трябваше да са на петнайсет-двайсет метра, но все пак Питър чу всичко това високо и чисто въпреки камбаните. Беше станал като прилеп, прихващаше звуци: „сссс“, когато остатъчна вода по някой пресен дънер изсъскаше и се изпареше, КРЪЦ-кръц от кожения колан на Ланг, когато той ходеше; дори скърцането на ботуши по снега извън затворническата къща. Понякога мислеше, че чува други много тънички гласове в главата си. Нищо отчетливо, по-скоро врява като от претъпкана гара с много висок таван.

— Господи, така, както си говори — каза Стомната, — е малко призрачно.

„Призрачно. ХАХАХАХА!“ Не знаеха какво е призрачно. Тези бам-бам-БАМ бяха призрачни. Да не спиш изобщо, беше призрачно. И старият кошмар, който виждаш, когато си буден — оранжева кръв в тъмна вода и лодката, и очите, които бяха дупки в камък, — това беше призрачно. Нещото, на което растяха електрически червени крила в мозъка ти, беше призрачно.

Изгледа как ръката на Ланг пропълзя в мазния сив шлем от изтъняла коса и се зарови там за едно хубаво драс-драс.

— Шефът казва, че са халюцинации — каза Ланг, докато пърхотът посоляваше раменете му. — Трябва да преминат. Ако стане много шумен, иди и го цапардосай няколко пъти! Това ще го накара да млъкне.

— Аз не съм халюцинация — прошепна Саймън. Гласът му винаги идваше от сляпата точка отдясно на Питър. Надявайки се да го хване, Питър понякога рязко се извърташе, но Саймън се изплъзваше като проблясване на живак.

— Знам го — каза Питър, въпреки че една малка все още нормална част от ума му също прошепна: „О, да беее!“.

— Къде е шефът все пак? — попита Стомната. — Няма го от седмица.

— Знам, че съм истински — каза Саймън.

— Ш-ш-шт! — прошепна Питър. — Саймън, моля те, бъди тих! Искам…

— Последно чух, че шефът е взел група Чъкита. Иска да види как се справят — каза Ланг. — Каза, че се учат по-бързо, когато излизат в екипи, особено когато имат достатъчно в тях.

— О-хо — каза Саймън.

Това привлече вниманието на Питър. Достатъчно в тях? Какво? Ланг и Стомната не говореха само за съкилийниците му. Тогава за кои? Фин имаше различни Променени? Колко различни? Помисли си за камбаните. Помисли за това колко добре чуваше всичко и за постоянната завеса на стария сън. Помисли за мръсника в черепа си. „И Саймън. Чувам някой, който знам, че не може да е тук. Ами ако…“

— Исусе! Те и ние заедно — от това ме полазват тръпки. А какво става с онова нещо? С очите им? Като това, което става с него? — Стомната изкриви палец към килията на Питър. — Изкарва ми ангелите. Като нещо от филм.

„Чакай! Какво става с мен? — Пръстите му проследиха очертанията на очните му гнезда и хълмчетата на затворените му клепачи. Очите му бяха толкова ожулени, че можеше да плаче кръв. — Очи, очи в мрака, дупки в камъка. Но аз имам истински очи. Освен ако и аз не се променям в нещо друго. Освен ако Фин е…“

— Да, но ще се радваш, когато дойде времето. Още много от тях. По-добре едно Чъки да изяде куршума вместо мен — каза Ланг.

— Може би — Стомната прозвуча колебливо. — Но ти казвам, ще отнеса шибаната глава на първия, който ме погледне накриво. Ами тези Чъкита тук и на другите места? Имаш ли представа какво иска шефът от тях?

— Някои от тях той взема — каза Ланг. — Тези, които смята, че са по-умни, предполагам. Но какво ще правим с всички останали? Да пукна, ако знам!

„Фин има повече Променени, не само тези тук. Разделил ги е на групи: тези, които оставя на мира, и тези, които… дрогира?“ Питър можеше да си представи. Колко беше глупаво да повярва на Фин, когато дъртото копеле каза, че могат да се справят само с десет Променени наведнъж? Трябва да бяха минали повече от пет месеца, откакто нещата отидоха по дяволите. Милицията на Фин е била тук много преди това. Фин е бил подготвен светът да се разпадне. „Значи работи с Променените и върху тях по някакъв начин, не само опитомява неколцина като любимци. Подбира най-умните, най-бързите, най-добрите.“

Какво можеше да иска Фин от останалите обаче — от тези, които бяха тук с него, Питър не можеше да си представи. Те не бяха храна — е, поне не за Променените, които убиваха, но не се хранеха един с друг. Какво можеше да е замислил Фин за тези деца, много от които бяха от Рул?

Още една мисъл: „Той има мен. Той знае всичко за мен“. А дали Фин знаеше за Саймън? За Пени? Ами ако търсеше и тях?

„Успокой се, няма да ги намери! Никой не знае къде е Пени…“

— Не знам — каза Саймън. — Фин има теб. Какво те кара да мислиш, че не може да разбере? Трябва да направиш нещо, Питър.

— Направих, каквото можах. Запазих те жив. — Питър имаше чувството, че някой е пъхнал претоварения му мозък в блендер. — Загубих всичко заради теб.

— Не — каза Саймън. И проклет да беше, ако не прозвуча като Фин. — Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея. Беше изгубен, когато излъга в полицията, не каза истината за нещастния случай, за лодката и за Пени.

— Мислиш ли, че не знам? — Един крясък кипна в гърдите му. „Недей, недей, недей, не може да крещиш!“ Той захапа меката плът на бузата си до кръв. Болката беше ярка, но не съвсем достатъчна, не. „Крещенето не помага. Ако крещиш, те нараняват. Ланг ще те рита, ще те бие. Но няма да те убие. Така че това няма да свърши, докато ти…“

— Тогава направи нещо, Питър! — каза Саймън. — Спри Фин! Направи ход! Направи нещо!

— Млъкни! — Ръмжейки, Питър хвърли онова ляво стъпало през клетката си. — Млъкни, Саймън, просто млъкни!

— Хей, хей! — каза Ланг.

— Моля те, боже! — Стенейки, Питър се помъчи да се изправи, обви пръстите си около железните решетки, прилепи се до стената и се хвана здраво с юмруци за метала срещу поредната вълна от болка. „Не, не, не, Питър, не крещи, Питър, не крещи!“

Не за първи път се почуди колко дълго и силно трябва да удря главата си, за да се пукне черепът му и мозъкът му да се смачка като жълтък на яйце. Можеше да се приближи до решетките, където чакаха Променените. Да провре ръце и да придърпа Кейт по-близо, да я остави да забие зъби в гърлото му, да й даде да опита първа. Щеше да е свършило, преди пазачите да отблъснат нея и съкилийниците й назад. Но той беше страхливец, не можеше да се остави да умре. Не беше готов, а и трябваше да мисли за Пени и за Саймън. Имаше го и Крис.

Да брои, можеше да брои. Броенето беше добро нещо. „Десет клетки, има десет… — Трескавият му поглед ги докосваше една след друга. — Пет от едната страна, една, две, три, четири, пет…“

— Това малко прасенце отишло на пазар, това малко прасенце останало у дома, това малко прасенце имало печено говеждо… помогни ми, помогни ми, помощ… бам-бам-бам…

— Добре, това е доста откачено — каза Стомната.

— Не, не, не, нененене — припяваше Питър, удряйки слепоочията си и клатейки глава напред-назад. — Осем… осем, осем, осем, осем дни от камбаните, но десет клетки, десет, десет, десет, десет малки прасенца, квик, квик, квик… — той чу гласа си да се издига в дрезгав фалцет. — Квик, квик, квик, квикквикквик… не, спри! Спри, спри! — Питър не осъзнаваше, че подсилва думата с удари по челюстта си, докато кокалчетата му не се ожулиха болезнено.

— Да направим ли нещо? — попита Стомната.

— Ако започне да рови из очите си или нещо такова — каза Ланг.

— Правил ли го е някога?

— Само веднъж.

— Спри! — изпъшка Питър, но вече не бе сигурен на кого говори. Трябваше да спре с това, да започне да се контролира. Удряше челюстта си отново и отново: по-силно, по-силно. Този път меката вътрешна плът на бузата се раздра от зъбите му. Устата му се напълни с вкус на метал и блатна вода — лодката дълбоко в тъмното, — вкус, който той познаваше много добре. „Но това съм аз, това е добре, отрезви се той. Това е моята кръв, не е някой, когото е трябвало да изям…“ — Не! — Той се изправи рязко, сякаш някаква скрита пружина внезапно се беше развила в кръста му. — Няма да мисля и за това. Ще мисля за нещо друго. Ще мисля, мисля, мисля. — Започна да обикаля килията си пред очите на Променените, но далеч от сграбчващите им ръце и… „Кейт, Кейт, Кейт, обикаляй, обикаляй, обикаляй. Брой, прави нещо, прави каквото и да е, но се стегни!“ — Стегни се, стегни се, стегни се, аз съм Питър, аз съм в килия, аз съм в лагер…

— Ти си Питър, ти си в килия, ти си в лагер. — Саймън беше ехо, призрак от гробището на спомените на Питър. — Ти си в килия, това е ад, а аз съм Саймън и десет малки прасенца започнали да квичат. Квик-квик-квик…

— Не те слушам.

— Говориш с мен.

— Не те чувам — изкрещя Питър през онова бам-бам-БАМ. — Исусе, моля те, остави ме! — Горната част на главата го болеше толкова много, сякаш някой бе пробил черепа му с тухла. — Моля те, боже, моля те! Защо не ме оставиш да умра?

— Защото не ти е дошло времето — каза Саймън.

— Но аз не мога да понеса повече. — Питър прокара език по горната си устна, обирайки един ред вече много позната ивица изсъхнал бакър и стара сол. — Моля те, Саймън…

— Саймън? — попита Стомната.

— Внук на Преподобния — отвърна Ланг отегчен. — Беше много близък с това хлапе.

— Внук? Мислех, че Крис Прентис е внук на Йегър.

— Той също, което е странно, защото старецът имаше само едно дете.

— И как е станало това? — попита Стомната.

— Да пукна, ако знам — отвърна Ланг.

— Не ти е позволено още да умреш, Питър — рече Саймън. — Пени и аз имаме нужда от теб.

— Не мислиш ли, че знам? — Вбесен, той се завъртя, опита се да го сграбчи, но не хвана нищо, защото Саймън се изплъзна извън обхват. — Ти имаш нужда от мен, Пени има нужда от мен. Но не мога да ви помогна точно сега. Не разбираш ли? Дори не мога да помогна на себе си.

— Коя е Пени? — попита Стомната.

— Сестра му. Хората от Рул казаха, че била истинска красавица. Просто — Ланг сви ръце пред гърдите си — супер.

— Млъкни! — Питър извърна глава толкова бързо, че хвръкна кървава слюнка. Но в сърцето си се зарадва, защото така можеше да мрази някой друг, освен себе си. — Не произнасяй името на сестра ми! Дори не си го помисляй!

— Беше заминала, когато аз дойдох. Чух, че може би е подивяла — пазачът продължаваше да говори, сякаш Питър не беше там. И това беше истина в известен смисъл. Ланг плъзна бледорозовата змиорка на езика си по зъбите, нацапани с черни петна от загниване и никотин. — Срамота! Истински хубаво е да покажеш на всички тези момичета какво може един мъж…

— Млъкни! — Стискайки решетките с две ръце, Питър сгъна лакти като шимпанзе. — Млъкни, Ланг! Ще те убия, ако не млъкнеш, млъкни, млъкни!

— Така ли? Така ли? — Остъргвайки стола си назад, Ланг се пресегна към калъфа. С един замах на китката му шейсет сантиметра черна хромирана стомана прещрака на мястото си. Пазачът премина половината разстояние до килията на Питър, пляскайки желязото с остро метално дрънчене дан-дан-дан, което някак беше в синхрон с онова бам-бам-бам. В другите клетки Променените се свиха назад. — Ставаш корав ли, момче? Ще ме убиеш ли? Искам да видя как ще опиташ.

„Да! Давай, пръсни ми черепа, смачкай мозъка ми, убий ме, убий ме, убий ме!“

— Давай! Давай! — изви Питър. — Хайде, тъпако, хайде! Там си достатъчно смел, можеш да говориш как ще покажеш на момичетата що за мъж си, така че, давай!

Бузите на Ланг почервеняха.

— Не мисли, че аз няма…

— Ланг! — Стомната беше на крака. — Не мисля, че е добра…

— Млъкни! — Напредвайки, Ланг удари желязото с едно свирепо БАМ. — Ти, малък пикльо…

— Питър — беше Саймън, но и не беше. Спокоен и тих, този глас беше въпреки това мощен; ритник в стомаха, който му изкара въздуха. — Питър, недей!

И просто така Питър почувства как желанието му за бой се изпарява, оставя го без кости, слаб. Погледна надясно, където Саймън винаги се носеше извън погледа му, но ахна, щом въздухът внезапно се раздвои и Крис — блещукащ и сияен — се появи.

— Питър. — Лицето на Крис беше яркобяло. — Спри! Не можеш да ги победиш така.

— Крис? — Питър вдиша. Коленете му опитаха да се сгънат. Гледката го хвърли назад толкова силно, че ако не стискаше решетките, щеше да рухне на мръсния цимент. Крис не можеше да е тук, той го знаеше. Фактът, че Крис беше… „Ами ако е мъртъв? Не, моля те, боже!“ Гърлото на Питър се стегна от мъка. Зрението му се замъгли и той стисна здраво очите си. — Крис, не може да си тук. Не може да те виждам. Не те виждам.

— Така ли? — излая Ланг. Когато отново удари решетките, звукът беше много по-слаб и не нарани ушите на Питър толкова. Защо беше така? — Гледай в мен, когато говоря!

— Отвори очи, Питър! — каза Крис. — Погледни ме! Нека ти помогна!

— Не. — Питър трепереше, беше му студено, толкова студено. — Ако го направя… ако те виждам, значи си мъртъв или Променен и…

— Виж ме! — каза Крис. — Чуй ме!

Не можа да се спре. Клепачите му се отвориха и той извика. Лицето на Крис беше тебеширенобяло, очите му не бяха черни, а шокиращо блестящовиолетови. Не трябваше да поглежда. Трябваше да закрие очите си. Ако продължаваше така, щеше да ослепее. Но се боеше, че ако погледнеше другаде, ако потърсеше Саймън или Кейт с очите като кошута, или Ланг, или дори Фин, гледката щеше да го унищожи напълно. Мракът имаше своя собствена ужасна светлина.

— Виждам те. — Беше халюцинация, видение, призовано от трескавия му ум, защото нямаше нищо друго, никаква надежда. „Никога няма да се събудя от това, защото никога не спя.“ — Крис… Боже… помогни ми!

— Аз ще ти помогна. — Ланг отново удари решетките.

— Ще ти помогна. — Винаги спокоен, гласът на Крис бе хладна кърпа върху горещо чело, вода в пустиня. — Но трябва да слушаш. Трябва да ми се довериш и да правиш каквото кажа.

Крис не беше там. И той като Саймън не беше истински. Те бяха халюцинации. Бяха симптоми от миналото и неговият избор, и очи като дупки в камък, и черна вода, дълбока и спокойна като гроб. Това беше едно съзнание, раздвоено само срещу себе си. И все пак Крис беше гласът на разума, частица от ума на Питър, не по-голяма от стотинка, която се опитваше да се изрази и да му помогне да оцелее… „Слушай този глас, слушай го внимателно!“

— Какво? — каза Питър. — Какво искаш да направя?

— Отдръпни се от решетките, Питър! — рече Крис. — Не им позволявай да те нараняват повече! Още не си достатъчно силен.

— Вече не съм каквото и да било. — Бавна гореща капка се процеди по бузите му. — Не съм силен. Саймън е прав. Аз съм нищо.

— Сега вече се учиш — каза Ланг.

— Можеш отново да бъдеш силен — продължи Крис. — Ще бъдеш. Но трябва да си достатъчно смел, за да се откажеш от този бой засега.

— Но аз ще падна — възрази той.

— Само на пода. Довери ми се, Питър!

— Оооох! — изстена той. Направи четири препъващи се стъпки назад, преди ставите му напълно да омекнат и да се свлече на коленете си.

— Видя ли? — Ланг прибра палката. — Не можеш да оставиш малкото лайно да ти се качва на главата.

„Вече са се качили на моята.“ Свеждайки глава, Питър разтърка очи с юмруци като уморено дете и започна да се дави от насъбраната мъка и вина в един ужасен звук, който все пак някак, изглежда, караше тези проклети дрънчащи камбани да затихнат поне за малко. Или може би Ланг беше прав и каквото и да беше направил Фин, щеше да прерасне в нещо много по-лошо, ако изобщо беше възможно. Допускаше, че беше, и това го плашеше. Може би беше добре, че не можеше да спи, защото може би в съня си щеше да се промени. И какво щеше да бъде тогава? „Съжалявам, Крис, толкова съжалявам, толкова…“

— Няма нищо — каза Крис, сякаш успокояваше малко дете, което си е ожулило коляното. — Ш-ш-шт, всичко е наред. Ти направи, каквото можеше. Не трябва да се предаваш.

— Но какво направих! — Питър покри лице с ръцете си. „Боже, никога няма да ми простиш.“

— Първо трябва да простиш на себе си — продължи Крис и халюцинация или не, Питър имаше нужда да чуе точно това. Много по-късно той щеше да се зачуди точно кой беше отговорил.

— Помогни ми! — прошепна.

— Помогни си сам! — беше гласът на Крис и не беше. Беше малко от Саймън и не беше. Беше тих, спокойствие в центъра на буря, окото на урагана, мястото, където въздухът е неподвижен като стъкло, мехур извън времето. — Контролирай се! Намери място, където да се скриеш!

— Място, където да се скрия?

— Да, специално място, за което само ти да знаеш. Прати Питър там и ще те намеря отново! Чакай точния момент! — Пауза. — Сега яж, Питър! Прости на себе си и живей!

— Добре — думата беше солена, а гласът му далечен. Изтривайки сълзите си, той се повлече на ръце и колене през изсъхналата урина и спаружените изпражнения по пода към стъпалото, което лежеше настрана като забравена обувка.

— Давай! — каза тихият глас. — Прави каквото трябва!

— Добре — каза отново Питър. Пънчето над глезена завършваше със съсирек, оскъдни парцали суров мускул и мишешко сиво сухожилие. Стискайки с предните си зъби парче увиснала кожа, Питър дръпна внимателно, експериментално. Първоначално имаше лека съпротива. Помогна си с ръце, оголвайки месото от стъпалото като препечени ребърца. Кожата издаде мек звук, който му напомни как майка му късаше стари памучни гащи на парцали за прах и Питър започна да дъвче.

Вкусът беше невероятно гаден — като загнил черен дроб, оставен да позеленее. Вкусът беше животът му.

— Сега това — каза Стомната — е толкова шибано гадно, че нямам думи.