Илса Бик
Чудовища (113)

112

Миг след предупредителния вик на Том светът хлъцна. Нещо изрита Крис в гърба. За кратко имаше усещането, че профучава през въздуха. После нямаше нищо — нито удар, нито сънища този път, нито кошмари, вероятно защото беше жив. Но времето се наклони, а той имаше чувството, че е в наистина стар филм, на който липсваше средната ролка и историята се губеше.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че лежи по лице, а ръцете му дращеха да се заловят за нещо. Крис сляпо си проправяше път през все още съскащите отломки от разцепено дърво, усукан метал и стопено стъкло. В далечината чу църковната камбана да бие „бим-бам“ като тревога. Кога беше започнало това? Въздухът кипеше от писъци и стонове. Някой крещеше:

— Какво, какво, какво, какво?

Много по-близо някой стенеше. След още една секунда той разбра, че стоновете бяха негови. Вкуси кръв в гърлото си. Парещото му лице беше мокро от стопен лед и сняг, но ръката му беше червена и той си помисли: „Виждам това, виждам цвят“.

Защото имаше светлина.

Време, време… колко беше минало? Светът беше едновременно ярък и мрачен. Пулсиращи черни облаци пушеха по небе, което беше синьо над главата му и по-светло тюркоазено на изток от първите спици слънчева светлина. Въздухът смърдеше на изгорели газове, горящо дърво, обгорен метал и прегоряло неделно печено. „Тези облаци… пушек…“ Редките борове на това плато бяха като факли. Зад и вдясно от него идваше пукането и пращенето на още един, по-голям огън.

„Трябва да се махна оттук.“ Претърколи се и погледна към кулата на около трийсет метра. Бяха останали само изкривена развалина от скелетни подпори и стълба, която не водеше никъде. Един кон — този на Джарвис — беше долу, коремът му бе разпран кратер, пълен с разкъсани вътрешности. Нощ, неговият червеникавокафяв кон, беше още на крака. Сиво-кафявата кобила на Том беше сред дърветата. С една ръка, притисната към главата, и друга, стиснала пушката, един мъж залиташе и крещеше:

— Какво, какво, какво, какво?

— Джарвис? — Крис се изправи, олюлявайки се, закашля се и изстена отново, когато пукнатите му ребра пратиха кинжали през гърдите му. — Джарвис, къде е Том, къ…

— Тук. — Отдясно до него купчина мрежа се помръдна. Крис видя първо дулото на бравото, все още в калъфа си, а после Том на ръце и колене, борещ се с купчина отломки.

„Ъх-ох!“ Крис се заклатушка и издърпа мрежата и счупените парчета дърво. Сърцето му се обърна, когато видя металния шип, който стърчеше от звезда от кръв и разкъсан плат високо на лявото бедро на Том, точно под хълбока.

— Колко е зле?

Крис се смъкна на колене. Протегна ръка, после я дръпна обратно. Боеше се да не влоши положението.

— Не знам. Но не мисля, че е дълбоко. Не изглежда счупено и не пулсира. Помогни ми! — Том потисна стон, когато Крис подложи рамо и го вдигна.

— Боли адски — каза. Лицето му беше изкривено от болка.

— Можеш ли да вървиш? Да яздиш?

— Да. — Съскайки, Том направи една пробна накуцваща стъпка, а после друга. — Ще успея. И двамата имаме късмет, че не сме мъртви от налягането… — Той спря, подуши, после каза: — О, мамка му!

— Какво? — попита Крис, но Том вече се накланяше към края на базалтовата плоча. Избликна пушек като издишване на подземен дракон някъде точно отдолу. Трепвайки с всяка стъпка, Крис го настигна и се хвърли долу. В тишина огледаха кратера и Крис си спомни как взривът беше изравнил всички тези дървета. Не беше толкова лошо, но беше близо. Горящият абатис изглеждаше така, сякаш бе смазан от гигантски ботуш. Близките дървета бяха рухнали. Можеше да види къде снегът беше изпарен мигновено от жегата.

„Четирима мъже, две РПГ-та.“ Очите на Крис огледаха останките. Краката лесно се разпознаваха, както и разполовените торсове и… и…

— Г-глави — не беше имал намерение да каже нещо. Просто излезе. Главите бяха ясно различими. Няколко изглеждаха като билярдни топки, само че без бялото — без кожа, без коса. Други се бяха разпукнали като орехи, за да освободят червена и розова киша. — Том, виждам…

— Да. Хайде! — Том се обърна и закуцука бързо към дърветата. — Загубихме много време. Скоро ще бъде съвсем светло. Трябва да стигнем в града преди Променените. Джарвис! — Том повика стареца, който още се въртеше в кръгове. — Хайде, трябва да…

— Какво? — Джарвис се завъртя толкова бързо, че от устата му излетя храчка от пяна. Очите му, пурпурни от спуканите капиляри, подскачаха в гнездата си. Кръв се процеждаше от носа му и от едното ухо. Дръпна предпазителя на пушката си. — Стой далеч от мен, стой далеч!

— Хей, хей, хей! — Том вдигна двете си ръце. — Джарвис, успокой се, човече! Трябва да вървим, Променените…

— Кой? Какво? — изкрещя Джарвис. — Какво, какво…

— Какво му е? — попита Крис.

— Вероятно ударната вълна. Обърква някои хора. Джарвис — опита отново Том, — чуй ме, човече! Всичко е наред, но трябва да тръгваме, трябва да… — Внезапно Том се вцепени и се обърна към платото и димящата кула.

— Какво? — попита Крис. — Какво… — И тогава през пращенето на пламъците той също го чу. Рязкото чупене на храсти, удрянето на ботуши по камък.

Дълбоко в пушека нещо се движеше. Нещо… тъмносиньо. За един объркващ момент Крис помисли, че пушекът се събира, променя цвета си, става на якета и джинси, а после осъзна, че това, което вижда, бяха Променени — много, прииждащи нагоре по хълма само на трийсетина метра, материализирайки се като нашественици, телепортирани от далечна планета.

— Крис! — Том стисна с ръка рамото му и дръпна. — Хайде! Не гледай, просто тръгвай!

„Боже мой!“ Крис беше парализиран, прикован на място. Джарвис отново крещеше:

— Какво, какво, какво…

А Крис мислеше: „Не знам, не знам, не знам…“.

— Крис! — Том го завъртя толкова бързо, че Крис трябваше да стисне ръцете му, за да се задържи на крака. — Казах да не ги гледаш. Качвай се на коня си, Крис! Качвай се на коня си сега!

— Д-добре — изпъшка. И тръгна в препъващ се бяг. Плътно зад него Том го подканваше. Хванал юздите на коня си, Крис се опита да скочи на седлото, но краката му не работеха. — Хайде! — чу се да се моли. — Хайде, хайде, хайде…

Чуваше ги: ботуши разместваха останките, ритаха парчета дърво, хрущяха върху стъкла. „Звукът се засилва. — Гърбът му настръхна. — Приближават, не гледай, не гледай, недей!“ Но после хвърли поглед… „тъпо“… и нокти на ужас стиснаха сърцето му. Променените — толкова много, твърде много — се разгръщаха, изпълваха платото и напредваха право към тях.

— Крис, не! — Том вече шибаше коня си. — Не гледай! Хайде! Имаш време, само не се паникьосвай!

„Твърде късно.“ Мушнал ботуш в стремето, Крис сграбчи коня и се завъртя в тромава полуседнала позиция на седлото. Опита се да не гледа. Не можа. Променените, тези деца на Рул, бяха на по-малко от петнайсет метра. На светлината на идващия ден можеше да види устите им, отворени в тихо ръмжене, а очите им, очите им — толкова големи, толкова диви. Без оръжия, само зъби и пръсти с нокти, и…

„Не гледай, Крис! — беше неговият глас, този, който искаше той да живее. — Мърдай, или си мъртъв!“

Но беше очарователно, страховито, ужасяващо. Всеки кошмар оживява и защо еленът замръзва пред фаровете и хората умират на железопътните прелези, а Мойсей си е затворил очите. Никой не можеше да спре да гледа в чудовището, защото ужасът е братовчед на благоговението.

— Крис, не! Какво правиш? Крис! — извика Том, докато в същия момент Джарвис крещеше: „Каквооо! Каквоооо, каааа…“.

С цвилене Нощ най-после се подплаши. Паниката на Крис сама говореше на шокираното животно, което разбра, че смъртта бе на косъм. Конят се изправи на задни крака. Още не съвсем добре закрепен, Крис изкрещя задушено, когато започна да се плъзга. Усети как се смъква назад, падаше, щеше да падне в Променените, в ръцете им, и те щяха да го хванат, те бяха там, те бяха…

— Стой! — Изравнявайки подскачащата си кобила, Том грабна юздата на Нощ. — Крис, нагласи си проклетите колена, сграбчи гривата или гърба му и се изправи, изправи се!

Крис издиша задавено и се помъчи да се хване. Ужасените очи на Нощ се въртяха, главата му се метна назад и удари Крис по лицето. Ударът беше толкова страшен, толкова силен, че зрението му почерня. Зашеметен, той изпусна захвата си и започна да се свлича…

И тогава се появиха ръце навсякъде — втурваха се по левия му крак и по бедрото, пръсти стискаха, за да го издърпат… и той помисли: „Свършен съм!“.

Страшен гръм дойде някъде от над главата му. Търсещите ръце внезапно се махнаха. Още един гръм. Отляво на Крис едно променено момче шляпна двете си ръце върху кратера, където доскоро беше носът му, и се катурна назад. Все още замаян, Крис усети пръстите на Том да стискат рамото му.

— Не се отпускай, човече! — извика Том, връщайки го на седлото. — Не можеш да се отпускаш, Крис, хайде! — Въпреки раната Том се държеше за кобилата си само с колене. В едната си ръка беше хванал голям черен глок, а в другата рамото на Крис. Друго момиче с много дълга мръсна коса се опита да го сграбчи. Проклинайки, Том се изви надолу и пъхна пистолета в лицето й. Променената беше толкова устремена към него, че не видя Том, още по-малко пистолета и „бам“! Главата й се разби, череп, скалп, мозък, кръв и чорлава коса пламнаха в мокра струя. — Седни! — изкрещя Том. — Изправи се, Крис, седни!

Пукот от изстрел, не от Том, а от тяхно дясно. Високото „зинг“ на куршум, рикоширащ от дърво. Крещейки, Джарвис стреля отново. Този път едно променено момче се олюля, когато върху лявата му гръд внезапно разцъфна червено петно. Линията не точно се разпадна, но някои от Променените се отделиха, отправяйки се към Джарвис, което даде на Крис две безценни секунди, нужни му, за да закрепи крака си в стремето.

— Добре, хайде! — извика Том. Завъртя се, ритна конете им да побегнат и се стрелна към дърветата, отправяйки се обратно към центъра на Рул на пет километра в бъдещето им.

Не беше грешка, но Крис открадна един последен поглед. Двама Променени бяха сложили ръце около все още крещящия Джарвис. Тримата танцуваха някакъв пиянски пирует. После друг Променен се присъедини, а после още и още, Джарвис вече не крещеше, а пищеше, те се тълпяха върху него по начина, по който мравките поглъщат плячката си, и имаше кръв, толкова много кръв.

„И ще има още, защото това е краят на света. — Крис се обърна напред. Очите му щипеха. Бузите му бяха мокри и той не мислеше, че беше само от кръвта. — Това е краят, това е краят, това е краят.“