Илса Бик
Чудовища (123)

Дългата разходка

Изглежда, беше ранно лято, въпреки че той не можеше да е напълно сигурен. Крис седеше с кръстосани крака на плоска изпъстрена със зелени петна базалтова плоча под лъчите на слънцето. Денят беше безоблачен, небето бе замъглено в бяло там, където се срещаше с индигото на езерото, и малко по-тъмно, с цвят на протъркани дънки, точно над главата му. Северният ветрец с аромат на студено желязо и на смърч разроши косата му. Понесено от долината на около триста метра надолу, дойде самотното крякане на дървесна жаба. Право на север, край далечния бряг, той преброи поне пет тънки и скалисти обрасли с дървета резени и по-голямо зелено петно, разстлано над водата като протегната ръка.

Измъкна острието на джобното си ножче, отряза парче сирене, откъсна комат от ронлива франзела и постави резена отгоре. Задържа храната под носа си, вдиша масления аромат на топъл чедър и прясно изпечен хляб, после отхапа. И изстена.

Точно зад дясното му рамо дойде нисък смях.

— Добро е, нали? — каза Питър.

— Боже мой! — измънка той през хляб и сирене. — Трябва да се науча как да го правя.

Смехът на Питър беше лек като въздишка.

— Е, първо трябва да имаш няколко крави. О, и малко брашно. Мая. Захар. Химозин^[1] и…

— Човек може да си помечтае. — Той откъсна още хляб. — Не бъди такъв досадник!

— Аз? Никога! — Бълбукане, после преглъщането на Питър и доволна въздишка. — Искаш ли?

— Боже! — Той се престори, че мисли. — Не знам… Не съм пълнолетен.

— Като надлежно назначен служител на реда и твой водач, настоявам. Обещай да не падаш от хребета и никой няма да разбере — каза Питър. — Освен това старите правила не са приложими вече, особено тук.

— Е, щом поставяш въпроса по този начин. — Крис пое бутилката, която Питър подаде през рамото му. Тя беше запотена от студ. Когато допря гърлото й до устата си, това, което потече по езика му, беше свежо и студено, миришеше малко… на грейпфрут? Затворил очи, той отпи, съсредоточен върху вкуса на виното.

Замисли се: „Трябва да запомня това, всичко, всяка секунда. Може никога да не се появи отново“.

— Е? — Можеше да усети как топлината вече се разлива към главата му и помисли, че трябва много да внимава по пътя надолу. Ако това беше проблем тук. Ако Питър изобщо слезеше. — Кажи ми какво гледам!

— Тъндърбей отляво — каза Питър, посочвайки на северозапад към далечна мъглива панделка от пурпурни планини. — От тук, където сме сега, на Нефритения хребет, остров Амигдалоид е най-далечният бариерен остров, онзи много дългият и тънък на север. Това голямо петно отдясно — с периферното си зрение Крис видя ръката, която сочеше — е западният край на Петопръстия залив. Пренасял съм лодката чак дотам. Истински убиец. Носех само каяк и раница. Представяй си кану. Раменете ме боляха с дни.

— Звучи ужасно.

— Ето защо има нужда от медицинско вино. Но наистина е… рай.

— Не — каза Крис, леко замаян от виното. — Това е Мичиган.

— Умник. Можех да вървя по целия хребет, всичките шейсет и пет километра от единия край на остров Роял до другия, да не бързам, да проточа разходката колкото искам, и пак да не видя нито един човек, нито да чуя друго, освен птици и жаби. През пролетта има повече пеперуди, отколкото можеш да си представиш. Няколко пъти дори чух вълци.

— Не беше ли самотен?

— Тогава ли? Не. Може би защото не беше завинаги. Винаги се връщахме към живота си.

— Ами сега? — Провесил бутилката между пръстите си, Крис завъртя виното, после пое още една глътка. „Грейпфрут и ябълки, и… ванилия?“ Не, това не беше правилно.

— Дали съм самотен ли? — Питър въздъхна дълбоко и Крис усети ръката на приятеля му да стиска дясното му рамо. — Малко. Свиква се. Това е моето място, Крис. Не мога да замина или да бъда някъде другаде. Но ти можеш. — Кратка тишина. — Ще го направиш ли?

— Не знам. — Той глътна вино. — Не съм сигурен.

— Не си ли? — Когато Крис не отговори, Питър отново стисна рамото му. — Хей! Говори с мен! Какво става? Това не е заради Алекс, нали?

— О… не, не в това е проблемът. Не става дума за някакъв глупав любовен триъгълник като в книгите или нещо подобно. Тя трябваше да се справи с достатъчно неща. Тревожи ме, че вдига палатката си далеч от нас. Прави го, откакто стигнахме в Уакамау.

— Може би защото тя започна тази разходка сама преди много време. Освен това едва не умря. Ти знаеш какво е.

Вярно беше. Благодарение на Том и това, което всеки войник знаеше, за да спаси живота на другаря си или своя собствен. Иначе Алекс нямаше да преживее ездата до Кинкейд. Крис помнеше съскането на излизащия въздух, когато Том заби венозната игла високо между две десни ребра, за да й помогне да диша. Помнеше също как той полагаше толкова усилия, за да даде шанс и на Питър. Хубавото при Алекс беше, че куршумът беше минал достатъчно ниско, за да пропусне големите артерии, и достатъчно високо, за да не отнесе черния дроб. Но все още оставаха колапсът на белия дроб, изтощените мускули и тъкани и двете смазани ребра. Кинкейд използва много добре онази бойна раница. Някой — Ели, Том или Крис — седеше до Алекс по време на цялото пътуване до новото място, на което се беше устроил Исак. Когато тя се надигна, Том прекара часове да я кара да ходи, дори когато тя не искаше, изнасяйки я навън, и изобщо кръжеше над нея като ястреб.

После Алекс се беше справила, да кажем, добре. Това, че преди седмица Крис, Ели, Том и тя се бяха отделили от Джейдън, Грег, Пру, Сара и останалите деца (тези от Рул и другите — на Том), изглежда, докосна някаква струна у Алекс. А когато минаха покрай разрушената кабина на рейнджърите и още повече, когато видяха останките от колата й, които още стояха на онзи паркинг, на Крис му се стори, че Алекс се оттегля още по-навътре в себе си.

— С Том просто искаме да й дадем пространство да обмисли положението — каза Крис. — Не можем да я накараме да иска да бъде с нас, въпреки че за Ели е тежко. Не сме й казали всичко, а и тя няма да разбере.

— А ти?

— Малко. Алекс е… тя не е изцяло тук. Можеш да видиш отдалечеността в очите й. — Понякога той се чудеше дали тя не вижда единствено спомени. Като се вземеше предвид какво живееше в главата й, винаги имаше и друга възможност, твърде тревожна, за да иска да мисли за нея по-дълго. — Том прекарва всяка вечер с нея. Тя ще говори с него. Той разбира много по-добре, отколкото аз някога бих могъл. — Болката беше слаба, но все пак го жилна. Държеше на всяка дума, която беше казал на Том в затвора на Рул. Том и Алекс бяха просто… точно един за друг. — Том казва, че Алекс сякаш се е върнала от дълга война. В това има смисъл. Тя беше с Променените месеци наред. И наистина беше загрижена за Саймън.

— Но Саймън има твоето лице. Тя никога не би си позволила да е загрижена, нито би рискувала живота си за него, ако не усещаше същото към теб.

— Знам това. Ние сме семейство, предполагам. Том каза, че когато намериш своите хора, намираш себе си. Само че… още не съм сигурен.

— Мислех, че харесваш Джейдън.

— О, не, той е страхотен. Облекчен съм, че измисли това. Дори да забравим всичко, което стана, никога нямаше да съм на мястото си с Хана. Тя е толкова териториална. Аз искам да живея на място, което аз съм създал, което да се опитам да направя както трябва, за да намеря хармония. И да избегна всякаква възможност да се променя или да бъда изяден.

— И двете ще са проблем дълго време, но не вечно. Промяната е задънена улица, Крис. Не е болест. Беше събитие. Единствените деца, които ще се променят от сега нататък, ще бъдат като Ели — твърде млади да се променят веднага, или като теб — които все още могат да се променят.

— Благодаря! Това е толкова успокояващо.

— Но е истината. А има и такива като бебето на Пени. Може би ще се пръкне точно като Променените, а може би няма. Фин говореше за това веднъж, каза, че тези бебета, които не са Променени, едва ли ще оживеят, защото родителите им ще ги изядат.

— Стига! Те не са хамстери.

— Повечето бозайници унищожават дефектните бебета. Но да кажем, че оцелеят. Те изобщо няма да бъдат като родителите си. Може би дори няма да могат да общуват с тях. Единственото общо помежду им ще бъде това, че ядат хора. Но това е поведение, Крис. Не е съдба. Променените биха могли да ядат друго месо, растения. Храносмилателната им система не се е променила. Само техните мозъци са били изменени. За тях това е постоянно.

„Е… може би.“ Съществуваше Саймън, но това вероятно беше само мечта. Как би могъл да провериш такова нещо все пак?

— По един или друг начин — продължи Питър, — Променените са обречени. Или вие ги убивате, или техните деца го правят, или пък те убиват незасегнатите си деца, за да се спасят. Без деца те са свършени като вид. И това, което казвам, е, че може да се тревожиш да не бъдеш изяден, но не трябва да градиш цялото си бъдеще на тази мисъл! — Питър стисна по-силно рамото му. — Крис, трябва да отидеш на Бакърения остров с тях. Хана няма да бъде там. Дошло е твоето време. За секунда забрави обработваемата земя и колко трудно ще бъде оцеляването през първите няколко години! Мисли за университета, за библиотеката, за книгите! Професорите ще се навъртат наоколо, докато капнат. Ако някои са оцелели, могат да ти помогнат. Това ти е нужно колкото и децата, а може би повече, защото ти, Том, Алекс, Кинкейд и Пру, всички, които сте по-стари… вие сега сте учителите. Не само за неща като фермерството и строенето на къщи…

— Аз не знам нищо за всички тези неща — каза той, сложи парче франзела на езика си и я остави да се стопи. — Или как да пека хляб.

— Но може да се научиш. Напълно съм сериозен. Тъмните векове са били тъмни по много причини, но главно защото Църквата е контролирала всичко и е изгаряла книгите. Хората спрели да се учат и забравили как да мечтаят. Да, Крис, ти може да се промениш. Но също така знаеш как да сънуваш по един специален начин.

— Това беше от наркотика. — И как трябваше да разбира всичко това? Факта, че се върна от онзи свят два пъти, и това, на което беше способен в сънищата си — да премине на друго място и да намери Питър? Бяха ли това видения? Халюцинации? Беше ли това наистина рай, или само един остров в Земята на мъртвите?

— Не, това сега си изцяло ти, Крис — каза Питър. — Да, наркотикът отключи способността ти, но ти държиш контрола.

— На какво? Знаеш ли какво е това, Питър? Разбираш ли защо бях… — едва не каза „избран“. — Как го правя? Какво означава?

— Не, но затова е бъдещето, Крис. Да станеш и да откриеш кой си. Важното е, че ме намери. Ти дойде тук и никой, освен теб не може да го направи. Ти си наистина уникален. Стани нещо повече! Осмелявай се на повече! Мечтай различно и после учи децата! Дай им дара на познанието! Помогни им да се научат как да опитват, защото от това извира надеждата. Може ти да не го направиш, Крис, но едно от тези деца или техните деца ще открият как да пуснат отново светлините. — Ръката на Питър внезапно се изплъзна. — По дяволите! Съжалявам, но…

— Време ли е? Вече? — Сълзи изпълниха очите му. Не изглеждаше правилно, че всичко това — планината и долината, езерото — можеше да изглежда толкова перфектно, когато той беше толкова тъжен. — Ами ако не мога да те намеря отново?

— Ще ме намериш — гласът на Питър беше равен и много спокоен, сякаш ролите им се бяха сменили. — Можеш да се върнеш всеки път, когато поискаш. Всичко, което трябва да направиш, Крис, е да си спомниш как да сънуваш.

— Но аз се страхувам. — Той затвори очи. — Боя се, че отново ще направя грешка, голяма като с Лена. Ами Саймън?

— Саймън ще бъде това, което ще бъде. Ти ще правиш грешки. Разчитай на това! Ти си просто човек. Но ти намери своите хора, Крис. Върни се сега! Помогни им и им позволи да те излекуват! — Ръката на Питър обгърна врата му. — Довърши виното! Не искам да се съсипе.

Крис задържа последната сладка глътка върху езика си. „Ябълки — реши той. — Ябълки и мед.“

Обърна лице към приятеля си.

— Питър, аз… — Но забрави това, което искаше да каже, гласът му внезапно заседна в гърлото, когато най-после го видя такъв, какъвто беше сега.

Питър беше срещу слънцето. Замаяните очи на Крис успяха само да доловят груб силует — формата на главата, широките рамене, силните гърди и искрящия водопад от златна коса. Блясъкът около него беше толкова ярък, че Крис трябваше да затвори очи.

— Ш-шт! Знам. И аз те обичам! Всичко ще бъде наред, обещавам. — Питър постави хладна длан върху очите на Крис. — Събуди се сега, Крис, и им върни светлината!

Докосването на Питър изчезна. Когато Крис се събуди, Ели се взираше в него.

— Здрасти! Съжалявам, но Том каза, че е по-добре да тръгваме, докато още имаме дневна светлина. — Тя беше прегърнала платнен сак с размера на топка за софтбол в двете си ръце. Призрак беше зад нея. Когато кучето видя, че очите на Крис се отварят, дясното му ухо се вирна, докато остатъкът от лявото само трепна.

— Добре. — Той лежеше увит в спален чувал върху ароматна канадска ела. Не искаше да мърда, не още, боеше се да не скъса крехката паяжина на това видение. Тревожеше се, че няма да може да се върне.

— Крис? — Очите на Ели изучаваха лицето му, веждите й се свиваха намръщено. — Ще се оправиш ли? Отново ли имаше лош сън?

— Не — каза той, седна и забърса влагата от бузите си.

На запад слънцето започваше да се стопява в езерото. Вятърът се беше усилил и пращаше ледени тръпки по гръбнака му. Събираха се облаци и повърхностите им блестяха като сочни праскови на залез. Някъде високо от дърветата дойде стакатото на кълвач. Аромат на изгоряло дърво увисна във въздуха. Той погледна към пращящия огън, където Алекс и Том седяха на ниски камъни. Не говореха, но Крис видя Том да поема ръката й и пръстите им се сплетоха. Не го заболя, може би защото вече беше свикнал, а това наистина не беше един от онези романи. Беше късен април, почти май и пролетта идваше, а това бяха неговите хора.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Ели.

— Да, добре съм. — Той се пресегна и обхвана бузата й. — Този път, скъпа, беше наистина добър сън.

 

 

— Пространство — това беше всичко, което Том каза, когато Ели го попита. — Дай й малко време, скъпа!

Време, пространство. Ели просто не разбираше. Имаше ужасно чувство за Алекс, което не можеше да изрази с думи, защото беше твърде оплетено в спомените за баща й и за това колко странен беше той, когато се връщаше от Ирак. Спеше на пода вместо в легло. Просто… не беше съвсем при тях. Като Алекс.

А времето почти свършваше. С платнената чанта в двете си ръце Ели вървеше между Крис и Том, а Призрак, Джет и Бък ги следваха. Утре щяха да напуснат Огледалната точка, за да си проправят път от Уакамау към Хютън, а после през моста към Бакърения остров. Тревожеше се и за това. Хютън беше главен град. Големите градове бяха проблем. Не я успокояваше мисълта, че щяха да взривят моста, след като минат по него, ако се наложи.

Крис и Том казаха, че не могат да се крият вечно в гората. Всички онези книги и оборудване, а може би и някои професори, стари колкото Исак и Кинкейд, бяха твърде ценни, за да ги оставят на произвола на съдбата. Том каза, че някой трябва пръв да излезе от скривалището — „да остави жиците“, както го нарече той — и да се противопостави. Така че можеше и да са те.

„Да, стига само да не ме изядат. — Тя хвърли бърз поглед към Алекс, но тя беше отдясно на Том. Ели зърна единствено косата й. — И Алекс да се върне изцяло.“ Ако можеше. Не… това беше грешно. Ако Алекс си позволеше.

„Трябва да й помогнем да остане.“ Ели не беше сигурна, че знае как. Вече бяха вървели толкова дълго. Може би Алекс не искаше нищо повече от това. Не беше казала нищо… но Ели просто имаше усещането.

Тя дори почти разбираше защо. Първата нощ, когато направиха лагер в Уакамау, тя беше събрала кураж и бе помолила Том да отидат до Мос Ноб: „Там аз и Алекс оставихме дядо Джак“. Не беше много вероятно, Ели не беше тъпа. Октомври беше преди шест месеца, а вече беше краят на април. Почти пролет, което също така значеше, че тя нямаше нужда да носи парка, поне не всяка секунда. Но Алекс каза, че пролетта винаги идва късно в Горния полуостров — затова дърветата бяха още голи и ставаше студено нощем — и все още може да завали сняг. По дяволите, Алекс бе виждала сняг през юни, когато с родителите й отишли до Маркет и бащата на Алекс я предизвикал да скочи от Черната скала, защото понякога просто се чувстваш смахнато.

Ели истински се зарадва, когато тя им разказа някаква история за родителите си. Прекараха си много добре, въпреки че след това Алекс отиде в палатката си далеч от всички тях. Ели не знаеше защо за Алекс беше толкова важно да им разкаже всичко това, но имаше чувството, че историите бяха начин да си спомниш. (Като да им чете около огъня вечер. Това беше другото хубаво нещо, което Алекс правеше. Тя им четеше „Гънка във времето“, една от книгите на Питър. Страхотна история впрочем, за която Алекс спомена, че й е чела майка й.) Алекс също така й върна свирката и й каза, че трябва да я пази. Самата тя все още носеше часовника с Мики Маус. Значи, щом Алекс им доверяваше всички тези спомени — книгите, историите и свирката, — това беше хубаво, нали? Не разказваш спомените си на всеки срещнат просто така, нали?

Все едно. Том я беше изслушал за Мос Ноб и после беше казал:

— Ели, ако държиш на това, разбира се, ще ти помогна. Но, скъпа, честно казано, не мисля, че той е още там. Минало е много време.

Тя вече не беше глупаво малко дете. Нямаше нужда Том да казва останалото. Идеята беше тъпа. Така че не отидоха. Но това не значеше, че духът на дядо Джак не се навърташе все още около Мос Ноб. Това я накара да се чувства тъжна и малко виновна. Сякаш когато си отидеше оттук, духът му щеше да бъде самотен. Само ако можеше да намери начин да оправи това…

— О, момчета! — каза внезапно Алекс и Ели долови учудването в гласа й. — Вижте!

Ели погледна нагоре. Само на няколко стъпки напред пътеката изчезваше. Това, което забеляза първо, бяха златните краища на облаците в небето и огромния простор синьо-черни води отдолу, простиращи се докъдето й стигаше погледът, чак във вечността. Дърветата просто свършваха. След още четири стъпки Ели се озова на тънък полумесец извисяващ се пясъчник, обрасъл плътно с мъх. Отдясно върху червени, кафяви и жълти скали падаше водопад като сребърнобяла панделка. Чуваше тракането на кучешките нокти по камъка и искрено се надяваше да не се подхлъзнат, защото пътят надолу беше дълъг. Това беше Огледалната точка и тя се чудеше дали наистина можеш да се видиш от толкова високо. Съдейки по облаците във водата, тя мислеше, че сигурно може. (Облаците, които бяха с тях, откакто бяха пристигнали в Уакамау, бяха супер. Ели беше държала под око луната. Не беше казала на никого. Но продължаваше да си повтаря: „Ами ако?“.)

И все пак имаше достатъчно слънце, за да освети скалите. Гледката накара гърдите й да се стегнат, но по един хубав начин. Светлината превръщаше обикновените на вид стари скали в тъмноръждиви и златни ивици, а което беше най-хубавото, някои бяха сигналнооранжеви — ярки като пясъка в Ирак. Върху самата вода вълничките от водопада блещукаха като стопена лава.

Когато видя това, Ели осъзна, че родителите на Алекс бяха прави. Тук те двамата се бяха влюбили. Огледалната точка беше толкова ярка и красива и имаше толкова много цветове, дори когато облаците ги заплашваха. Наистина беше перфектното място да започнеш… и да завършиш. Да заспиш завинаги. Това не значеше, че всичко изведнъж е станало нормално. Но болката в гърдите на Ели вече не беше толкова остра. Сякаш вътрешностите й бяха гърлото на буркан с ягодово сладко, затворено твърде плътно, и сега някой достатъчно силен най-после беше успял да отвори капачката, за да освободи цялото вътрешно напрежение с леко „пук“.

Том сигурно беше усетил нещо. Много го биваше в това. Без дори да го попита, той се наведе и я вдигна, за да може тя да обвие краката си около кръста му, да промъкне ръце около врата му и да му позволи да я отнесе до ръба, точно както нейният татко го правеше, когато тя беше мъничка.

„Моля те, господи! — Стиснала платнената си торба за гърлото, Ели зарови лице в рамото на Том. — Моля те, нека всичко бъде наред! Моля те, направи нещата по-добри, за да можем отново да бъдем нормални!“

Крис мина пръв. Неговата торба беше по-тежка от техните. Задържайки юмрук над водата, той каза:

— Не знам какво би било правилно да кажа в този момент. Странно е, че живях в Рул, но не познавам Библията. Може би защото винаги четяхме неподходящи пасажи, не знам. Но продължавам да сънувам този сън за… — Крис спря и прочисти гърло. Когато започна отново, гласът му трепереше и Ели видя първите сълзи да се стичат по бузите му. — Продължавам да сънувам тази планина и една долина. Мястото е невероятно красиво. Най-красивото, което някога съм виждал. Но мисля, че в съня ми е красиво само защото ти си там, Питър. Ти направи много… много неща, които бяха грешни, наистина грешни, но мисля, че ти… ти ги направи от любов. Това не те оправдава… но аз вече разбирам малко по-добре… любовта. Защото ти ме спаси. Ти беше загрижен какво ще стане с м-мен. Никой… Никой никога не е мислил за мен преди това. Ето защо ми се иска да можех да те спася. Защото така и не ми се удаде в-възможност да ти кажа, никога не ти к-казах… — Крис отново спря и избърса очите си с ръка. — Обичам те, Питър! — промълви той. Устните му трепереха, а сълзите му продължаваха да се стичат… и неговите не бяха единствените. — Аз ти прощавам… и се надявам да ми позволиш да те намеря отново, защото ми липсваш… л-липсваш…

Крис не можа да продължи. Плачеше силно. Юмрукът му се отпусна и той остави част от Питър да се изсипе в дъжд от сива пепел, която вятърът сграбчи и завъртя надолу към златната вода. После те изсипаха праха му на вятъра и езерото, докато той не се разпръсна напълно.

За известно време, може би само за няколко мига, Крис стоеше сам с празната торба. Алекс беше тази, която отиде при него първа, и тогава той заплака на рамото й. За секунда бяха само двамата, полюшващи се заедно, докато Алекс не погледна към нея и към Том. Лицето й беше мокро. Косата й беше червена като скалите на слънцето. И когато тя протегна ръка, сърцето на Ели изпърха в гърдите й.

„Това е добре.“ Тя увисна на врата на Том, докато той я носеше, накуцвайки, защото кракът му все още не се беше оправил. Кучетата заподскачаха след тях, не само защото не искаха да бъдат изключени, но и защото където отидеше Алекс, те я следваха, освен ако не ги накараше да останат. Когато наближиха, Алекс придърпа Том и Ели в прегръдката.

„А това — Ели плъзна ръка около врата на Крис, за да задържи всички заедно — е по-добре. Това е Мег Мъри в градината.“

Останаха в прегръдка дълго време. Никой не се отдръпна, докато Крис не беше готов да го направи. Отне им малко време, но нямаше проблем. Не бързаха за никъде. Дори когато плачеше с Крис, Ели не бе чувствала такава топлина дори в много дебела парка. Но накрая дойде и нейният ред. Торбата й не беше и наполовина толкова голяма. Мина беше много по-дребна от Питър, но въпреки това имаше достатъчно за всички.

Седмица по-рано, в същата нощ, когато беше попитала Том за дядо Джак, Ели каза:

— Не знам какво да кажа. Не е нужно да бъде за бог или нещо такова, нали?

— Може да бъде за каквото поискаш. И няма нужда да казваш нищо, ако не искаш, скъпа. — Том клекна и разтри ръцете й, сякаш се опитваше да й помогне да се стопли. И едва тогава тя забеляза, че трепери, и разбра защо той я разтрива. — Няма правила. Ако има думи, кажи ги! Ако няма, ако сърцето ти е препълнено, също няма проблем.

Сега — с десния юмрук, висящ над водата, и с левия в ръката на Том — тя стоеше на собствените си крака. Алекс беше отдясно, много близо, а Ели усещаше как Крис мърда зад нея, което беше перфектно.

„Можеш да го направиш. Това е и за Илай и Рок. Това е за всички.“

— Не те исках. — Зъбите захапаха долната й устна, която беше започнала да трепери, но не можеше да дъвче устната си и да говори едновременно, затова я пусна. Очите й се бяха замъглили отново и тя разбра, че ще плаче през цялото време. — Ти не беше моя идея… и аз… аз наистина бях зла с теб д-дълго в-време. Бях з-зла с вс-всички, ос-особено с дядо Джак — гласът й изтъня и стана писклив и тя трябваше да продължи да гъгне. Зад себе си чу Призрак да скимти и после усети носа му да удря дупето й. — И наистина с-съжалявам за това. Ти се оказа н-най-добрият приятел, който аз… някога съм имала… и той беше добър дядо, а ти ме за-защитаваше и ме караше да се чувствам по-добре. Г-главно…

Тя спря. Гърлото й беше задръстено и едва можеше да вижда. Сякаш беше под вода. Боже, тя знаеше, че това ще се случи.

„Просто го кажи, Ели! — беше гласът от килера, онзи, който й помогна да спаси Крис. Гласът, който беше съставен от всички, които някога беше обичала. Не беше ли чудесно, че някои от тези хора бяха още тук? — Кажи го бързо, скъпа, и ще ти олекне!“

— Ели? — обади се Том. Гласът му беше тих и нежен и той каза най-правилното нещо. Не „няма нужда да продължаваш“, сякаш тя беше някое глупаво малко дете, а: — Каквото и да кажеш, както и да го кажеш, ще бъде правилно.

„Послушай Том! — каза гласът от килера. — Той е умен.“

Тя вдиша бързо.

— Главно защото бях бясна на тате — Ели го изрече бързо, избута го навън и внезапно вече не плачеше. За част от секундата беше същото като излизането от пътеката на това открито пространство от небе и вода, което изглеждаше като златна лава. Сякаш беше излязла от собствения си път, за да намери вярната пътека към нещо, което беше истинско. — Той замина, въпреки че аз не исках, а после умря и аз реших, че това означава, че не ме обича достатъчно. Но ти беше негова и ме обичаше. И това може би значи, че и той ме е обичал. — Тя отново плачеше. — Сбогом, Мина! — каза Ели и отвори шепата си. — Обичам те, момиче! Сбогом, дядо Джак! — А после успя да изрече и останалото: — О-обичам те, тате!

Опита се да гледа как Мина си отива, да види точно къде ще свърши кучето й, но не успя. Всичко беше замъглено от водата долу и от сълзите в очите й, а имаше и толкова много цветове, че сякаш Мина, татко й и дядо Джак бяха навсякъде.

И може би беше така, защото раят също е навсякъде.

 

 

— Това е. — Том разбърка горещата вода в емайлирана лагерна чаша и загледа как тъмните гранули се разтварят, после поръси белия сняг на сметаната. — Наслаждавай се на всяка капка!

— Повярвай ми, ще го направя! — поемайки чашата безкофеиново кафе, Алекс отпи и въздъхна. — Вкусът му е толкова добър, че дори не ми пука, че е без кофеин. Сериозно, няма ли повече?

— Последно пакетче, докато не стигнем в Хютън. Освен ако не извадим късмет с някой супермаркет, който не е бил ошушкан. Или с някой „Старбъкс“. — Обгърнал собствената си чаша с лявата ръка, Том се подпря на един голям камък. Положи дясната си ръка върху раменете й и нежно, загрижен за все още незарасналите й ребра, той я придърпа малко по-близо. — Ако изобщо са имали „Старбъкс“ тук.

— Имаха. — Тя остави главата си да почива върху гърдите му. — Но мисля, че само в Маркет и… на остров Макинак? Да, помня, защото много хотели на острова нямаха климатици. Беше толкова горещо, когато идвахме, а татко пухтеше пред вентилатора и лицето му беше цялото в пот.

— Мой тип. Приоритетите му са били на място.

Огънят беше прегорял до жарки оранжеви въглени. Право отсреща с брадичка върху лапите Бък беше полузадрямал, очите му бяха като цепки срещу блясъка. Том обичаше тази част от деня най-много — да седят и да говорят с часове, а понякога двамата само се взираха в пламъците. Тя се свиваше в него и той галеше косата й. Да я оставя тук само с Бък за компания, не беше нещо, което му харесваше. Всяка вечер се надяваше, че тя ще каже: „Чакай секунда! Ще дойда с теб“.

— Крис каза, че Хана е споменала за кафене недалеч от университета, където са се събирали колежаните. — Том духна в чашата и засмука обратно една димяща глътка. Горещата течност се плъзна надолу по гърдите му, за да се разлее в стомаха му — топлина, която съответстваше на пулса на огъня срещу лицето му. — Може да извадим късмет. Бих смукал използван филтър, ако мислех, че ще помогне.

Тя се изсмя тихо.

— Колко е далеч?

— Щом излезем от Уакамао, на около сто и трийсет, сто и петдесет километра птичи полет.

— Дълга разходка.

Не можа съвсем да дешифрира тона й. Може би защото за него дълга разходка беше нещо много специфично и толкова различно.

— Вероятно ще ни отнеме около седмица. — Той отпи от кафето. — Не е като да не сме вървели и преди. Вече го планирахме с Джейдън. Разбрахме се за места по пътя и за лесни ориентири, така че, ако нещо се промени, той би могъл да оставя съобщения. Като кафенето в Хютън. Той каза също така, че като преминем моста, ще стигнем до една стара синагога от червеникавокафяв пясъчник, която…

— Може да е по-добре — прекъсна го тя тихо, — ако аз не дойда.

За секунда той не можа да свърже думите със значението им. А после сякаш кафето замръзна в стомаха му. „Не, стига! Боже! Не и когато сме толкова близо!“ Том остави чашата си толкова концентрирано и грижовно, сякаш боравеше с експлозив.

— Какво казваш?

Още една пауза. Тя се изправи, докато вече не се докосваха, и каза на огъня:

— Мислих за това, наистина.

Гласът й беше малко мъртъв — тонът, който познаваше от историята й за бавното плъзгане на Даниел към Промяната и накрая за самоубийството му. Кръвта на Том замръзна.

— Казваш, че оставаш. Тук. В Уакамау, съвсем сама. — „Поеми дъх, Том! Полека, не я притискай! Брой до десет!“ Стигна до три. — Алекс, какво, по дяволите, мислиш?

Дори на светлината на огъня очите й бяха твърде мрачни.

— Смятам, че е опасно за вас. Вълка вече ме намери преди. Може да го направи отново.

— Ако е още жив.

— Мисля, че може да е. Не мога да съм сигурна, но това нещо в главата ми… контролирам го, но то е… самотно. Нали знаеш? Чувствам го понякога как търси.

— Нали каза, че ставаш все по-добра в това да го държиш здраво? — Той чу остротата в гласа си, която беше почти обвинение. Но не можа да се спре. Паника пробяга по гръбнака му. „Не, тя не може да направи това, не може, няма да й позволя.“ Том продължи по-бавно: — Дори да е жив, ти не си подушвала Променени. Нито кучетата.

— Все още. Щом напуснем Уакамау и се отправим натам, където е имало хора и може би все още има… вероятно ще надуша.

— И какво? Променените са житейски факт. Те са врагът. Голяма работа.

— За теб е различно. Ти нямаш нещо, което живее в главата ти.

— О, глупости! Какво, мислиш, са спомените ми? — „Том…“ Когато сгъна коленете си, левият му крак изхленчи. Поне веднъж болката беше добре дошла, защото затъкна останалото обратно в гърлото му. Затвори очи, наведе глава и изпусна навън внезапния гняв. „Лошото навън!“ — Съжалявам! Не беше честно. Знам, че не е същото.

— Няма нищо. Може би е същото по някакъв начин. Мисля, че това, което казвам, е, че да, аз подушвам Променените. Да, чудовището се държи доста добре… за чудовище.

— Не си прави шеги с това! — Сега й хвърли остър поглед. — Не си прави шега с чувствата ми!

— Не си правя шеги — очите й трепнаха, но гласът й беше стабилен. — Опитвам се да те накарам да разбереш. Понякога имам сънища и те са нови. Това, което направих с Фин… Мисля, че отвори нещо като врата в главата ми.

— Сънуваш Променените? — Усети как гневът му отстъпва пред шока. — Виждаш ли ги?

— Понякога. — Гърлото й помръдна, когато преглътна. — Мисля, че е защото виждам през някого, както направих в Рул накрая. Не съм сигурна кой или какво е. Но става, когато съм заспала, Том. Не мога да го контролирам. Не мога да направя нищо за сънищата си.

— Алекс! — Том изправи гръб. — Защо не каза нищо? Защо не ми каза?

— Казвам ти сега. Том, ако в Рул не ме беше съборил на площадката, не съм сигурна дали нямаше да съм все още в онова… — тя направи неясен жест с ръка близо до главата си — безумие. Беше ужасно и чудесно в същото време. Знам, че звучи откачено. Но разбирам какво може да е чувствал Питър. Онзи щурм е ужасно мощен и нищо друго няма значение, освен убиването. Така че знам, че мога да се изгубя.

— Още по-добра причина да останеш с нас, да имаш котва. Позволи ни да ти помогнем! — „Позволи на мен!“

— Но, Том, помисли! Ако аз мога да виждам през тях, какви са шансовете накрая да стане обратното? Ами ако привлека или доведа Променени при нас? Никой няма да е в безопасност.

— Това са твърде много „ако“… Не, замълчи! Нека довърша! — каза той, когато Алекс отвори уста. — През последния месец нищо не е станало. Не е имало Променени. Никой не ни е последвал. Останахме при Исак седмици близо до мястото, където са били Променените, и не видяхме нито един. Ти си права, аз не съм ти. Но знам нещо за страшните сънища и как те те обземат. Не вярвам и че сънищата ти са единствената причина да не искаш да дойдеш. Защото какво ще стане, ако чудовищата дойдат, Алекс? — Той искаше да я докосне, да сграбчи ръцете й, да я придърпа към себе си. През цялото това време, през всички тези дълги седмици, той никога не я беше притискал, не беше я целунал, не беше направил нищо, освен да се опитва да й помогне да се върне. Ако тя мислеше, че той ще я пусне без бой… — Нека дойдат, Алекс! Нека чудовищата се опитат да те вземат! Ще трябва да минат през мен, а това никога няма да стане.

— Не можеш да дадеш такова обещание, Том.

— Ще ги убия — каза той много отчетливо. — Никой няма да те отнеме от мен. И това е всичко.

— А ако умреш заради мен?

— Изборът ще бъде мой, Алекс, но няма да се стигне дотам.

— И за Ели ли ще избереш? За Крис и за Кинкейд? За Джейдън? И за всички останали деца?

Затворил очи, той облегна глава назад и заговори на нощното небе:

— Аз… няма… да те оставя тук. — Той свали погледа си към нея. — Отказвам. Ако ти няма да дойдеш, и аз оставам. Няма да те изоставя, Алекс, никога повече.

— Не! — Шокът мина на вълни през лицето й. — Не, Том, няма да ти позволя да го направиш.

— Няма да те изоставя — повтори той. — Ти не си единствената, която избира. Сега или тръгваш с нас от тук утре, или махаш за сбогом на Ели и Крис. Точка.

Устата й се превърна в тънка линия над брадичката.

— Том, защо правиш това? Защо го правиш още по-трудно за мен?

— Не мислиш ли, че е трудно за мен?

— Разбира се, знам, че е. Но не виждаш ли, че се опитвам да те предпазя?

— А ти не виждаш ли, че те обичам? — изкрещя той. „По дяволите всичко това!“

Том я прегърна. Ако тя се дръпнеше, той щеше да я пусне. Не можеш да задържиш някой, който е решен да се измъкне. Но тя не се дръпна, въпреки че плачеше тихо с широко отворени очи и сълзите й се стичаха по бузите, които изглеждаха бледни дори на светлината на огъня.

— Алекс!

И тогава той направи това, което жадуваше да стори от седмици. Отдръпна косата от лицето й, за да я вижда, да може да я докосва по-добре и за да запомни всеки сантиметър, всяка черта — от извивката на веждите й до дъгата на устните й и ъгъла на тази упорита челюст.

— Алекс, не ми пука, че имаш рак. Не ми пука дали целият или част от този тумор е чудовище. Загрижен съм за теб. Вървях сам много дълго. Направих го в Афганистан, направих го в Уакамау. Щях да вървя, докато не ми останат сили, ако не се бяхме намерили. Но ние се открихме, а аз съм толкова уморен да вървя сам. Моля те, Алекс, върви с мен! Бъди достатъчно смела, за да си тръгнеш оттук с мен! Напусни това място! Тук живеят само призраци. Ела с нас! Ела с мен!

— Том! — Тя вдигна трепереща ръка към устата си. — Аз умирах, когато дойдох тук.

— Аз също — каза той. — Само че по различен начин.

— Ами ако наистина все още умирам и не го знам? Ами ако стане по-силен и отново се разболея? Достатъчно лошо е, че живея с това чудовище. Ами ако туморът не е само чудовище? Ако е и рак? Не знам колко още време ще имаме.

— Присъедини се към останалата част от човешката раса! — каза той, което я накара да се изсмее леко и така освободи ужасен възел в гърдите му. „Боже, да, моля те, направи го за мен! Само този път, моля те!“ — Знам само, и това е единственото, за което съм абсолютно сигурен, че те обичам. Върви с мен, Алекс! Върви с мен днес — той целуна едната буза, после другата, вкусвайки кожата й и мократа сол — и утре — после докосна устните й със своите и усети как се разделят, усети въздишката й в устата си.

— Върви с мен, Алекс! — прошепна той. — Върви с мен за толкова време, колкото имаме!

 

 

Какво стана после, беше само за тях.

Чудовището я събуди.

За секунда тя се зачуди дали не беше сън, приятен сън, но все пак… самозалъгваше ли се? После вдиша мускус и сладък пушек, и подправки, и Том — Том, топъл и солиден, и истински — и чу дълбокото му дишане в съня. Тя надигна глава, докато успя да го фокусира на мъждивата светлина, изпълваща палатката. Сложил ръка на корема й, той лежеше на една страна, един лъч светлина посребряваше косата му.

Очите й се плъзнаха по лицето му. Имаше един научнофантастичен сериал, който баща й обичаше. Доста стар, но не беше „Стар Трек“, а нещо за космическа станция и имаше цифра в името… шест? Не, пет. Все едно. Имаше странни извънземни с техните странни ритуали. Един от тях беше да гледаш възлюбения си, докато спи, защото тогава всички маски падат и можеш да видиш личността такава, каквато е. Звучеше доста глуповато. И все пак… В съня си Том — той може би за първи път сънуваше добри сънища — беше такъв, какъвто винаги е бил: стабилен и сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че…

„Чакай малко!“

Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше и имаше…

„Гледай! — Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. — Това е откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“

С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста й излезе от мрака и стана видим. Изскочи от сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на палатката и блестеше в косата на Том.

„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди — нямаше смисъл да бъде глупачка, особено ако грешеше, — тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева. Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.

Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.

Дъхът й излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото й. Полежа неподвижно още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на Том да се плъзга по кожата й. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне й още няколко секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата й докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа. После се измъкна… и се закова на място.

Отпред, на няма и петнайсет метра, гората беше залята от трепкащи сребристосини снопове светлина, достатъчно ярки, за да хвърлят високи мастилени сенки. Можеше да види клоните на дърветата върху легла от иглички, отделните камъни около огъня, въглените, дремещи под одеяло от пепел, дори проблясването на отделните халки на нейната палатка. От мястото си близо до огъня Бък изправи глава и я килна въпросително при внезапното й появяване посред нощ, особено след като го беше изритала от палатката.

— По дяволите! — прошепна тя и загледа с благоговение как дъхът й излиза не болнаво зелено-сив… а син. Беше оставила ботушите си пред палатката и сега ги придърпа непохватно, пръстите й внезапно бяха станали тромави, устата й беше пресъхнала. „Трябва да събудя Том. Той би искал да види това. Трябва да вдигнем другите.“ Да, но тя искаше първо да е сигурна. Натъпка босите си крака в обувките. Твърде късно осъзна, че в бързината беше забравила да ги изтръска. За нейно облекчение, палците й откриха, че никой не беше се отбил на посещение.

Беше направила лагера в закътано място между канадски ели и захарен клен и вляво от него имаше сечище. Изправи се на крака и забърза нататък с Бък, подскачащ от радост по петите й. Само след няколко секунди се гмурна в басейн от светлина, толкова наситена, че тя първо видя само дългите пръсти на сянката си, която избяга. Можеше да види и сянката на Бък, и двойния блясък в очите му, докато се взираше и се чудеше какво я беше прихванало. Алекс се завъртя на пети, погледна наляво и нагоре през процепа в балдахина от клони…

И към едно нощно небе, където плътната мрежа от облаци най-после се беше отдръпнала. Виждаха се само най-ярките звезди. Беше така, защото луната беше високо и беше пълна… и бяла.

— Боже мой! — Ръката й полетя към устата. — Ти си там, ти наистина си там, върнала си се, ти си луната, ти си…

В този момент Бък изръмжа ниско предупреждение. Алекс чу едно тихо „хъш“ на ботуш, стъпващ по земята.

После някъде отляво, от дълбокия мрак на гората, долетя миризмата.

 

 

Не беше излъгала. Наистина вярваше, че чудовището й работи само в една посока — спускане зад очите на някой друг, а не обратното.

Миризмата може да бе стояла там известно време, но не твърде дълго. По-рано тя беше навън с Том и усети единствено силния остър студен метал на Горното езеро, прясната смола на дърветата, огъня… и Том, разбира се. Беше много съсредоточена върху него, върху вкуса му и усещането за устата и ръцете му, а после и върху натиска на тялото му срещу нейното. Том беше толкова силен като бучене в кръвта й и това, което направиха заедно, беше толкова сладко, че затъмняваше всичко останало.

Но сега тя си спомни съня — кратък, но жив, — който я беше събудил. Картината беше повече като снимка от замъглено видео: връхлитаща панорама, показваща дървета и мъгла, която можеше да е палатка, а после езеро, не черно или болнаво зелено, а стоманеносиньо и искрящо на лунната светлина, където малки вълнички се къдреха по скалите.

Точно тогава чудовището повдигна глава и подуши, а тя се събуди.

— Всичко е наред — каза Алекс на вълчака, като не знаеше дали е вярно. Но все пак не надушваше следа от опасност тук, само миризма на хладни сенки, на студена мъгла и намек за ябълка.

И на изгнило. Този аромат също беше там. Все още.

Може би щеше да го забележи, ако не беше луната. Той беше доста далеч назад, сред дърветата. Просто намек за човек там, залепена фигура, изрязана от черен кадастрон.

При тази гледка всичко в нея, което беше човешко, се заледи. Не и чудовището обаче с неговите люспести ръце и зъби-игли. Вълка беше другарче, някой, с когото да си играе. За нея сякаш чудовището беше решило да вземе най-лошия й кошмар и да го направи истина.

Това щеше да свърши или със смъртта на Вълка, или — онче бонче — Том, Крис, Ели. Ти реши!

— Не може да направиш това, Вълк — каза тя на тъмния силует сред дърветата. — Те ще те убият. — „Или пък аз, за да ги защитя.“ — Искам да тръгна с Том. Съжалявам, Вълк! Върни се при Пени! Тя се нуждае от теб. Иска ми се да ти помогна отново да станеш Саймън, но не знам как. Не знам дали можеш. — „И дали трябва да опитвам.“

Случайно напъха дясната си ръка в джоба на парката и усети две неща, които прошумоляха. Едното беше сложила там преди време. Беше го забравила. Пазеше го за специален случай. До тази секунда смяташе, че ще го раздели с Том, Крис и Ели. Нещо, с което да отпразнуват началото на дългата им разходка заедно към нещо ново.

Другото беше писмото от майка й, което Ели беше откраднала обратно от Харлан. Беше го чела достатъчно пъти, за да го запомни наизуст, и не й трябваше силната светлина на луната. Но редовете, които сега изскочиха от мрака на ума й, бяха тези, които баща й беше написал.

„Един съвет, скъпа: когато си на ръба, когато изборът е между безопасност и нещо, което може да е по-добро, дори ако е плашещо, рискувай, скъпа! Поеми дълбоко дъх и…“

 

 

Не беше излъгала Том. Тя беше… пропуснала? Не, това също беше грешно. Просто не беше разбрала съвсем добре. Сега, когато погледнеше назад, Алекс виждаше, че чудовището скачаше зад чужди очи само когато знаеше къде отива.

През последната седмица сънищата й бяха препълнени с картини, които тя познаваше — изоставената станция на рейнджърите, разбитата й тойота, онзи знак, който сочеше пътя към Мос Ноб и Лунното езеро. Все познати места по продължение на дългата разходка към миналото й.

За Вълка обаче всички те бяха нови.

Значи сега… Вълка виждаше какво прави тя? Като се вмъкваше в сънищата й? Или тихо се плъзваше зад очите й, когато тя беше будна, но не усещаше? Нямаше начин да разбере кое от двете се случваше, но и двете можеха да обяснят как беше успял да я проследи. При положение, че Бък беше близо до нея, Вълка не трябваше да е в състояние да я подуши изобщо. Освен ако и това не се променяше.

Още нещо, за което да мисли. Ако Вълка можеше да вижда през нея, дори само когато сънуваше, какво можеше да каже за емоциите? Мислите? Ами ако някак сега тя можеше да прави това, което Фин не можеше? Не да се носи на гърба на сигнал, а истински да приема такъв?

„Рискувай!“

Можеше ли да го направи? Тя усети нетърпението на чудовището, притиснало нос в стъклената задна част на очите й. Трябваше ли? Това нямаше да е „чук-чук“. Щеше да е като в онзи момент на снега пред горящата къща при езерото. Но вместо Вълка да се опитва да преоткрие кой е бил, докато я гали по лицето, сега тя щеше да се пресегне към него като Мег Мъри, която напредваше през извънземните, за да намери брат си.

„Когато си на ръба, когато изборът е между безопасност и нещо, което може да е по-добро…“

Алекс събра сили, затвори очи и пусна филиз, една чудовищна люспеста малка ръка, да се протегне. Умът й завибрира от усещането за припадък, който беше като скок… и тя вече беше зад очите на Вълка и можеше да види себе си — със спусната коса и с голи крака на сребристосинята перла на луната.

И после за момент — и само толкова — тя се пусна от себе си, доверявайки се на любовта и на силата си, позволи на вратата да се отвори достатъчно, за да забърше ума му с нерешителни призрачни пръсти и истински да усети момчето под чудовището. Тя ахна, когато гърдите й се изпълниха с дълбока и горчива болка, със скръбта на Вълка, със самота и с копнеж.

Тя отвори очи. Чудовището й не беше доволно да се върне — можеше да познае по спазматичното пърхане, — но то знаеше какво може да направи само. Във всеки случай тя беше заета. Трябваше да опита още нещо.

— Вълк, не искам да умреш, при положение че отново може да станеш Саймън. Ако мислиш, че може да си близо… — Тя извади половината „Бадемова наслада“, която беше запазила за почерпка, за да отпразнуват новата възможност. Наведе се, очите й все още бяха вперени в момчето, свито в сенките, и вдигна съдържанието на кутийката.

Опаковката прошумоля. Изригна ухание на богат шоколад, на сладък кокос и на ароматен бадем. Движейки се внимателно, Алекс постави сладкиша върху опаковката му на земята между тях.

Защото, какво пък, понякога се чувстваш смахнато.

„Рискувай, скъпа! Поеми дълбоко дъх и…“

— Скачай, Вълк! — каза тя.

И тогава Алекс отстъпи назад и с Бък, седнал до нея на лунната светлина, зачака да види какво ще стане.