Илса Бик
Чудовища (64)

63

Цопвайки на последното стъпало на къщата за лодки, Алекс реши да открадне няколко минути, за да се държи като идиот насаме. Пуф-пафкайки напред като малък астматичен локомотив, Дарт вече беше на средата на пътя към къщата. Или може би я предизвикваше да избяга, за да може първо да стреля, после да яде и накрая да задава въпроси.

„Изгубила си си ума, скъпа.“ Тя подпря гръб на един чворест червен бор. Пистолетът притисна гръбнака й. Беше сложила капачка на спринцовката и я беше пъхнала в десния джоб на панталона си. Какво си мислеше? Вълка винаги спеше наблизо. А ако подушеше този пистолет? Тя потъваше.

Дотук всичките й велики схеми бяха въздушни кули на едно твърде смело бягство. Но сега имаше истинско оръжие. Две, ако броеше ножа танто. (Не беше сигурна за странната спринцовка. Колкото повече мислеше за онова пернато нещо, толкова повече си представяше стрели. Беше ли нещо като стреличка за дартс?) Но без глупости този път. Трябваше да го приложи правилно: да заслепи някого, да подпали двама-трима Променени, можеше да задигне няколко пушки, да си намери истински пистолет. Колкото до това, можеше да застреля Дарт още тогава и там. Разбира се, дванайсеткалибров патрон в малък пистолет сигурно щеше да е шумен. Но все пак тя можеше да грабне пушката му и да офейка, преди някой да разбере какво става. Ако наистина искаше да хвърли прът в спиците. Да подпали къщата. Бутилките с пропан, които беше намерила, в комбинация със сухите като пуканки и богати на смола борове сигурно щяха да хвърлят много искри. Какво да не му харесваш?

„И какво ми става? Вълка не е тук. — Значи не ставаше въпрос дали може да го нарани, или убие. Но ако някой останеше, можеше да си го изкара на Вълка. Щеше да е за негова сметка. — И какво?“

Уморена от безкрайното безсмислено усилие, тя бръкна в парката, извади десертчето и вдиша спомени. „Скачай, скъпа!“

— Съгласна съм, тате. — Тя плъзна още една хапка на езика си. — Наслаждавай се!

Защо да й пука за Вълка? Колко дълго трябваше да му е благодарна? Той не беше Крис. Започваше да мисли като онези жертви на отвличане… Как беше? Стокхолмски синдром^[1]? „Съчувствие към дявола по-вероятно. — Захапа кокос между зъбите си. — Какво е това? Целунах зомби и ми хареса? Той изяде част от рамото ти, за бога! И какво като те защитава сега? Той те постави в тази позиция…“

Внезапно замръзна. „Здравей!“ Тази позната и все пак много странна миризма — вълк и не-вълк — беше много близо, много по-близо, отколкото някога преди. Право отпред, всъщност на практика в скута й. „О, мамка му!“ Дали беше надушило лесна плячка? Тя беше тук, сама, на открито. На каквато и помощ да можеше да разчита — „Ха!“ — беше твърде далеч, за да е от значение, ако Дарт изобщо си дадеше труд.

„Просто бъди спокойна!“ Миризмата не беше се задълбочила до „и какви големи зъби имаш“, но тя усещаше как сърцето й препуска в спазматичен галоп. Алекс извърна очи, насочвайки поглед от заснежената поляна към по-наситеното зелено на гората и към заслона от ниски кедри. То беше там — толкова перфектно неподвижно, че ако не беше миризмата му, тя никога нямаше да знае къде да гледа.

„Какво — помисли тя — си ти?“