Илса Бик
Чудовища (114)

113

— Махнете се от края! Махнете се от края на фургона! — крещеше Ели, но никой не слушаше. Всички пищяха, децата се сучеха насам и натам, за да видят. Беше като филм за бедствие, в който марсианците внезапно нахлуват и всички се превръщат в уплашени зайци, целите в опулени очи и отворени усти, точно преди пришълците да ги издухат от дрехите им. — Мърдай! Стани! — Стиснала савиджа за цевта, тя скочи на крака, килнала оръжието като бухалка, точно когато една ръка се закачи за фургона зад елфчето, което искаше да лови риба. — Махни се от пътя! — извика тя и удари с приклада надолу като с чук.

Човекоядецът изврещя, щом кокалчетата му се разцепиха. Когато момчето — беше ли това момче под цялата тази коса? — зяпна от изненада и болка, тя го удари по лицето с приклада. Залитайки, то се препъна в двама други и тримата паднаха като кегли за боулинг.

„О, боже, ужасно сме загазили!“ Около краката й ръмжащите кучета се блъскаха, опитваха да се вклинят заедно в стена от свити мускули и оголени зъби. Отпред на капрата Лушън беше застанал на крака. Дръпна помпата на пушката си, стреля и внезапно главата на едно момиче изчезна, а две въжета от кръв все още пулсираха, защото сърцето още не беше получило съобщението. Стреляйки с огромен черен пистолет, Сара не улучваше абсолютно нищо, само отблъскваше рояка със силата на гърмежите. Колко още можеше да продължи обаче? Ели знаеше, че нямат достатъчно амуниции. Както харчеше патроните, освен ако нямаше няколко допълнителни пълнителя…

Може би Лушън беше осъзнал същото в този момент — че Сара само хаби патроните. Че ако иска да си задържи зловещия скалп, по-добре да се чупи. Внезапно той се наведе, грабна една раница, метна я през рамо, удари с приклада един човекоядец, ритна друг в лицето и скочи от капрата.

— Чакай! Ти ми взе патроните! — извика Ели, когато Лушън скочи на земята и хукна към далечните дървета. Тя го изгуби от поглед почти веднага в плътната плетеница от храсти и ниско висящи клони. Нито един човекоядец не го последва, вероятно защото имаше толкова много вкусни деца.

Сега какво? Наоколо децата все още пищяха и само седяха, докато кучетата се опитваха да се нахвърлят към лявата й страна, където бяха болшинството от човекоядците. Само ако децата пуснеха кучетата! Ели сграбчи елфчето за рамото и го дръпна.

— Стой зад мен! Стой зад кучетата! — извика.

Хлапето й хвърли див поглед със зяпнала уста. За секунда Ели помисли, че я е разбрал, но после момчето се хвърли точно в грешната посока, към капрата. Един човекоядец с плоско лице и само с половин нос се надигна внезапно. Елфчето започна да пищи и вдигна ръка. Онзи с половината нос я сграбчи и дръпна рязко. Елфчето се сви надве и успя да се запъне със свободната си ръка за фургона. За секунда се олюля с лице надолу като зле балансирана люлка.

— Сара! — извика Ели, когато човекоядецът се дръпна, за да удари. — Сара, зад теб! — Тя се извъртя, мушна в Полуносия онзи огромен пистолет, натисна спусъка… и нищо, бяха свършили патроните, беше напълно празен. Елфчето нададе смразяващ кръвта писък, когато човекоядецът сключи челюсти върху врата му в горната част на гръбнака. Миг по-късно все още ритащото елфче изчезна от поглед.

— Не-е-е-е! — Мигвайки, за да махне сълзите, Ели се обърна и започна да замахва сляпо в дъга, съвсем наясно, че беше само въпрос на време някой човекоядец да изтръгне пушката й или друг да се мушне под замаха й. „Забави, забави! Избери си мишена! Ще се измориш и те ще те пипнат.“ Тя се принуди да изчака, да остави кучетата да я пазят. Джет и Призрак — най-големите — стояха един до друг и захапваха, когато някой човекоядец приближеше. Блъскайки се отпред, Мина притискаше задницата си към Ели, за да я избута назад, само че малкото белокосо момиче се беше свило зад краката й. Хваната в сандвич между куче и малко момиче, Ели усети как започва да губи равновесие. „Не, не!“ Ако паднеше, можеше да не успее да се вдигне навреме.

— Мина, стой! — едва можеше да чуе себе си през врявата от пищящи деца, лаещи кучета и цвилещи коне. Чуваха се изстрели, когато няколкото деца с оръжие стреляха. Но те нямаха място да маневрират и се прицелваха диво.

Във фургона на Джейдън един човекоядец с бухалка в ръка скочи върху капрата. Джейдън се наведе, когато оръжието изфуча. Докторът с превръзка на окото беше закрепил дълга пушка на рамо и извика нещо — може би „стой долу“ или „не мърдай“, — а после от дулото изскочи яркожълт пламък. Човекоядецът размаха изненадано ръце като Уили Койота и се катурна назад. В задната част още двама човекоядци, целите ръце, крака и тояги, се покатериха на платформата. Един се хвърли в пищящите деца като гмуркач от висока платформа. Когато златният ретривър Дейзи и три други кучета се приближиха, децата се изсипаха през фургона. Това беше единственото им движение и то беше ужасно — като бизони, избутани от скала.

„Къде са момчетата на конете, Ейдън и Сам, къде са?“

Писък далеч назад. Ели се обърна. Конят на Грег се опитваше да се освободи от четирима човекоядци, сграбчили краката на ездача и юздите на животното. Още трима се трупаха върху капрата на третия фургон. Коларят — момиче с дълга до кръста кафява плитка — изпищя отново, когато едно дългуресто момче с палто като на Нео от „Матрицата“ уви плитката около врата й. Дърпайки се с оцъклени очи, момичето се мяташе и пляскаше като риба, бавно задушаваща се на дъното на лодка. Свило юмрук, хлапето с палтото удари лицето на момичето, когато втори човекоядец — момче с мише лице в яркочервена грейка, скочи върху мятащото се момиче. Главата му се стрелна към шията й като скорпион, мушкащ с жилото си. Шурна кръв. Момчето с мише лице се дръпна с парче месо в устата. Цвилещият кон се изправи на задните си крака, биейки с копита, и се хвърли напред.

Фургонът направи на Грег услуга, а на тях никаква. Когато профуча покрай него, човекоядците, стиснали коня му, се пръснаха. Едно мършаво хлапе се подхлъзна с писък, който спря рязко, когато едното колело преряза корема му. Конят на Грег подскочи към тясна ивица от пътя покрай дърветата. Момчето се приведе ниско към врата на коня, когато ниски клони изсвистяха над главата му. Все още на капрата, хлапето с палтото и момчето с мише лице залитнаха и се обърнаха. Разстоянието между тях и фургона на Ели се беше стопило.

Докато гледаше как конят настъпва и фургонът расте, Ели имаше шест секунди. Една — да бъде парализирана, две — да разбере, че сблъсъкът беше неизбежен, и три — че или конят ще връхлети върху тяхната платформа, или ще спре внезапно, катапултирайки двамата човекоядци право в техния фургон, където щяха да намерят не само кучета, с които да се бият, но и много нови неща за ядене. В последните три секунди Ели знаеше, че е по-добре да направи нещо, или беше мъртва.

— Мина, свободно! Скачай от фургона! — Тя сграбчи ръката на белокосото момиче и мина по ширината на платформата с две огромни крачки. — Скачайте, скачайте, скачайте!