Илса Бик
Чудовища (116)

115

Връхлитащият фургон беше на три секунди… и човекоядците, обсадили техния, видяха опасността, пръснаха се, паднаха… вече имаше две секунди и животните скачаха навън…

Без да спре, за да види дали някой я следва, Ели закрепи десния си ботуш, после запрати себе си и белокосото момиче във висока дълга дъга. Малката пищеше, звукът беше остър като нокът. Ели се приземи със силно тупване. Момиченцето се блъсна в нея секунда по-късно, като заби брадичката на Ели в земята. Устата й пламна от ярка болка.

Чу се силен разцепващ трясък, когато излезлият от контрол кон се блъсна в задния край на тяхната платформа. Ели изпъшка, по езика й имаше кръв. Изви глава назад. Цвилейки, животното изтрополи настрани, като се опитваше да си проправи път покрай спрелия фургон. Пищящи деца се изливаха през него. Нещо се премести в продоволствения фургон или може би се закачи ос, защото внезапно той се наклони, повличайки беснеещия кон. Кашони и пакети се прекатуриха навън. Много от тях се изсипаха. Човекоядците, които се бяха пръснали точно преди сблъсъка, сключиха редиците си. Когато Мина се стрелна до Ели, Джет, Призрак и други четири кучета заобиколиха другите деца, ръмжаха и щракаха със зъби, опитвайки се да държат човекоядците на разстояние. Единствено Сара беше останала на вече празния фургон, все още притисната към капрата, косата като завеса покриваше лицето й, а в едната ръка държеше празния пистолет.

— Сара! — Размахвайки пушката, Ели се изправи на крака. — Сара, махни се от фургона, хайде!

Замаяно, по-голямото момиче завъртя глава, сякаш изплуваше от лепкав сън, и после полускочи, полупадна от капрата. Един дългурест човекоядец с конски зъби се спускаше отляво и бързо приближаваше. Сара го видя и замръзна.

— Не, Сара, не спирай! Продължавай да бягаш! — изкрещя Ели. — Продължавай…

Отдясно се чу пукотът на изстрел. Пурпурен цвят разцъфна на гърба на Конските зъби. Човекоядецът се сгромоляса на пътя в зрелищно пльосване по корем едва на стъпка от мястото, където Сара се беше свила. Грег изскочи от дърветата на крака, три деца го следваха.

— Сара, събери децата, събери децата! Минете зад кучетата!

Част от Ели искаше да се върне при другите хлапета, при Грег и Джейдън. Но точно сега тя и белокосото момиче не бяха забелязани, а това щеше да се промени. Дори с Мина щяха да са в твърде опасна позиция. Но тя си спомни колко бързо Лушън се изгуби от поглед. „Да се отдалеча достатъчно възможно най-бързо и да се скрия, докато Том и Крис дойдат!“ Фургоните не бяха напредвали бързо, а това значеше, че не бяха твърде далеч от Рул. Значи Том щеше да чуе изстрелите и щеше да дойде наистина бързо. Нямаше да се наложи да се крие много дълго.

— Хайде! — каза тя на белокосото момиче, все още проснато на земята.

— Ама куклата ми! — белокосото момиче врещеше. Съдейки по рубиненото петно на долната му устна, сигурно си беше захапало езика. — Куклата ми, изгубих си куклата!

— Забрави тъпата кукла! Мина! — Ели преметна савиджа на рамо, обърна се и повлече момиченцето в препъващ се бяг по оскъдния сняг. Нямаше чиста пътека. Тя се провираше през гъсти шубраци, които закачаха и дърпаха краката й. Хлапето се препъваше и нареждаше: „Чакай, чакай, чакай!“, но Ели не забави, не отговори, само продължи напред. Остри клони деряха бузите и челото й, заплитаха се в косата й. Мина ги беше изпреварила с няколко крачки и Ели последва кучето през шипковите храсти, все още натежали от лед. Не й харесваше, че вдигаше толкова много шум. Ако можеха да стигнат до безопасно място и да се скрият… Зад тях се чуваха крясъци и изстрели, цвилеха коне, но звуците отслабваха, шумът винаги замираше в гъста гора. Трябваше да внимава да не изгуби напълно пътя, защото Том и Крис накрая щяха да дойдат. Ако можеха. Ако онези експлозии не значеха, че те…

„Престани, Ели, престани! — Тя вдигна ръка, за да предпази очите си, наведе глава и заора напред, пробивайки път там, където такъв не съществуваше. — Том ще дойде. Както и Крис. Джейдън вече е тук, Грег също. Ти трябва само да се скриеш.“

— А! — момиченцето извика от болка. — Спри, спри! Заклещих се, заклещих се!

— Тихо! — изсъска Ели. „Само хората говорят, глупачке, искаш някой да чуе ли?“ Нетърпелива и уплашена до смърт, Ели видя, че усуканите пръсти на трънливите калини бяха стиснали косата на момиченцето на темето в гъста плетеница. — Добре, стой! — измърмори, сваляйки пушката. — Само не мърдай!

— Ох-ох-ох! — оплака се белокосото момиче, когато Ели задърпа с ръмжене. Присвило очи, детето оголи зъби. — Това боли!

— Защото е много заплетено — каза Ели извън себе си от страх и мислеше, че просто трябва вече да тръгват. Потрепвайки от бодежа на тръните, тя опипа плетеницата. Хвърли поглед към кучето си. Ушите наострени, устата затворена, ноздрите потрепваха, но нямаше истинска тревога. Това беше добре. Но глупавият възел не искаше да се разплете. Извади ножа от джоба си и отвори сребристосивото назъбено острие с палец.

Очите на момиченцето бяха като паници.

— Какво правиш?

— Ще го срежа.

— Защо? Не!

Ели отвори уста да й кресне, но после каза:

— Аз съм Ели. Ти как се казваш?

— Деби. — Брадичката на момичето отново трепереше. — Тате ме наричаше Ди.

— Ди, не мога да разплета косата ти. — Още пращене на храсти някъде зад тях, но звукът изчезна, а тя беше съсредоточена върху Ди. — Трябва да я отрежа или да я изскубна. Скубането ще боли. Рязането няма.

— Не-е-е! — каза Ди, сините й очи плувнаха отново. — Това е моята коса!

„Просто го направи!“ Ели плъзна назъбения край под оплетения кичур коса на момичето и сряза.

— Ще порасне отново.

— Но, но… — Ди продължи да се гърчи. — Не можеш ли да отрежеш клоните?

— Не, не мога. — Щеше да намушка това хлапе, ако не престанеше. — Спри да мърдаш! Само малко остана… — Вътрешностите й застанаха неподвижно, както искаше от Ди, когато Мина… изпухтя.

„О, боже!“ Мина не гледаше в посоката, откъдето бяха дошли, а напред, където искаха да отидат. Зад нея. Зад гърба й.

— Какво? — попита Ди, когато Ели замръзна. — Какво и…

— Ш-ш-т! — С опънати нерви Ели се наведе, взе савиджа и бавно се изправи. Когато се премести, един клон на бор се счупи с хрущене. Ушите на Мина само помръднаха. Кучето й изобщо не промени позата си, за да погледне към нея.

— О! — беше Ди и Ели разпозна тона, с който момичето ги беше предупредило във фургона: „Хей! Хей, всички!“.

Ели се обърна и това, което се промъкваше през дърветата, превърна червата й в треперещо желе.

Беше само една, но, боже, това беше достатъчно. Момичето имаше зацапана ръждива алуминиева бухалка, което значеше, че се беше упражнявала.

И имаше още нещо, което беше съвсем характерно. Щом го видя, Ели веднага разбра как всички тези човекоядци ги бяха намерили изобщо.

* * *

В ужаса си това беше единственото нещо, за което всъщност мислеше. Как така човекоядците бяха тук и ги чакаха? Фин се промъкваше от юг. Това не значеше, че пътят на север беше чист, но тя, Джейдън и Крис бяха дошли в Рул от приблизително тази посока преди малко повече от дванайсет часа. Да, вярно, бяха се спуснали малко по на запад. Но не бяха налетели на човекоядци. Мина не беше предупредила нито веднъж. Тогава защо имаше такива сега?

Всички знаеха, че човекоядците се връщаха към познатото. Крис беше нещо познато. Както и Джейдън. Идеята на Крис беше да се използва като примамка, за да ги отведе далеч, за да могат Хана, Исак и другите да са в безопасност, а после да убият човекоядците, когато нападнеха. Само че никой никога не нападна.

След като бяха стигнали в Рул, всичко беше станало толкова бързо, беше станало направо спешно. Крис беше ранен лошо и почти умираше, после Том, а сега Фин идваше и голямото бързане да се махнат от града… е, накрая просто бяха забравили. Беше им се изплъзнало от ума.

И ето — планът на Крис беше подействал. Само че в грешния момент. Защото тук беше това момиче, а Ели познаваше само една човекоядка със зелен шал с цвят на лайм. Лена.