Илса Бик
Чудовища (55)

54

— Ланг казва, че се прави на луд — каза Стомната. — Аз работя тук само от няколко дни, а той е все така смахнат. Крещи, говори на въздуха, понякога се удря сам доста лошо. Виждаш ли лицето му? Но никога не съм го виждал такъв преди.

— Да, изглежда доста откачено. За бога, той и мирише. Като животно. По-лошо от тези Чъкита. — („Стар глупак.“ Питър не си спомняше името му. Следващото, което чу, беше стъргането на ботуш по цимента и хрущенето на песъчинки. Но не чуваше бам-бам-бам или Саймън. Нямаше видения за дупки в камък или за оранжева вода. Нито за Крис. Това лошо ли беше? „Ха-ха-ха!“ Кой знаеше?) — От колко време е така? — попита Стария Глупак.

Стомната:

— Имаш предвид тресенето или това, че не диша добре?

Стария Глупак:

— И двете.

— Ами… — мърморене, докато Стомната броеше под нос. — Няколко часа? Беше така, когато дойдох на смяна. Ланг го фрасна с палката си. Ето тук, отстрани. Виждаш ли къде е натъртеното? Хлапето дори не мигна. Питай ме… Не знам. Начинът, по който диша, или е наистина луд, или умира.

„И двете. Никое от тях. Ха-ха-ха!“ Гол, със стиснати очи, проснат на пода в килията си, Питър изпусна още един гъргорещ гърлен стон и потрепери, ръцете му изпърхаха като умиращи нощни пеперуди. Кожата му беше толкова спечена с мръсотия, че големи изсушени парчета се отлюспваха от хълбоците му. „И време е за шоу, приятели!“ Поемайки отново задавено въздух, той започна да трепери и да се мята като умираща риба, пръскаше слюнка и се давеше, от устните му излизаше пяна. По вкуса й позна, че и в нея има кръв. Главата му отскочи от цимента и той почувства болка, но тя беше заглушена и много далечна.

— О, мамка му, мамка му! — Чу дрънчащото потракване на метал, после очакваното трак, когато Стария Глупак вкара ключа в ключалката. — Кучият син има припадък. Хайде, преди да си е глътнал езика!

— Не знам — Стомната. — Ланг каза, че не трябва…

— Майната му на Ланг! Той не е тук. И шефът се върна от тренировъчните занимания. Ти искаш ли да обясниш как това хлапе се е задушило до смърт със собствения си език, докато сме го гледали с палци в задниците? Вземи нещо, което да пъхнем между зъбите му, и ела!

Чу се остро стържене на метални панти, а после ботуши по цимент. Ръка на челото му и друга на челюстта. Стомната отляво на него крещеше:

— Добре, намерих една линия. Тя ще свърши работа. Хайде, отвори му устата! Отвори му устата!

— Чакай! — Стария Глупак изсумтя, като се опитваше да закачи пръстите си в меките прорези на ъглите на устата на Питър и далеч от тракащите се зъби.

Питър позволи на долната си челюст да висне, пускайки едно давещо се гхъ-гхъ-гхъ колкото трябва.

— Исусе, той умира, по дяволите! — Стария Глупак отвори рязко челюстите на Питър толкова широко, че той чу изскърцването на сухожилията си. — Проклятие! Хайде, дай това нещо тук, сложи го на езика му! Дай го…

— Готово. — Твърдият край на нещо дървено поряза долната устна на Питър и се чу едно тик-тик-тик-тик, когато Стомната се опита да набута линията между зъбите му. После пазачът напъха пръсти върху езика на Питър. — Хванах го — пропя той, — хван…

Питър щракна зъби бързо и силно. Чу се звучно хрущене и в устата му шурна кръв, а после започна да трие челюстите си наляво-надясно, зъбите му прерязваха кожата и сухожилията чак до ставите. Костите му изпукаха, Стомната изпищя и удари лицето на Питър със свободния си юмрук.

— Махни го от мен! Махни го от мен, махни…

Плюейки останките от двата пръста на пазача, Питър се надигна от пода. Лявата му ръка вече се спускаше към гърлото на мъжа, а дясната помиташе изпуснатата линия. Стомната издаде едно болезнено агх, когато Питър сви десния си лакът и после заби ръката си бързо, набутвайки линията в устата на стареца. Стомната се сгърчи ужасно. Бликна огромна струя кръв — гореща и мокра, — която опръска лицето и ръката на Питър. През дървото той усещаше по-твърдата плоча на костта в дъното на гърлото. Очите на пазача се оцъклиха, ръцете му полетяха към китката на Питър и се опитаха да извадят линията. Ноктите му и стърчащите чуканчета от липсващите части на пръстите му отчаяно дращеха китката на Питър. Надигайки се, момчето хвърли Стомната по гръб, набучи линията като копие и изкрещя:

— Изяж я, изяж я, изяж я!

Чу се още едно изхрущяване на кости, този път по-тъпо, заглушено от шурналата кръв. Стомната се разтърси в кратък, но бурен спазъм, сякаш беше забил мокър пръст в контакт, а връзките между мозъка и тялото му внезапно бяха прекъснати, когато линията се заби, за да пререже гръбначния стълб и деликатния гръбначен мозък.

Всичко това отне по-малко от пет секунди. Без пауза Питър се завъртя към Стария Глупак, който се беше дръпнал назад само няколко стъпки и се беше притиснал към железните пръти на килията. Кокалестите му пръсти се опитваха да достигнат пистолета, но когато сянката на Питър падна върху тялото му, пазачът извика:

— Н-не, н-не, не-е-е! — Ужасът беше източил всякакъв цвят от лицето му. Разсъдъкът на Питър за момент се проясни и той разбра как вероятно изглежда в очите на този старец: гол, омазан в съсирена кръв, със стърчаща коса като короната на Медуза и безжалостен като съдбата. Беше нещо, родено от кошмар или от ада. — Н-не м-ме гледай с т-тези очи! — изпищя Стария Глупак. — Аз н-никога… никога не съм те н-наранил.

— Вярно — каза Питър. — Но и никога не ми помогна.

 

 

Две минути по-късно, подхвърляйки върху езика си лявото око на Стария Глупак, Питър стигна до вратата. Беше закачил ножа на пазача на десния си прасец, но не беше взел нищо друго. Нито дрехи, нито палто, нито ботуши, нито дори ръкавици. Нямаше нужда от нито едно от тези неща.

„Но е студено, Питър — това беше онази все още здрава част от ума му с размер на стотинка. — Те те превъзхождат. Не мислиш ли, че ще ти трябват пушка и някакви дрехи?“

— Дрехите са за останалите от вас. — Преглъщайки пихтията от окото, той заръфа лещите между зъбите си, после ги схруска. Бяха с плътността на леко застоял бонбон „Тик-так“, но без ментата. Съдейки по млечния цвят, Стария Глупак беше напът да получи страшно перде.

Усети напрежението, лъхащо от взиращите се в него Променени, но не погледна назад. Въпреки че да, беше обмислял да ги освободи („Летете, мои красавци! Летете, летете!“) и да вземе Кейт с очите на кошута още тук, на мръсния цимент. Но колкото и да беше откачил, не беше луд. Колкото и силен да беше сега, се съмняваше, че ще оцелее след бой с толкова много Променени.

Вместо това Питър наведе глава и впрегна изострения си слух, за да чуе дали Ланг или някой друг пазач не идва към него. Чуваше се единствено фученето на вятъра. Леденият въздух миришеше на бръсначи и понесе противната смрад, издигаща се от плътта му.

„Искам да съм чист.“ Притичвайки през прага, той се гмурна с лицето напред в една пряспа сняг. Сърцето му подскочи, стреснато от шока на това кръщение с лед, което го прогори като с огън. След толкова време в затворническата къща му се струваше, че това е най-чудесното нещо, което е изпитвал през живота си. Пъшкайки, той се претърколи веднъж, втори път и се спря легнал по гръб. Косата му висеше, пълна със сняг, и Питър усещаше и миглите си заледени. Нададе смях, който беше още един възторжен стон. Снегът обгърна гърба му, топеше се в него, но той не чувстваше мраз. Студът беше само концепция — нищо повече от слабо трепкане на далечна звезда.

„Аз съм нов.“ Усети как крилатото присъствие, което растеше вече от дни в него, пулсираше и се издуваше. Ниското му мърморене се извиси. „Да!“ Удари се в гърдите с юмрук. „Да, да!“ Беше гол като пушка и може би ненормален, но това беше неговото време, беше негово. „Никой никога не е виждал нещо като мен. Аз съм шибан воин, аз съм…“

Много отдалечено, много тъпо тупване. И още едно. Ушите му изтръпнаха, когато мозъкът му преведе: ботуши върху сняг, идват оттам. „Ланг. Или Фин.“ И двете ставаха. Той се изправи и се стрелна към пътеката между дърветата, към завоя, където, ако си спомняше правилно, канадските ели бяха дебели и бяха перфектното прикритие, защото никой не се сещаше да поглежда нагоре. Стъпалата му зашляпаха в снега с тъпо пуф-пуф-пуф. Табаните му трябваше да са разкъсани и нарязани от леда, но той не чувстваше никаква болка, никакви студени пръсти не мачкаха плътта му. Вятърът раздърпваше русата му коса. Сърцето му туптеше силно и стабилно, подхранвано от маниакалната бодрост на окриленото нещо и от свободата.

Пред него елите изскочиха от мрака. После той забеляза възлест смолист бор отдясно. Това беше още по-добре, защото най-ниските му клони бяха още по-високо — на около два метра от земята, и бяха дебели колкото бедрото му. Той се хвана за ствола, заби пръстите си в него и се закатери нагоре. Дори не помисли за това, че може да се подхлъзне. Като момче се беше катерил и по-високо, беше поемал по-големи рискове. В ума му проблясна мисълта, че вече отдавна не е хлапе от категория „перо“, което се катери към къщата си на дървото, за да чете, да мечтае или да дръпне първата си цигара, и че това беше ужасен риск, и откъде щеше да намери сила и издръжливост?

После спря да мисли и скочи. Дланите му шляпнаха върху дървото, той се вкопчи в кората и започна да се изтегля, да се издига от снега, люлеейки се като гимнастик. Прехвърлил крак нагоре, седна, подпъхна първо едното стъпало под себе си, после другото и се изправи. Отдясно стърчеше друг клон под ъгъл трийсет градуса, който беше лесен за възсядане. Пътеката оставаше точно между краката му.

Питър бръкна в дългата си руса коса и извади тънък шип от кост. Същата, която беше крил между бузите на задника си. Беше от онова ляво стъпало. През последната седмица той усърдно беше изпилил костта до игла — идеална за вадене на око или напъхване в гърло. Разбира се, ако всичко друго пропаднеше, той все още имаше ножа. Ръцете си. Зъбите си. Но наистина искаше да опита костта.

Наостри уши при звука на мъжко дишане, скърцане на сняг. „Изчакай, чакай…“ В ума му онова крилато нещо също чакаше напрегнато, с притаен дъх. После се появи Ланг, минаващ точно отдолу: изгърбен влачещ се старец в сивкавозелена униформа.

„Сега!“ Питър се пусна. За милисекунда падаше свободно, въздухът свистеше покрай ушите му. В последния миг Ланг сигурно беше усетил нещо, защото Питър видя как стреснат обърна сребристия овал на лицето си към него и взря нагоре черните си подобни на дупки очи. „Очи, очи в мрака, очи в камъка.“ Стъпалата на Питър цапардосаха челото на Ланг, ударът разтърси петите му и потръпна в пищялите му. Едно диво ах изскочи от устата на пазача. Питър падна на снега, претърколи се, нагласи стъпала и се покатери върху Ланг, който все още беше по гръб като костенурка и се давеше в кръв. Старецът го забеляза, опита се да вдигне ръцете си, но Питър ги избута встрани и падна върху гърдите му, а когато Ланг се опита да го отхвърли, момчето го блъсна със зашеметяващ удар. Чу се пукане, когато носът на пазача се сплеска и цяла река кръв рукна от него.

— Ка-как? — изгъргори Ланг. Старецът беше дълбоко в снега, загубил всякакво предимство. Опита слаб удар, който Питър блокира с ръка. — Как у-успя да…

— Има ли значение? — Запъвайки колене в издутините на раменете на мъжа, Питър натисна, докато Ланг изстена. Пъхна костената игла между средния и безименния пръст на дясната си ръка, а с лявата обхвана врата на Ланг и стисна — не за да го смачка, но достатъчно, за да потъмнее лицето на пазача. Питър задържа трептящия костен шип точно под лявото му око толкова близо, че очите на стареца се кръстосаха. — Ти си предател и ще те убия. Но първо ще те ослепя. Ще го чуеш като тихо пукване. — Питър погледна злобно и прокара език по долната си устна, почиствайки я от кръвта на Ланг. — После ще го изям. Ще изтръгна езика ти, за да не можеш да викаш. Ще те разкъсам парче по парче.

— Питър — гласът на Ланг беше носов, заглушен и думата прозвуча като „Пиуъ“. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха под бедрата на момчето. — Не бях… не бях само аз. Беше и Уелър, беше… ъх! — думите му заглъхнаха, когато Питър натисна.

— Не ми пука. — С оголени зъби Питър стисна мятащия се старец. Цветът на лицето на Ланг премина от червено цвекло до пурпурно, посиняващият му език се издаде напред през розова пяна. — Искам само ти да умреш, Ланг. Да умреш и да знаеш, че аз те бия, че аз те бия, че аз съм те хванал и…

Питър почувства удара, отчете сблъсъка като твърдо блъсване, което го тръшна вляво и го събори от тялото на Ланг. Той се търколи по снега и падна тежко на лявата си китка. Болка прогори лакътя му. Китката се огъна, той се преметна и се удари в нещо, а лицето му беше наполовина заровено в снега. Плюейки, се претърколи, наясно, че иглата беше изчезнала. „Още имам ножа.“ Той запъна пети и се изправи, прасците му бяха напрегнати. Готов бе да скочи… и усети как сърцето му се сгърчи от ярост.

Заел бойна позиция, Дейви — Променено момче, което Питър не беше виждал от повече от две седмици — само чакаше. Носеше бял камуфлаж. Коженият му нашийник беше като черен прорез през врата му и имаше нещо ужасно сбъркано с очите му. В началото Питър помисли, че Дейви е бил ослепен, че очните му ябълки са били издълбани, оставяйки само алени кухини. Но после осъзна, че бялото в очите му вече е наситено тъмно кървавочервено.

Шепотът на Стомната: „Какво става с онова нещо? С очите им?“.

— Не! — думата излезе като ръмжене от устните на Питър. — Не, той е мой! Ланг е…

Изправяйки се, той скочи. В същия момент Дейви копира точно движението на Питър: едно зловещо тихо pas de deux^[1]. Двамата се сблъскаха във въздуха, после се строполиха на снега в една разменяща си удари плетеница. Юмруците на Питър блъскаха по камуфлажния костюм на Дейви, докато той плъзгаше ръцете си по голата му кожа. Пъхайки крака под гърдите на момчето, Питър го отхвърли в салто, а после, залитайки в дълбокия сняг, се претърколи на лявата си страна точно навреме, за да види как Дейви някак се катурна, удари се, падна и се закрепи на крака пъргаво като акробат. За част от секундата момчето вече беше стабилно и напредваше през снега. Питър се обърна на ръце и колене, но не достатъчно бързо, за да избегне Дейви, който се метна на гърба му. Секунда по-късно дясното рамо на Питър се взриви от болка.

— А-а-а! — това вече болеше. Надигайки се, Питър замахна и започна да се върти в луд кръг.

Притискайки се като вълк, залепен за плячката си, Дейви пренагласи челюстите си и заби зъби още по-дълбоко в мускула. Питър усети как по гърба му шурва кръв. Той се пресегна диво с нокти към лицето на момчето, но после съобрази, че е по-тежък, хвърли се право назад и падна в снега. Усети как хватката на хлапето отслабна, а подлудяващото триене на челюсти внезапно спря. Ревящ от болка и ярост, Питър изрита, извъртя се, впи единия си юмрук в косата на Дейви и приготви другия за удар…

Оранжево-червен пламък от болка се взриви в главата му — необятен гръм като вълна от напалм. Питър изстена в агония, когато друга шокова вълна удари гърба му. Все още крещящ, той рухна. Болката беше като разтопена лава и го погълна напълно. През врявата той долови глас, който познаваше твърде добре:

— Добре, момко. А сега нека всички се успокоят!

Така внезапно, както го беше помела, болката се изпари, сякаш някой беше натиснал скрит ключ. Търкаляйки се в снега, Питър обърна поглед към мястото, на което стоеше Фин — масивен и набит монолит в униформа, черна като гарваново крило. Дълъг извит паранг^[2] стоеше в ножница на лявото му бедро. На дясното почиваше колт с перлена дръжка. На двата фланга имаше две Променени момичета в бели камуфлажни униформи. И техните очи бяха като тези на Дейви: кървавочервени езера.

— Отпусни се, момко! — каза Фин.

— Не, не! — Питър се претърколи на четири крака като животно. — Остави ме да довърша!

— Ще довършиш, но не днес и не с Дейви. Освен ако не искаш да повторим?

Беше въпрос, който не изискваше отговор. Питър изплю топка кръв.

— Как го направи?

— О, сложно е. Хайде, на крака! Всички тук сме приятели.

— Не съм твой приятел. — Кръвта от разкъсаното рамо се разтече до кръста му и по дясната му ръка, като покапа от върха на лакътя му и стопи снега. Червеното искреше зловещо върху бялото като очите на момичетата и на Дейви върху белите овали на лицата им и вероятно като неговите собствени. — Нито негов. Нито техен.

— Ти си мой. — Напуканото лице на Фин не се ухили. — Аз съм твоят свят, Питър. Погледни се! Гол като сойка, но не ти е студено, нали? Нямаш нужда да спиш?

— Не. Но сънувам. — Отляво видя Ланг, който кашляше и се мъчеше да седне. Вече на крака, Дейви се плъзна отдясно на Фин. Кръвта на Питър беше оцапала устата на хлапето в капеща клоунска усмивка. — С широко отворени очи — каза Питър. — Сънувам кошмари.

— А, да, ретроспекциите. Те ще отшумят. Те са… бъг.

— Даваш ми наркотици от началото, нали? Когато бях в лазарета и после, когато се пречупих и ядох… — премълча останалото. — Ще отшуми ли?

— Вероятно, но искрено се надявам да не става. Връщането е гадно. Но ти беше твърде добър образец, за да пропусна. Мозъкът ти вече беше различен. Знаем го, защото си още жив — Фин го възнагради с един вид любопитство, запазен за нов и очарователен лабораторен образец. — Наистина ли искаш това да отшуми, Питър? Да свърши?

— А-аз… — започна той и спря. Не бяха ли това два различни въпроса? Да бъде с Фин, да, той искаше това да свърши. Но язденето на тази еуфория не приличаше на нищо, изпитвано досега. И наистина, беше ли толкова лошо? „Не. Искам това чувство да се върне. Аз съм нов, различен, по-добър, отколкото бях, но ако мога да се придържам към този, който бях, може би мога да го използвам по някакъв начин.“ А колкото до крилатото нещо, мърморещо на мрачния си език… можеше да живее с това. Което май доказваше, че наистина беше ненормален и никога нямаше да се върне, независимо от всичко. Може би Саймън беше прав: „Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея“. — Не знам — каза той.

— Не съм изненадан. Страхотно надрусване, нали? Обзалагам се, че това рамо не е много щастливо, но ти ще го преживееш. И цялата тази енергия? Ма-а-ания? — Фин размърда дебелите си вежди, които бяха бели също като подстриганата му във войнишко каре коса. — Не си неразрушим, но си различен. Кажи ми! Да предположим, че беше убил Ланг, какво се надяваше да се случи после? Къде щеше да избягаш?

Питър осъзна, че не беше мислил толкова напред. Странно как тази електрическа червена еуфория се оттичаше. Вече можеше да усети как тялото му хленчи след нея, копнеещо за треската.

„Няма връщане в Рул или дори при Крис. Мога само да притискам лице към прозореца. Аз съм изгнаник, Азазел^[3], червената юница, която носи всички грехове, пратена да се скита в пустинята.“ Като се имаха предвид очите му, това беше уместно.

— Стигнал си твърде далеч, за да се върнеш — каза Фин, сякаш Питър беше проговорил на глас. — И знаеш ли защо? Защото ти избра да живееш. Да оцелееш на каквато и да е цена.

— Избрах?! — тук нямаше замесен избор. Фин го беше пречупил. — Даде ми наркотици, заключи ме в клетка, накара ме да се бия, не ми даваше вода или х-храна… — езикът му се препъна.

— Ти избра да се биеш, да ядеш. Ти сам се пречупи, Питър, заради компромисите, които искаше да направиш, и заради правилата, които беше готов да нарушиш, за да останеш жив. И не виждаш ли? Ти си Промененият.

— Не. — Трябваше да има начин да се излезе от другия край на това. — Какво искаш? Ако съм бил експеримент, ако те са… — Той кривна глава към червенооките ужаси. — Сега какво?

— Зависи. Какво би искал ти?

„Отмъщение.“ Защото какво пък? Вече беше загубен.

— Искам това, което идва при мен. — Посочи с капещ пръст към Ланг. — Ти имаш мен, но аз искам него.

— В мечтите ти — изгъгна пазачът и изплю желиран съсирек.

— Какво ще кажеш за размяна? — каза Фин. — Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.

— Какво? — Стреснат, Ланг погледна нагоре, очите му бяха ококорени над пурпурния лигавник. — Шефе?

— Размяна? — смехът на Питър беше като рязък грак. — Какво е останало, което бих могъл да имам или да дам?

— Няколко неща — каза Фин. — Зависи колко силно искаш Ланг, предполагам.

— Какво? — Ръката на пазача се плъзгаше към пистолета, докато той отстъпваше назад. — Сделката ни не беше такава.

— Е… — Черните очи на Фин се стрелнаха към Дейви. — Сделките се развалят.

— Не мисля така — започна Ланг, когато хлапето се вцепени като куче, доловило нова миризма. За по-малко време от това, необходимо за едно мигване на око, двете момичета се завъртяха в зловещ тих синхрон към Ланг.

— Как го правиш? — попита Питър остро, точно когато осъзна нещо друго. В момента, в който Променените реагираха на Фин, тази електрическа червена треска също прогърмя през мозъка му, но вече беше много по-заглушена, едва сърбеж. Мислите му все още бяха ясни. „Сякаш прихващам само излишъка.“

— О, проба и грешка. — Устата на Фин се разтегна в озъбено ухилване. — Работя по това от известно време. От десетилетия. Много преди светът да ми направи огромната услуга и да ни даде Чъкитата.

Сякаш внезапно освободени от това, което ги държеше на място, момичетата нападнаха. Тръгнаха толкова бързо, че Ланг не можа да освободи оръжието си. За миг първото момиче избута с глава стареца на снега, докато другото притисна ножа си до гърлото му.

„Как прави това?“ Питър гледаше как едното от момичетата конфискува пистолета на Ланг.

— Това… телепатия ли е?

— Не съвсем — каза Фин. — Поне не по начина, по който ти го описват книгите и филмите.

— Ш-ш-шефе! — изрева Ланг, очите му бяха кръгли като луни, когато проточи врат над острието на момичето. — Бях верен. Имахме сделка!

— Аз… — Фин вдигна пръст, когато вечно висящото на хълбока му уоки-токи изцвърча. — Би ли задържал тази мисъл, Ланг? Малко съм зает тук.

— Ама, шефе!

— Ш-ш-шт! — Фин изшътка на стария човек, сякаш гълчеше двегодишно дете: „Не, Джони, никакви бонбони преди вечеря!“. — Не ме ядосвай, Ланг!

Беше морзовата азбука с още нещо, което Питър не разбираше. Долови „т“ и „в“, може би и „р“. Гледаше как Фин потвърждава: „Чук-чук“.

— Докъде бяхме стигнали? А, да. Телепатията. Не е нищо свръхестествено, момко. Ти имаш дарбата. Всички я имаме. Помисли за екстатичните преживявания, как хората проговарят чужди езици или копнеят да пуснат И-и-исуус — Фин го пропя като проповедник — в сърцата си. Хората обичат това мощно усещане, че нещо е по-голямо от тях. Ето затова смесват отвари и използват психеделици от векове, откакто Ог се е скитал сред звездите. Мои лични любимци са тези, открити в писанията на индусите. Ведите се посветили на отвари и халюциногенни еликсири, извлечени от много специфично и много особено семейство гъби, които не само позволявали общуването с божествата, но удостоявали с безсмъртие и връщали умрелите към живот. Но прочети, който и да е религиозен текст и ще откриеш, че всички велики — Шива, Вишну, Моисей, Езекил, И-и-исуус — се друсат, имат видения, връщат се от подземния свят или от Земята на мъртвите… и всички те чуват онзи спокоен, тих глас.

„Крис — Питър си спомни как внезапно се бе появил приятелят му… и онзи ясен, спокоен глас. — Е, какво съм чул? Кого? — Една ужасна нова мисъл: — Боже, ами ако е бил Фин?“

— Но да чуваш… да кажем, бог… това не е общуване.

— Да, момко, но е начало. — Фин потупа с пръст слепоочието си. — Всичко това предполага множество модалности, чрез които мозъкът може да бъде свързан, за да приема и издава команди. Знаем, че не само мозъкът е програмиран да търси мистичното. Ние можем да пресъздадем преживяване. Сръгай слепоочния дял с електрод на точното място, пусни му само ето толкова искра и ти също можеш да имаш преживяване извън тялото. Потенциалът си го има, само че ние сме го оставили недоразвит и вместо това използваме реч. Но сега имаме Променените, които не говорят, но все още действат заедно и явно общуват едни с други. — Фин удостои Дейви с поглед на горд баща, чието хлапе току-що е пробягало сто метра за десет секунди. — Какво те кара да вярваш, че те не могат да имат усещания и да развиват способности, които ти си оставил да атрофират, и чиито химически спусък ние, или по-точно аз, не можем да променим, за да позволим тези нови способности? Ти не си единственият, чийто мозък е различен, момко.

„Или на когото са давани наркотици.“ И какво имаше предвид Фин с това „не си единственият“? Само Променените ли имаше предвид? Или Фин говореше за себе си?

„Боже мой, дали Фин е различен? Дали е бил като Променените от години и само е чакал да намери хора като себе си?“

Или е вземал същия наркотик като този, който даваше на Питър, Дейви и на тези момичета? Историята беше пълна с примери на лекари и учени, които експериментират първо със себе си.

— Не може да си разбрал всичко това едва сега — каза Питър.

— Не, разбира се. Казах ти, Питър. — Фин нагласи пръсти в професорски жест. — Аз експериментирам. Винаги съм експериментирал. И правя заключения. Помисли колко по-ефикасна може да бъде една армия, ако всички се движеха с една цел! Ако командите не разчитаха само на една сензорна модалност или комуникационен канал! Няма чудеса, момко, само неща, които не можем да обясним, и способности, които не знаем как да използваме, копчета, които не можем да изхвърлим… А после изведнъж вече можем да ги използваме.

Тази идея — представата за Фин, ръководещ армия от Променени — смрази кръвта му. „А той каза десетилетия.“ Фин е бил във Виетнам, може би е експериментирал още тогава по начина, по който военните го правеха с ЛСД, със зарин и с други наркотици. Значи, ако Фин се е занимавал с това толкова време, може просто да е успял. Променените бяха щастлива случайност, добър късмет, но я имаше и способността на Фин да открива ценни неща. Да получава внезапни прозрения.

„Аз трябва да съм същото. Не умрях, нито се промених, а трябваше. Всички Пощадени — Крис, Алекс, Сара, Грег, аз — ние сме образци.“

— Какво искаш? — най-накрая го осени, че беше напълно гол в снега и води разговор с лунатик. Болката в рамото беше притъпена до тихо напомняне, а тази в главата му беше само спомен. Той обгърна гърдите си с ръце повече по навик, отколкото защото му беше студено. Можеш ли да се престориш отново на човешко същество? — Ти отне всичко останало. Не ми позволи дори да умра.

— Това не е вярно. Ти не си позволи да умреш. Не, чакай! — Фин се плясна като Хоумър Симпсън. — О! Имаш предвид, че не те оставих да се обесиш? Ти не беше с всичкия си тогава, но ако наистина толкова ти се иска да довършиш работата, имаш нож. Давай, срежи си гърлото! Намушкай се в сърцето! Извади си очите! Не ми пука.

Избори, които не бяха избори. Фин беше ненадминат в това.

— Какво искаш? — повтори Питър.

И Фин му каза.

* * *

Това, което тревожеше Питър най-много, беше, че успяваше да събере съвсем малко оскърбление. Но все пак, докато слушаше, разбра, че е получил отговор на един много важен въпрос. „Фин трябваше да попита. Не може да чете мислите ми, а само да ми влияе. — Той си спомни експлозията в главата си и екстаза от червената еуфория. — Може да ми причинява болка и да ми доставя удоволствие.“ Което беше много по-малко, отколкото Фин бе постигнал с Дейви и другите Променени. И какво значеше това?

— Не — каза той, когато Фин свърши.

— Тогава гарантираш изтребване — каза Фин. — Знаеш, че се връщат към познатото, а часовникът тиктака, момко. Остават по-малко от два месеца, нали?

„Откъде знае това?“ Ако Фин не можеше да чете мислите на Питър, тогава сигурно беше чул слухове или може би имаше шпиони в Рул от самото начало. Вместо да отговаря на въпроса, той каза:

— Защо да се съгласявам?

— Защото въпросът опира до по-малкото зло. Това е изход.

— Изход? — Сега се засмя. — Как?

— Искаш да ти го кажа буква по буква ли? Ти си умен, колежанин. Техническия в Мичиган, нали? О, но не си завършил, точно така. Останал ти е само един семестър, доколкото си спомням, заради онзи малък — Фин завъртя пръсти — инцидент. Но ти си изучавал този феномен, правил си полево проучване върху вълците от остров Роял.

— Да. — Боже, Фин наистина знаеше всичко за него. — Консервационна биология на популации в плен.

— Е, мисли за това, което предлагам, Питър: защита, достатъчно разнообразие, за да се поддържа популацията, храна. — Фин направи услуга на Питър, като не се усмихна. — Мисли за мен, сякаш предоставям консервация.

— Но ти не използваш всички Променени по начина, по който използваш Дейви и тези момичета. Ами онези в затворническата къща? Разпознавам някои. Какво ще правиш, Фин?

— Може изобщо да не се наложи да правя нещо особено. Познаваш историята, Питър. Рим не е построен за един ден, но е паднал за три. Рул е същият. Мината я няма, няма доставки и всички са толкова стари, че селото ще се изяде само, като рак, отвътре навън. Помни! Чъкитата се връщат към познатото! Само помисли какво се е отправило към тях, докато говорим!

Идеята дори неколцина Променени да се върнат в селото прати бавна тръпка по гръбнака му. Знаеше, че Фин държи деца от Рул, беше познал Кейт Ландри с очи като кошута и плещестия Лий Травърс. „И ако Фин събира Променени като Кейт и Лий, и останалите, и ако това е неговата нова армия…“ Щеше да е като последният император на Рим, който гледал как вестготите нахлуват в града през Порта Салария, за да завземат Седемте хълма.

— Давам им — Фин потупа с пръст китката си, сякаш да провери невидим часовник — още ден или два. Или блудните синове може вече да са там, Питър. Какво си представяш, че ще стане?

Беше на върха на езика му да каже, че Съветът няма да падне и Крис би намерил начин. „Но Крис се появи във видение. Забрави наркотика! Нещо се е случило с него и в Рул, знам го. Фин е твърде самоуверен.“ Идеята, че Крис може да е мъртъв, беше като шип от скръб в сърцето му. Но все пак той го сграбчи, дръпна го по-близо, по-дълбоко, искайки болката, страданието. „Ако си спомня какво е да скърбиш, има възможност да премина от другата страна.“

— Защо мразиш Рул толкова много? — попита той. — Кой си ти, Фин?

— Аз съм това, което съм. — Фин разпери ръце. — И моят начин е верният, момко.

„Не, но ти си единственият останал.“ Питър затвори очи не толкова срещу Фин, колкото срещу внезапната ледена вълна, която минаваше за кръвта му. Можеше да усети как в мозъка му ноктите на крилатото нещо се захващат малко по-здраво. Почти си пожела да чуе отново камбаните. Или Саймън. Тогава щеше да е само луд и да има извинение.

— Добре. — Той отвори очи. — Но искам да бъда там. Трябва ми думата ти.

— Честна скаутска! А сега какво ще кажеш да влезем вътре, преди да изгубиш някой крак? — Фин му намигна. — Или нещо по-важно, за чиято липса здрав и млад самец като теб би съжалявал? Но почакай! — Фин отново се плясна в имитация на Хоумър. — Забравихме Ланг. Още ли го искаш?

— Да. — Питър усети как крилатото нещо се премества. — Казват, че отмъщението се сервира студено.

— Не! — Ланг се пресегна към Фин като ревящо бебе. — Шефе, не! Аз съм твой човек.

— Има още много стари пръдни там, откъдето дойде. — Чу се триене на остра стомана върху кожа, когато Фин извади паранга от ножницата. — Кой е гладен?