Илса Бик
Чудовища (93)

92

Когато забеляза кръвта, Том накара Уелър да се издърпат от пътя, да се прикрият и да чакат. Това беше срещу всички импулси, които крещяха, че трябва да отиде при Синди и Чад веднага. Но беше същото, както и в бараката на Джед, когато бяха дошли ловците на глави. Така че вместо това той и Уелър пълзяха бавно, свивайки се зад и под каквото оскъдно прикритие имаха.

Предната врата на църквата беше открехната — отворена покана, която те приеха. Уелър оглеждаше ниско, докато той вдигна поглед към високото, защото всички забравяха да гледат нагоре. Вътрешността на църквата беше силно засенчена, с тъмни ъгли, от които можеше да изскочи всичко. Очите на Том обходиха каменния под и скамейките за опънати жици или шнур на детонатор. Но нямаше нищо.

Кулата разполагаше със седем площадки, достъпни през стълби от ковано желязо, закрепени към варовикови стени. Уелър поведе напред, като изследваше внимателно всяко стъпало и перило за жици и детонатори. До този момент никой не се беше опитал да стреля по тях отгоре. Замрялата подпора на камбаните беше също толкова плътно покрита с прах и паяжини, както и когато Том се беше покатерил там преди две седмици.

Което оставяше единствено капака на върха на седмата стълба. Том застана там за около минута, ослушвайки се за стъпване на ботуш или проскърцване на дърво. Усещаше студения въздух, който проникваше от отворената камбанария, а тънките резени дневна светлина проблясваха през дупките в дървото. Но нямаше мъртви точки, нищо не ги затъмняваше. Използва върха на узито, за да открехне капака. Нищо не гръмна и нямаше припламване от изстрел.

Първото, което видя в камбанарията, беше, че столът, на който беше седял с часове, лежеше на една страна. До него на пода имаше намачкан на купчина спален чувал. Паднала с лицето надолу книга до стола и бинокълът на Синди — „Никон 8х42“, който тя обичаше да ползва, когато светлината започваше да си отива. По пода бяха пръснати най-различни вещи. Малък безпорядък от смачкани чанти за обяд и свита на топка намаслена хартия почти покриваха никона на Синди. Бутилката с вода и термосът бяха прекатурени. Въздухът миришеше на студена пилешка супа и мокра юфка.

Изглежда, децата се бяха борили. И все пак, докато с Уелър се спускаха надолу от камбанарията и излизаха от църквата, Том се чувстваше разтревожен. Нещо не беше наред, но проклет да беше, ако знаеше точно какво.

— Не знам за това. — Уелър беше клекнал над осакатеното тяло на кучето на Чад. Животното беше обезглавено, отрязаната глава лежеше в основата на стълбите като изоставена топка. — Разрезът е чист и бих се обзаложил, че е бил и първият. Виж фонтана кръв! Но — той се пресегна да обърне кучето — ако погледнеш тези разрези тук…

— Недей! — Том сграбчи китката на Уелър. — Може да е капан, слагат бомби в мъртви кучета.

— Спокойно, Том! Не сме в Афганистан. — Уелър подчертано изгледа ръката си. — Нещо против?

— Не. Просто… бъди внимателен! — Издишайки, Том принуди ръката си да пусне. Но положението изобщо не му харесваше. Вратът му подскачаше. Изнервяше го това, че стояха на открито, на голия хълм. Той и Уелър бяха статични мишени и буквално се молеха да ги прихванат. — Има първи път за всичко.

— Няма да споря за това. — Уелър претърколи вкочаненото тяло на кучето, после изсумтя. — Погледни кръвта!

Червената локва беше малка: няколко лъжици.

— Не е достатъчно. — Том се обърна и огледа напръсканите камъни на стената на църквата. — Значи тези са дошли първи, когато сърцето още е изпомпвало. Казваш, че първо са отрязали главата, а после са осакатили тялото, след като кучето е било мъртво?

— Така предполагам. — Уелър задържа ръка над изсипаните черва на кучето. — Студени. Кръвта е много гъста. Каквото и да е станало тук, е станало преди време. Часове, може би. Също както и с коня на Чад.

Подобно на кучето, коремът на кобилата беше разпран. Смазани органи бяха пръснати по снега. Миризмата беше ужасна — гранясала смрад на изпражнения, от която в гърлото на Том се надигна жлъчка. Черепът на коня беше разцепен надве надолу от темето в цепнатина, оформена като от удар с брадва.

— Брадва или голямо мачете за първия удар, а после са могли спокойно да разкъсат животното, след като е паднало. Но, Том… — Уелър посочи с пръст към врата на кучето. — Това е чист разрез.

Том се взря в Уелър за цели десет секунди, преди да схване.

— Кучето е стояло неподвижно. Познавало е този, който го е направил.

— Или е изпълнявало команди, да. Или може някой да му е помогнал.

— За какво говориш?

— Погледни главата! Какво липсва? Нещо, което кучето на Чад винаги носеше?

Погледът на Том се плъзна от оцъклените очи на кучето, през хлътналите полустиснати клепачи, до оплезения син език.

— Намордникът! Чад винаги слагаше намордник на кучето си, когато отиваше на пост.

— Да. Мисля, че някой го е махнал и е дал на кучето нещо. Приспал го е, а после много лесно е отсякъл главата му. Значи едно е сигурно: не може да е било Чъки. Кучето никога не би стояло неподвижно и не би позволило да го приближат, а и са убили само този кон. Защо да го правят, освен ако не им е трябвал другият? Чъкитата не яздят.

— Освен ако вече някои не могат да го правят. — Том се замисли за това. — Знаеш ли какво още е грешно? Няма нищо скрито в това. Сякаш се опитват да ни уплашат или впечатлят. Усещането е, че всичко това е — той размаха ръка — уредено. — Това смушка още нещо неясно. — Помниш ли горе? Изглежда, сякаш е имало борба, нали? Но какво нямаше там, Уелър?

— Нямам представа.

— Нямаше гилзи. Нямаше миризма на барут.

— Може би Чад не е могъл да стреля.

— Стига! Мястото беше в пълен безпорядък. Синди е изпуснала книгата, бинокъла, ритнала е стола и термоса, но Чад не е стрелял? — Имаше още нещо грешно в онази сцена: дразнене в ума му като хлабав зъб, който молеше да бъде изтръгнат от гнездото си.

— Казваш, че е същото като с кучето? Че са го познавали?

— Или не са имали причина да са уплашени, докато не е станало късно, да. Но колко хора, които биха могли да направят нещо такова, познават децата? Има само трима: ти, аз и Мели.

— Чувам те, но… — Уелър поклати глава. — Не разбирам. Освен това тя беше в лагера целия ден. Не би могла да е Мели, а знам, че не съм бил аз.

Беше ли видял Уелър по-рано през деня?

— Може да го е уредила да стане.

— Какво? Тя никога не би го направила. Какво говориш?

— Чу ме — каза Том. — Мисля, че има друг играч.