Илса Бик
Чудовища (19)

18

Тя се събуди в агония.

Пъшкайки, не пъшкайки, а грачейки, напрягаща се за въздух. Звукът излезе като разкъсано „ак-ак“, невидим юмрук смазваше гърлото й. Тя изплува от мрака, от нищото в тъмнината, която беше самата тя сега. Болката в дробовете й беше ужасна, нещо повече от изгаряне. Всеки дъх беше като засмукване на счупени стъкла. Мозъкът й пулсираше толкова силно, сякаш сърцето й беше пропълзяло в черепа. Или може би това беше чудовището, което се напъваше да се измъкне, като блъскаше с юмруците си черепа й.

Точно над лявото й око се появи мъждив жълто-зелен блясък. „Бяла светлина?“ Така ли се предполагаше да стане? Първо светлината, докато мозъкът й, изгладнял за кислород, предаде богу дух, а после онзи тунел и в края му…

Не, не блясък. Леки убождания. Нито разчупване на снега. Тя се опита да хване светлината на фокус и разбра: часовникът с Мики Маус на Ели. Не го беше сваляла от нощта преди онази ужасна сутрин, когато Харлан простреля Том и взе Ели. Мики казваше, че е — тя насили погледа си да се закрепи — седем и пет.

„След изгрев. Тук съм от…“ Не можа да сметне. Блясъкът от часовника на Ели гаснеше, светлинките примигваха и се отдръпваха, докато мозъкът й трептеше и, както изглежда, опитваше да излезе отвъд пределите на черепа й. За кратък миг тя дори си помисли, че стои отгоре, върху снега, а погледът й обърсва натрошените дървета, скалите, раздробени на чакъл, и… купчина ски? Не можеше да каже, нямаше време да направи разбор. Зрението й се замъгли и това, което остана, беше нещо заслепяващо и твърде бяло като окото на пълната луна, преди светът да умре.

Това трябваше да е онзи последен тунел. Имаше светлина. Тя трябваше да тръгне по него, защото Том беше там — недостижим високо горе — и ако само можеше да се отнесе достатъчно далеч, достатъчно бързо… „Том… чакай… чакай ме…“

Изведнъж умът й превключи със здраво паническо стисване и плясък — внезапно усукване на чудовището, усетило, че тя наистина е напът да се измъкне. Това беше. Краят на линията. И чудовището се бореше адски, за да се измъкне на свобода.

Въпреки всичко тя искаше да се изсмее. И щеше да го направи, ако имаше въздух. Чудовището беше станало нещо повече — Кинкейд беше предположил, че това може да се случи, — но все още бе впримчено в главата й, а тя беше заровена жива.

„Пипнах те… Аз те п-пипнах…“ Мислите й се замазваха. „Боли, това боли.“ Трудно беше да се концентрира. Думите се изплъзваха през пръстите й, изпадаха от ума й. Всичко отминаваше, освен болката. „Боли. Няма въздух. Гърдите… болят, болят. Мрак. Няма… въздух… н-не, не мога да се предам.“

Тя се опита да засмуче още една глътка въздух.

„Не мога… да…“