Илса Бик
Чудовища (27)

26

Не беше Алекс.

Том беше разчистил лицето на някакво момче. То сякаш се взираше през него и отвъд — в червеното зарево на това умиращо небе. Ако погледът имаше звук, то този на хлапето щеше да бъде тишина. Празните му очи с равния си и мрачен цвят приличаха на камъни в дълбока вода и бяха също толкова неподвижни. Почти избеляло на цвят, лицето на момчето беше замръзнало в смъртна маска: един безкръвен зяпнал писък. Може би просто се бе задушил до смърт, след като топка лед е заседнала в устата му като ябълка в печено прасе, а снегът е запълнил и двете му ноздри.

— Неее! — изстена Том. Странна тръпка проникна дълбоко в костите му. В един по-нормален момент той може би щеше да се радва, че това не е Алекс. Всяка секунда, в която не я намираше, погребана в леда, разкъсана под снега или натрошена на парчета сред скалите, щеше да бъде още един миг надежда, че тя може да е жива. Онези Чъкита явно са имали време. Те бяха стигнали до нея, бяха я откраднали от него, бяха я отвлекли. Той отново потъна в усещането за земя, която сякаш се раздуваше, повдигаше и пропадаше с трясък. След миг Том дишаше тежко, трепереше и се взираше надолу през сълзящите си очи към мъртвото момче, а яркият пламък в гърдите му се взриви в крясък: — Боже, защо? Какво правиш, какво правиш, какво правиш?

Пред очите му почервеня. Не си спомняше да е вдигал камъка, който, както видя по-късно, беше нащърбен и дълъг като глава на брадва, напълно подходящ за работата. Но времето изпищя, запъна се и спря…

А когато се върна, се чу звук — груб, хрущящ и стъклен. Замръзналата плът на момчето се трошеше, лицето и черепът му се разбиваха на парчета. Или може би това беше умът на Том, който най-после се пръскаше, може би черното нещо отвътре го разпукваше широко, широко, за да бъде родено с вик на агония и скръб.

— Не, боже, не, не, не! — Изправен на колене, ръцете му блъскаха, камъкът брадва цепеше въздуха със свистене, докато той смазваше и удряше, удряше и унищожаваше. — Мамка ти, мамка ти, мамка ти!

Защо спря? По дяволите, ако знаеше. Но този приток на маниакална енергия внезапно пресъхна, мускулите му станаха слаби и треперливи и той повече не можеше да издържи. Камъкът се катурна от пръстите му, а Том падна назад, потта се стичаше на вадички по лицето, врата и гърдите му. Боже, той гореше. Опипвайки парката си, той най-после успя да смъкне ципа и да се освободи от тази заплетена прегръдка.

Разбира се, че не беше Алекс. „Ти знаеше, че беше ботуш на момче, погледни глезена, погледни размера, идиот такъв! Как можа да пропуснеш това?“

— Защото… — Той се задави, вдишвайки ледения въздух, който разряза дробовете му. — Ти искаш да е тя, Том. Молиш се да не е тя, но го искаш, имаш нужда от това, имаш нужда от нея и, боже, о, боже…

Полуделите му очи се плъзнаха по тялото — вече видя, че бедрата бяха твърде тесни. „А ръцете? Погледни ръцете, ръцете!“ Беше погледнал право през кокалчетата. Прилепнал до дясното бедро, точно под мястото, където парката се беше дръпнала, имаше кобур с истинско оръжие, което той би познал навсякъде: „Пустинен орел 50 АЕ“ — огромно оръжие за Чъки с големи ръце.

— Губя ума си. — Стенейки, той се претърколи по корем и загреба снега, бялото ставаше розово, докато се отдалечаваше от пихтията, в която беше превърнал главата на това момче. Когато просто не можеше да продължи, той спря и се остави да потъне. Главата му пулсираше, напрежението разпъваше черепа му до крайност. Той долепи охлузените си и окървавени пръсти към слепоочията си и притисна. Под корема си можеше да усети как земята се отваря гостоприемна като гроб; снегът се топеше, превръщаше се във вода и крадеше топлината му. Капризният вятър се спусна от езерото, облиза потта от врата и от плешките му и изсуши влагата от косата му, така че той потрепери. Дъхът му излизаше на хрипове, а вкусът на снега по езика му беше горчив като бронз.

„Просто остани да лежиш тук и забрави! Остани достатъчно, за да заспиш, да загубиш съзнание и да замръзнеш до смърт! Или поеми проклетия изстрел, страхливецо! Един изстрел и ще можеш просто да се измъкнеш от всичко това.“ Не с бравото обаче. Нямаше да е редно да използва оръжието на Джед за това. Мъртвото Чъки обаче имаше игъл — истинско чудовище. Да, но пистолетът е бил под снега. „Механизмът сигурно е замръзнал. С моя късмет ще ми гръмне в ръката.“

Значи не и с игъла. И не тук. Някой от лагера накрая щеше да почне да се чуди и да дойде да търси, при това скоро. Най-вероятно Синди, която щеше да доведе Люк. Дори на гарваните и лешоядите щеше да им трябва доста време, за да го оглозгат до кокал. Не можеше да причини това на никое дете. Нямаше да е редно. Стенейки, той започна да се изправя в снега, докато вятърът въздишаше покрай дясната му буза. Беше се преобърнал и сега гледаше на северозапад. Мъртвото Чъки беше на два часа, поразената гора на девет. Ярки като лазер стрели от светлина напълниха очите му с горещи сълзи и той потрепна инстинктивно, вдигайки ръка. „Дори не знам какво е да живея като всеки…“

Той примигна.

Може би беше заради ъгъла и заради това, че беше се снижил в снега и гледаше в друга посока. Или може би беше толкова съсредоточен върху онази щека, а после и върху ботуша, че виждаше само това, което искаше, вместо това, което беше под носа му през цялото време.

Още един пистолет.

„Не! — Не можеше да повярва. — Не е възможно. Това е трик. Привиждат ми се разни неща.“ Той избърса насълзените си очи. Тази част от снежното поле беше невероятно надъвкана, изпръскана с камъни и дупки. Когато се замисли, снегът също беше натрупан много странно на няколко места, сякаш някой беше копал в него. Сякаш някой бе търсил нещо.

Но формата оставаше ясно очертана и непогрешима. Това, върху което се беше спрял погледът му, беше пистолет, заровен с цевта надолу в снега.

Беше достатъчна изненада. Но той се отърси от шока, след което се заклатушка нататък. Ботушите му се закачаха в скрити камъни и отломки, които се опитваха да го препънат. Достатъчна част от оръжието беше видима за него, за да разбере марката, много преди да падне на колене и да избърше думите „Австрия“ и „19“, отпечатани върху цевта.

Беше глок.