Илса Бик
Чудовища (57)

56

— Какво?! — Когато се опита да скочи от леглото, възлите се впиха в китките и глезените му. — За какво говориш? Какво казваш?

— Полека, Кристофър! — каза старецът. — Успокой се!

— Да. Искала е да облекчи страданията ти, да ти помогне да си отидеш. Останала е с теб, докато си се отнесъл. Не е отнело много време. Вече си бил доста слаб. Ако Ели не те беше намерила, когато те намери, и не беше пратила Илай за помощ, можеше да си мъртъв като камък, преди Хана и Джейдън да стигнат до теб.

— Ели и кучето й ме з-запазиха жив. Т-те… — Гърлото му внезапно се стегна, когато се срина обратно на леглото. — Те ме поддържаха т-топъл. — Очите на Крис горяха и когато ги затвори, усети една сълза да се процежда по слепоочието му. „Защо плача?“ Засрамен, той завъртя лице настрани.

— Да, нашата малка рибарка е доста изобретателна — каза старецът и Крис усети лек натиск на палец, който бършеше влагата от лицето му. — Не е слабост да си емоционален след шок. Ти явно си много силно момче, Кристофър.

— Но как може да съм още жив? — прошепна Крис. Той отвори очи. — Каза, че съм бил мъртъв. Аз у-усетих как умирам.

— Знам какво казах. Беше ти дадена отрова, която трябваше да те е убила, но не е. Трябваше да си мъртъв, но не си. — Старецът положи нежна длан на бузата на Крис. Докосване, за което той беше почти абсурдно благодарен. — Не мога да го обясня.

— Може би не е било толкова лошо, колкото Хана е мислела. — Той усещаше сълзите, капещи в косата му. — Не е трябвало да го прави. Не съм кон със счупен крак.

— Така е, но щеше ли да изпиеш отровата доброволно? Щеше ли да се довериш на момиче, което никога не си срещал, да приемеш, че е право да мисли, че ще умреш и че това е просто един жест на милосърдие?

— Но тя е сбъркала, нали?

— Може да е сбъркала за обхвата на нараняванията ти. Хана е доста умела. Някой ден ще стане добър лечител. Но не, тя не е лекар.

— А ти?

— Не. Но съм лечител от много време и познавам онзи капан.

— Как те… — Усети, че въздухът започва да не му достига, но не можеше да спре. — Не можеха да махнат капана. Болеше твърде много. Чух ги да спорят. Хана се тревожеше, че ще започна да кървя още повече.

— Точно така — тонът на стареца беше сух, само факти. — След като си си отишъл, са те обърнали и са те издърпали. Вярвам, че са срязали един или два шипа, за да го направят.

„Срязали са ме.“ От представата за това как обръщат вратата и за отпуснатото му тяло, закачено на железните шипове като жаба, забита на масата за дисекция, фините косъмчета по врата му настръхнаха. Сигурно го бяха и овързали, преди да хвърлят увитото му тяло върху кон. „Или конят ме е влачил, ако се е уплашил.“ Предполагаше, че е имал достатъчно късмет, че не са решили да го заровят под камъни.

— Нейтън беше ударен от боздуган — каза той. — От онзи голям дънер. Чух как се счупи вратът му. И той ли се върна от мъртвите?

— Не. Тялото му все още е в къщата на смъртта.

„Все още. — Усещаше писъка, който се опитваше да се измъкне през зъбите му. — Там съм бил и аз. Мислели са, че съм мъртъв. Сложили са ме с Нейтън. Тогава как…“

— Ще го погребем, когато дойде пролетта, ако искаш. Не кремираме останките, но заклахме коня му за кучетата ни. Запазихме и вещите на Нейтън: дрехи, пушка, радио. Предполагам, че сега са твои. — Старецът направи пауза. — Знам, че не си съгласен, Кристофър, но имах достатъчно време да те прегледам. От размера на нараняванията ти и от видимите рани, или по-точно от това, което е останало от тях, смятам, че Хана е постъпила правилно.

— Останало от тях? — Всеки път, щом старецът отвореше уста, Крис имаше чувството, че умът му се бори, за да не изостава. — Какво имаш предвид с това?

В отговор старецът се пресегна и махна чаршафа от гърдите на Крис.

— Имаш половин дузина рани, три от които доста сериозни. Тази — старецът сложи суха длан върху дясната страна на Крис, точно под ребрата му — беше най-лошата, заради нея е колабирал белият ти дроб. Затрудненото ти дишане? Хана каза, че трахеята ти е била изместена. — Докосна с пръст собствената си възлеста адамова ябълка. — Въздухопроводът ти се е бил изместил на една страна. Така става, когато въздухът се събира в гръдния ти кош вместо в дроба. А помниш ли болката в корема? Вероятно е била от кръвта, събираща се там. Но виж сега!

Крис проточи врат, за да погледне надолу към стомаха си. Розовото око на изопнат, грубо изглеждащ белег, голям колкото монета от половин долар, се пулеше от корема му, точно под ръба на ребрата. „Боже мой! — Крис внезапно си пое дъх. Първия път, когато дойде в… спомни си ръката на стареца върху стомаха си. — Как е възможно?“

— Имаш и съответстваща изходна рана отдясно на гръбнака. От местоположението й подозирам, че си претърпял разкъсване на бъбрека също така. Но и тази рана е почти заздравяла. Ето! — Крис усети дръпване в лявата китка, когато старецът развърза възела. — Ако ми обещаеш да не ме душиш отново, ще… Така. Погледни ръката си, Кристофър!

В началото помисли, че няма нищо, но очите му доловиха полумесеца на почти излекуван разрез, започващ от кожата между палеца и показалеца и продължаващ надолу към китката. Той се взря втрещен.

— Шип е направил това — каза старецът, но думите му бяха немощни, почти изгубени сред внезапното жужене, което изпълваше ушите на Крис. — Както можеш да видиш, палецът беше почти отрязан. Но ето, сега е почти заздравял. Всичките ти рани са в това състояние.

— Но как? — Той обърна ръката си, после сви юмрук. Изобщо не болеше. — Това не е възможно. Как може да се случва? Защо съм още жив?

— Не мога да кажа. — Старецът вдигна ръце. — Дали е от отварата? Или е грешка, както казваш? Комбинация от двете: отварата и твоята физиология? Или това е просто чудо, или пък магия?

— Няма такова нещо като магия — промърмори Крис през вцепенените си устни. Спомни си мрачното гърлено мърморене, странния мирис на тамян, който беше изпълнил ноздрите му. „И ръцете му на гърдите ми. Помня, усетих как нещо… ме напуска.“ Стрела от нов страх прогори пътя си през гърдите му. — Не вярвам в чудеса.

— Аз също. Но може да поспорим дали това, че осемгодишно момиченце е намерило сила да вдигне седемнайсетгодишно момче върху кон, е нещо естествено. Въпреки че трябва да се вземе предвид, че човешкото тяло реагира на спешните случаи, като зарежда тъканите с адреналин. Това увеличава притока на кръв, дава повече енергия и съответно по-голяма сила. Ели е била уплашена, случаят е бил спешен и тялото й е реагирало. Дори ти е дала палтото си, а денят е бил наистина много мразовит. Но тя не е почувствала студа, защото същият физиологичен механизъм я е държал топла. Така че, виждаш ли? — Старецът разтвори ръце в жест „нямам трикове в ръкава“. — Няма чудеса. Просто наука.

— Но ти не правеше това, когато се събудих. Онова не беше наука.

— Не, онова беше вяра. Като тези неща. — Старецът погали с пръст дървения амулет, провесен от кожена каишка на гърдите на Крис. — Ели е вярвала, че това ще те предпази. Дали се е получило, е без значение. Било е нещо, което тя е можела да даде, а в замяна се е сдобила със смелост. Сдобила се е с вяра. Но всички емоции се осъществяват химически и могат да бъдат манипулирани. Всеки пияница, всеки любовник, всеки възторжен мистик го знае. Няма сърце — старецът положи длан на гърдите си, после докосна слепоочието си — без главата.

— Тогава какво правеше?

— Молех Бог да те излекува — каза просто старецът. — Също така ти внушавах, че може би е време да се събудиш. А ти го направи доста драматично. И не възразявай! Сигурен съм, че е било съвпадение, а не чудо. Това е просто нещо, което не разбираме. Трябва обаче да призная, че това — старецът докосна корема на Крис — изобщо не го разбирам.

— Аз не разбирам абсолютно нищо — каза Крис.

— Помниш ли нещо изобщо? Защото мислим, че сънуваше, и то от доста време. С дни. Твоите… — Старецът направи кръг във въздуха пред собствените си очи. — Движеха се, сякаш беше в интензивен БДО^[1] сън.

— Аз… — Езикът му се оплете. „Сънища, всички тези сънища бяха толкова истински.“ — Помня само малко, точно преди…

— Да? — подкани го старецът. — Видя ли нещо, Кристофър?

Кошмарите бяха на парчета, стъклени ками от лошо разбити огледала и също толкова опасни, мислеше сега. „Видях Лена и Питър, и баща ми…“ Усети сърцето си внезапно да препуска в гърдите. „Лена!“ Боже, с всичко, което беше станало, беше забравил за нея. Тя беше с него. Къде можеше да е отишла? И не познаваше ли тя Джейдън? „Да, тя каза, че е била в група от десет деца с Джейдън. Това значи, че съм намерил групата, нейната група.“

— Кристофър?

— Не искам да говоря за това — каза Крис, като се надяваше да не звучи толкова уплашен, колкото се беше почувствал внезапно. Ако Лена не беше мъртва, къде беше? Можеше ли да е тръгнала обратно към Рул? „Но Лена не можеше да се справя в гората, не и сама, освен това беше болна и бременна.“ Беше казала, че Питър е бащата, сигурно затова той ги беше свързал двамата в кошмарите си. В това да се върне в Рул също нямаше никакъв смисъл, след като Джейдън беше тук. Какво беше станало? Дали просто се беше уплашила и беше избягала в гората? Дали се беше загубила? Никога нямаше да оцелее. Можеше ли Променените да са я хванали? „Но тогава защо не са убили мен?“ Може би просто не са могли да стигнат до него. Лена беше лесна плячка. Но и в това нямаше смисъл. На Променените нямаше да им пука дали е жив, полужив или мъртъв. Месото си е месо. Той трябваше да е на парчета или дори на голи кости.

Въпреки всичко да каже нещо за Лена сега, щеше да е грешка. Умът му премина през същото умствено пресмятане, на каквото беше подложил връзката между Ели и Алекс. Споменаването на Алекс нямаше да помогне на малкото момиче, а можеше да направи нещата десет пъти по-лоши за него. Тук той беше в неизгодно положение и на практика затворник. Тези хора не бяха негови приятели. Хана само беше доказала, че не може да им се довери.

„Така че си дръж устата затворена! Те вече се опитаха да те убият веднъж. Не казвай нищо!“

— Беше много лош сън — каза той. — Само това помня.

— Разбирам. — Тъмният поглед беше ясен и много прям, Крис имаше неудобното чувство, че този старец чете всичко, което беше в главата му. — Беше ли единствен?

— Не знам — каза, устоявайки на порива да премести своя поглед другаде.

— Звучеше много уплашен.

— Аз бях уплашен. — Това беше истина. — Не можех да мърдам. Сънят беше много… истински.

— А! — кимна старецът. — Вероятно хипнагогична^[2] халюцинация. Могат да са много плашещи, защото тялото ти е все още в хватката на сънната парализа. Това е начинът на мозъка да те предпази от самия теб. В противен случай всички ще отреагираме на най-лошите си кошмари. Като се вземе предвид колко дълго беше в БДО сън и колко активен беше мозъкът ти, не съм изненадан.

— Може ли да е страничен ефект от отровата? Имам предвид, друг, различен от това да свърша мъртъв.

— Може би. — Старецът показа тънка усмивка. — Наситени сънища често са докладвани. Това е била и основната причина да се поглъщат гъбите поначало. Точно този вид е зареден с психеделици, токсини и други интересни съставки.

— Гъби?

— Аманита псеудомори. Гъбата „фалшива смърт“. Подхожда й. Тя и братовчедка й, мухоморката, имат много дълга и колоритна история. Можеш да прочетеш за това, ако искаш. Така или иначе Джейдън — доста умно момче, истински учен — мисли, че отварата причинява странна сънна кома. В комбинация със студа тя те е вкарала в състояние на хибернация. Забавила е метаболитните ти процеси и някак е предпазила мозъка ти. Прилична теория. Знаем, че комата понякога предпазва пациенти с мозъчни наранявания, деца, които са се удавили в студена вода.

— Моят мозък не е бил наранен. Не съм се давил. — „Кръвта ми изтече. Не можех да дишам. А какво би обяснило белезите?“

— Не, не си. Ти си уникален, Кристофър, отвъд факта, че все още си ти.

— Имаш предвид, че не съм се Променил. И това име. На твоя брат. Той е мой… — Отново преглътна на сухо. — Мой дядо. Преподобният Йегър.

— А! Да. Казвали са ми, че с брат ми имаме еднакви очи. — Исак Хънтър все още беше мил. — Предполагам, това те прави мой праплеменник.

— Предполагам. — Той нямаше представа. — Пратиха ме да те намеря.

— Допусках го. Джесика ли беше?

— Донякъде. — „Джес с черни огледала за очи в Земята на мъртвите. И Питър беше там, и Лена.“ Внезапно се почувства изтощен, резултатът от всичко, което се беше случило, най-после го настигаше. — Дълга история е… — И толкова безсмислена. Нейтън беше мъртъв. Ако се съдеше по съня му, Лена също.

„Какво си мисля? Аз не вярвам в магия, нито в сънища.“ И все пак той беше направил… какво? Беше като Лазар? Това беше лудост. Беше изпаднал в странна кома, преди да се върне от Земята на мъртвите.

— Не разбирам какво трябва да намеря тук или защо е толкова важно — каза той. — Йегър ми е дядо. Това не е новина. Добре, ти си негов брат, също така си амиш или водиш някаква отцепническа секта. Но какво от това?

— Съгласен съм — каза Хънтър. — Ако това беше единствената история или всичко, което имаше да се открива.

— Какво още има?

— Зависи.

— От какво?

— От това колко знаеш за Саймън Йегър — каза Хънтър. — И Пени Ърнст.