Илса Бик
Чудовища (39)

38

Вече два часа говореше предимно той. Разказваше истории от времето след Виетнам.

— Разпарям си крака с триона и си мисля: „Няма начин да отида в спешното!“. Затова се замъквам при съседката си, която беше лекарка, и й показвам…

— Н-някой… някой ги е н-направил.

Историята беше забравена и Уелър изостави отпуснатата поза. „Вече говорим.“ Беше настанил Том в койката си и сега забеляза, че очите на момчето са изцъклени, малко разфокусирани. Оставяйки собствената си чаша на пода, Уелър плъзна пръст по едната китка на Том и усети бавния му стабилен пулс. Том беше костелив орех, но дори той не можеше да се бори с два ксанакса. Алуминиевият им вкус беше прикрит със силно кафе и захар. „По-добре да живеем чрез химия.“ Мрачна мисъл, но съвсем подходяща.

— Направил ги е? — Когато не получи отговор, Уелър разтърси леко момчето. — Том?

— Ъ-ъ… — Той се разбуди и преглътна. — Ами… По-скоро като… — Том беше поставил чашата на гърдите си, но когато се опита да пие, тя едва не се изплъзна от отпуснатите му пръсти.

— Чакай, дай да взема това! — Уелър нежно изтръгна чашата и я сложи долу до неговата. — Кажи ми какво видя!

— Те са различни.

„Те.“

— Повече от един?

— А-ха. — Том кимна летаргично. — Момче в… в дърветата.

— Момче. Чакаше ли?

— Не. — Главата на Том се килна наляво, после надясно. — Гледаше. — Той облиза устни. — Трябваше да… да ме нападне. Бях пребит. Ранен. Ако бях взел бравото, вероятно щях да го очистя, но ако е имало още… не знам дали щях да се справя. Само че момчето… не го направи. То се… учеше? Не, не е точно така. Изучаваше. Може би дори… двамата бяха някак свързани.

— Свързани? — това привлече вниманието му. „Мили боже, не ми казвай, че той е разбрал как!“ — Откъде знаеш, Том? Как така свързани? С момичето?

— Да. Прос-с-с… усещане. Мисля, че имаше и други.

— Още Чъкита? Там, в дърветата?

Том отново кимна. Кожата му беше по-бледа от превръзките.

— Но ми се стори, че… видях и мъже.

Уелър усети как слюнката залепва езика му.

— Какво?

— Мъже. Стари. Поне двама, може би трима. Те…

— Наблюдаваха — Уелър довърши вместо него. Стомахът му се вледени. — Може би оценяваха?

— Или работеха заедно. Така мисля. — Измъквайки дясната си ръка изпод дебелото одеяло, Том я задържа нестабилно пред лицето си, преди да я обърне бавно, за да покаже на Уелър мрежата от разрези и ожулвания. — Няма никакъв смисъл. Това момиче можеше да дойде за мен по-рано. Аз бях… — Очите му се завъртяха и отплуваха, после постепенно се фокусираха. Думите му станаха по-размазани. — Аз не… аз не внимавах. Т-тя се показа, едва след като…

— След като си си порязал ръцете. Когато вятърът е сменил посоката и тя е уловила миризмата ти. — Това значеше нещо, което Том не казваше: че момичето, момчето, онези другите Чъкита и мъжете вероятно бяха дошли отнякъде относително наблизо… и, по дяволите!

— Нейните… нейните очи. Из-изчанчени. — Том потри бавно с ръка устата си. — Д-дрогирана.

Въпреки че се беше подготвил за това, думата го повали.

— Дрогирана. Мислиш, че са й дали нещо?

Том премести глава в бавно преднамерено кимване.

— Когато си извън з-загражденията… н-не спиш. Не можеш.

— Защото има хапчета. — Уелър знаеше точно накъде отива това. Стандартният виетнамски мит беше, че всеки американски войник е някакъв откачен наркоман. Пълни глупости. О, той познаваше неколцина пушещи трева и други, които си падаха по хероин или пушеха хероин. Не беше вярно, че армията се стараеше това да се случва. Бащата на Уелър беше служил като пилот по време на Втората световна война, когато Военновъздушните сили са си умирали от радост да раздават малките хапченца: добрият старомоден спийд, който Уелър също беше използвал доволно някога. Случвало се беше да гълта таблетките като бонбони. Нямаше друг начин да останеш буден и да бъдеш нащрек. Това обаче можеше страшно да те прецака. Сривът, който настъпваше по-късно, беше толкова лош, че те караше да мислиш, че никога няма да можеш да се изкопаеш от дупката, в която си изпаднал.

Имаше и други хапчета, които правеха много повече. Те не само те държаха буден, но изключваха съня напълно. Уелър познаваше много момчета, които бяха се подложили на опити доброволно, като морски свинчета. По дяволите, самият той беше работил върху тях. За тези войници всичко беше за предпочитане, пред това да поемат риска, при положение че очакваната продължителност на живота на картечар в гореща точка беше около осем секунди.

— Или намираш хапчета. Аз никога… бях твърде уплашен, че ще ме объркат по начина, по който армията… — Том спря рязко.

„Започваме. Ето за това беше всичко.“

— Какво за армията, Том? Какво са направили? — Том продължи да мълчи и Уелър го притисна: — Във Виетнам имаше доброволци. Правеха експерименти. Не само с ЛСД, зарин или BZ^[1]. Говоря за наркотици, които те правят адски добър в убиването…

— Мисля, че може да са опитали и това — прошепна Том. Излезе бързо, сякаш знаеше, че потъва, и трябваше да го изрече. — Защото трябва да останеш нащрек. Не можеш да се оставиш да заспиш. Живееш със спийд и със страха или само със страха.

— Или си мъртъв.

— Или сънуваш — каза Том. — Това е също толкова лошо. Сънищата… те превземат като спомени, докато не започне да изглежда, че си в бутилка, няма как да се измъкнеш, а сънищата и реалните неща… всичко се смесва. Затова психиатрите… те имат много хапчета. — Той се изсмя грачещо. — Наричат го „контрол на щетите“. Държат най-лошото за момчетата, които са близо до фронтовата линия, оставят ги да почиват, после им дават прилично ядене, а също така ги захранват и с всевъзможни хапчета. Затова вземаш това, което военните психиатри ти дават, а също и някои други неща.

— Черен пазар?

— Някои. Да. Но ако вземеш твърде много или от грешния вид…

— Полудяваш.

— По-лошо. — Петната под очите на Том бяха посинели като натъртвания. — Нищо не може да те спре. Потъваш в този… този бяс. А онова момиче… очите й. Кървави очи.

— Какво? — каза Уелър рязко. — Имаш предвид кървясали, нали? Като при лош махмурлук?

— Не. — Главата на Том се поклати, а гласът му се беше стопил като вода по водосточна тръба. — Не, не, не… нямаше бяло. Само червено и черно.

„О, откачено копеле, наистина си го направил този път.“

— Виждал съм нещо подобно — каза Уелър. — Във Виетнам ги наричахме берсерки^[2].

— Така ли? — Устните на Том изтъняха в немощна гримаса. Очите му се затвориха. — Ние не.

— Не ли? — Уелър почака, но нямаше нищо, дишането на Том се беше успокоило. — Том?

Той не отговори. Дълбоките линии, причинени от умора и от скръб, все още бяха там, но мускулите му се бяха отпуснали в съня. Това беше добре. Уелър беше научил повече от достатъчно, за да стигне до извода, че може би всички те бяха в истинска беда. Ако имаше възможност Чъкитата да бъдат манипулирани, имаше един човек, който беше достатъчно луд и достатъчно умен, за да го постигне, и Уелър го познаваше. Светът беше отишъл по дяволите преди почти пет месеца. Достатъчно време, особено ако си добре снабден, бива те в планирането, обичаш да експериментираш и имаш трениран ум. Бог му беше свидетел, че този мъж беше подхранвал и неговия глад за отмъщение достатъчно дълго.

„И какво, по дяволите, ще правя сега?“ Уелър плъзна ръка по челото си и изобщо не беше изненадан, че дланта му беше овлажняла от вкиснала пот. Цялата тази грозна работа беше излязла от контрол. Беше се променила в нещо, което той не разпознаваше. Той трябваше да се оттегли още след взривяването на мината. Просто да си събере багажа и да си тръгне. За бога, не беше ли отмъстил за Манди все още? Питър беше мъртъв, Рул едва ли беше много далеч от гибелта, а безценните им малки Чъкита бяха на път към дома. Не трябваше ли това да е достатъчно за него? Защото той беше получил своето отмъщение, но имаше и думи за… края на света. Откровения. „А аз дори не вярвам в тези глупости.“

Трябваше ли да се бори с това? Да направи нещо? Дали изобщо трябваше да се опитва? Да, той можеше да рискува и като войник на войник да каже на Том това, което знаеше. Но Мели беше права. Том беше на ръба, беше там от доста време и нямаше начин да се предскаже каква щеше да бъде реакцията му. А да се остави да го убият, докато се опитва да бъде честен, беше нещо, което нямаше да помогне на никого, при положение че дори той не беше сигурен за това какво се случва и не можеше да обхване цялостната картина. Всичко, което имаше, бяха късове и частици, предположения и съмнения. Щеше ли да бъде по-добре да се измъкне сега, докато все още имаше тази възможност? Да си изгради нов живот някъде, където не го познават, и да изживее времето, което му оставаше?

„Но тук има деца, които едва започват живота си. Има го и Том, който носи скръб, с която не би трябвало да се справя сам. И ние ги забъркахме в това.“ Без съмнение Мели смяташе, че и децата са заменими. Но Уелър просто не знаеше какво трябва да прави, кое беше по-безопасното и кое беше по-малкото зло.

Том внезапно пое въздух, сякаш току-що беше намерил нещо в тъмните ъгли на ума си и го влачеше към светлината. Когато Уелър погледна, очите на момчето отново бяха отворени и бяха толкова ясни, сякаш гледаше в чистата дълбока синева на Горното езеро.

— Какво? — попита Уелър.

— Зомбита — каза Том много ясно. — Наричахме ги зомбита.