Илса Бик
Чудовища (6)

5

Мълния от ярка жълта светлина изскочи от мрака. Почти заслепена от блясъка, Алекс присви очи. Тя би ги заслонила, ако и двете ръце не й трябваха, за да се държи. Накрая осъзна, че светлината трябва да е за нея. Променените виждаха много добре в мрака. Тя видя Вълка, краката му бяха стегнали една скала, той висеше от нещо като груб въжен хамут, впримчен около бедрата му.

„Подушил ме е, точно както аз долових миризмата му по-рано сутринта. Дошъл е да ме вземе. Дали ги е проследил? Вероятно. Променените следваха курс, придържаха се към модел. Значи може би Вълка е изчакал удобен момент, искал е да види дали е още жива, после е планирал как да я измъкне. Преди Енергийния срив, когато Вълка е бил Саймън Йегър, а не чудовище, може би той и приятелите му са тренирали скално катерене, изследвали са всички входове и изходи на мината в Рул.“

После тя си спомни. Том. Сърцето й прескочи. Том беше там горе. Беше я викал, а после тя беше чула изстрели.

— Уби ли го? — Тя беше толкова уплашена за Том, че мислеше, че сърцето й ще се скъса. Дали Том лежеше мъртъв в снега заради нея? — Ако си го убил, ако си го наранил…

Вълка не каза нищо. Не можеше. Но сега, когато беше толкова близо, тя надуши нещо друго сред мъглата и сенките — мирис сладък и мек, лек аромат на люляк и орлови нокти. Лицето на баща й внезапно проблясна в ярък спомен: „Скочи при мен, скъпа!“.

— Безопасност — думата се изплъзна от езика й. На мига това къде беше и какво се случваше спря да има значение. Сякаш тя и Вълка се бяха плъзнали в частна тиха добре осветена стая, създадена само за тях. „И не просто безопасност…“ — Дом — прошепна тя. — Семейство?

Миризмата се задълбочи. Лицето му омекна и за секунда това беше призракът на Крис — устните, които беше целунала, ъглите и равнините на лице, което пръстите й познаваха. И тя почувства, че нейното чудовище внезапно се пресяга. Беше наясно с болката и страстния пламтеж, които нуждата и желанието прогаряха като с лава във вените й.

Чудовището познаваше Вълка. Това беше нещо ново, както й силното пулсиране във врата й и ноктите на нещо близо до сурово червено желание, което тя почувства да се бунтува в гърдите й. Какво, по дяволите, ставаше? Само няколко пъти умът й беше отстъпвал от нея, за да свърши зад очите на Променените — Паяка, Леопарда, Вълка, и то главно в отговор на техните наситени емоции, не на нейните. Много отдавна Кинкейд се чудеше дали туморът й не се реорганизира, дали чудовището не става нещо отделно и различно от нея. „Боже, сега вече е така.“ Чудовището искаше Вълка.

— Не, аз държа контрола — заяви тя, вече без да е сигурна дали говори на чудовището, или на Вълка. Тя се прилепи до скалата. — Аз съм Алекс, не чу…

ПУК!

От устата й изскочи лай. Звукът някъде отляво на нея беше огромен. В началото Алекс помисли, че вижда още вода — широк поток, препускащ по нащърбен тъмен курс по камъка. Но тогава се чу още тракане и пукане, ясни звуци като лед над дълбоко езеро посред зима, защото ледът е неспокоен, ледът не е неподвижен, той винаги е в движение, а напрежението се трупа и трупа до точката на пречупване. Пред очите й този нащърбен поток стана черна светкавица, порасна по-широк, по-тъмен и по-дълъг… Водата все още се въртеше около кръста й, но сега вече тя откри едно скрито течение, много по-силно отпреди.

Отгоре дойдоха силно банг и тънк, щом скалите отскочиха и рикошираха, преди да се разбият долу в каменен залп. Пук! Скалната стена изхленчи под силата на напъна. Пук! ПУК!

И точно тогава узито се премести.

Ужас пламна във вените й. Почти без да мисли, тя отскочи, а дясната й ръка се изпъна в опит да се хване. Ако глезенът й бе изпищял, тя не беше усетила. Виждаше единствено ръцете на Вълка: едната — заплетена за парката й, а другата — с ръкавица, стиснала опънатата змия на въже, което трябваше да е достатъчно здраво, за да удържи и двамата. Усети как китката му се удари в дланта й, а после се извъртя в несполучлив трапец, когато Вълка я дръпна силно и бързо, опитвайки се да я притисне към гърдите си. И щеше да успее. Имаше силата, която на нея й липсваше, и освен това беше здраво закотвен. Но тогава узито отново се отмести с рязко друсване надолу, което изкара въздуха й.

Тя пропусна и пропадна, докато скалата се натрошаваше под краката й. Изплъзвайки се, узито се понесе във внезапна приливна вълна в тази нова разширяваща се пукнатина, която беше станала толкова широка, сякаш беше коса усмивка, после беззъбо ухилване, а накрая черен писък — точно копие на нейния собствен.

В следващия момент стената се разби, разцепи се и се отвори с рев.