Илса Бик
Чудовища (12)

11

Алекс нямаше представа какво трябва да прави или как да се спаси. Не е трудно да се катурнеш от обикновена планина. Претърколи се по гръб, вкопавай краката си, пази главата и се опитай да спреш плъзгането! О, да, и не се паникьосвай!

Но едно нещо баща й никога не я научи и това беше какво, по дяволите, да прави в случай на лавина.

Снегът беше целият й свят. Сякаш се носеше в блъсканицата на огромна вълна, но вместо Алекс да я язди като сърфист, снегът я беше загребал и погълнал цялата в своя луд, кипящ гръм. Тя се търкаляше, мяташе и блъскаше встрани, а после се сгромолясваше по гръб. Снегът беше като ботуш, забит между плешките й, и я набиваше надолу неумолим и непрощаващ като гравитацията. Беше изгубила ориентация, не бе сигурна дори накъде е горе. Алекс продължаваше да се опитва да се вкопае с ботуши и с ръце, да спре плъзгането така, както би го направила, ако се беше препънала по стръмен склон. Но снегът продължаваше да се трупа около главата й, да се надига, после да се къдри и да се разбива. Сняг задръсти устата и носа й. Пръскайки слюнка, тя го изкашля и започна да маха ръце пред лицето си, за да разрие около себе си и да си направи въздушен джоб.

„Снегът е като водата.“ Лавината все още се носеше надолу по възвишението и тя знаеше, че най-вероятно се движи много бързо. Продължи да плува, насочвайки се натам, накъдето се надяваше да е горе, като загребваше сняг и разриваше място за въздух. „Ако мога само да стигна до повърхността…“

Нещо шибна лявото й бедро. Може би дърво или скала, не знаеше. Огнена болка пробяга през таза й и тя отвори уста, за да изкрещи. Юмрук от сняг моментално запуши устата й, пробивайки си път надолу към гърлото й, и тя вече се задушаваше без никакъв въздух. Още едно бам! Ударът беше в лопатките й. Тапата от сняг изскочи на езика й и тя започна да плюе, махайки с ръце в бялото пространство пред устата и носа си, пълнейки дробовете си с въздух отново и отново…

Скоростта намаляваше, а свличащият се сняг вече не я мяташе с рев. „Приближаваме дъното. — Алекс продължаваше да чисти снега от лицето си, вдишвайки колкото въздух можеше. — Възвишението не може да е толкова високо. Трябва да спре…“

Изведнъж движението спря. Сякаш някой беше натиснал бутона, спирайки захранването. Зашеметена, за момент тя можеше само да лежи. Там, където доскоро имаше рев, сега нямаше нищо, освен дълбока, мъртва тишина. Беше пълен мрак. Тя знаеше, че очите й са отворени, но нямаше какво да види. Изобщо.

„Под снега съм. — Ужас изригна в гърдите й. — Трябва да се изкопая. Ще ми свърши въздухът, ще се задуша, трябва да…“ Лявата й ръка беше сгъната в лакътя близо до лицето й. Дясната си бе проправила път над главата й и започваше да я боли. Трябваха й и двете ръце, за да се изкопае, и нещо твърдо — ножа на Леопарда или дори приклада на глока, само че… нямаше натиск на пластмаса в гръбнака й. Загубила беше пистолета, сигурно се беше откъснал. Но ножа беше закрепила в канията на крака си и вероятно още бе там. Трудно беше да разбере при всичкия този сняг, но ако можеше да стигне до него… Усети как десният й бицепс се прегъва.

Но ръката й не помръдваше. За един луд, див, ужасен момент тя помисли: „Счупила съм си гръбнака. Парализирана съм, това е“. После прати тиха команда към пръстите на краката и почувства как шават в ботушите. След още три секунди обаче откри, че краката й не помръдват изобщо, независимо колко мускули впрягаше в задачата. Усети пръстите на лявата ръка да докосват бузата й, но тази ръка също не помръдваше.

Тогава разбра истината. Не беше парализирана. О, тя можеше да мърда, но само малко заради всичкия този сняг, сбит върху тялото й, излят върху нея като цимент. Снегът я беше хванал и не мислеше да я пуска.

Беше погребана жива.