Илса Бик
Чудовища (23)

22

Осем дни след като взриви мината, в самото начало на март, като големи буреносни облаци пристигнаха гарваните. Том знаеше какво значат те. Постой около военна зона и ще научиш. Искаш да разбереш къде са телата? Огледай се!

Факт. Колкото е по-студено, толкова по-бавно се разлага плътта. Но също така е вярно, че най-дълбоките нива на мината са много топли, дори толкова горещи, че е невъзможно да се работи в тях без вентилатори и проветрение. Очевидно старата мина на Рул беше просто достатъчно топла, за да започнат труповете на хората да гният и пълни с газ да изскачат на повърхността на новото езеро като безброй балони от човешка кожа.

Въпросът беше кога да тръгне. Синди идваше всяка сутрин, така че това време отпадаше. Следобедите бяха по-безопасни, но трябваше да се предвидят стражите. Не искаше никой — особено Синди или Люк — да разбере какво прави. Щяха да се опитат да го спрат, да настояват да дойдат с него, а той искаше да е сам. Така че оставаха късните следобеди. Ако изчислеше времето правилно, със ските можеше да стигне доста бързо, да заобиколи пътя, който би го вкарал в полезрението на стражите, и пак да му остане достатъчно дневна светлина, въпреки че щеше да се върне след мръкнало.

„Кога?“ Всъщност въпросът не беше ли по-скоро дали ще се върне? Някога? Или никога? Защото в известен смисъл Том беше заминал, беше довършен, напълно изчерпан. Той не се беше чувствал така никога. Нито след Афганистан, нито след Джим. Нито дори когато бе прострелян и Харлан взе Ели. Не и след Джед и Грейс, когато си мислеше: „Да, убий всички врагове! Не е трудно“. Въпреки това, което каза на Люк, възможността да избере живот без никаква надежда да види Алекс отново, беше като да се остави на течението. Слагаш единия крак пред другия, докато повече не можеш да вървиш.

Независимо от това едно нещо бе кристално ясно. Очевидно тя беше там, в това езеро, заедно с всички останали мъртви.

И нямаше абсолютно никакъв начин Том да я остави на гарваните.

Беше участвал в Дългата разходка и преди. В Афганистан противобомбеният костюм винаги беше крайна мярка, когато роботите не вършеха работа или — както в неговия случай — трябваше да се направи избор между губещи ситуации. Така че бе вървял сам към смъртта много пъти. И все пак в този случай беше още по-лошо. Това щеше да бъде най-дългата и най-самотната разходка в живота му.

Езерото беше сюрреалистично. Задръстване от частично разложени тела, затънали в леда и почернели от гарвани. Изглеждаше, че Променените са вярвали в запасяването с продукти за черни дни. Или може би просто бе имало много гладни малки Чъкита на тази опашка за храна и е било по-лесно да се отскочи до обора за добитък, когато е трябвало да се намери нещо за кльопане. Имаше и много умрели Чъкита, които лесно се различаваха от другите мъртви, не само защото всички те бяха млади, но и понеже нищо — дори гарваните — не ги докосваше.

Том огледа през бинокъла езерото, прокарвайки внимателно поглед от лице на лице. Без да му обръщат внимание, птиците кълвяха празни очни ябълки, удряха с клюновете си по костите, скачаха от едно противно раздуто тяло към друго, сякаш играеха сложна игра на дама. Един гарван се подхлъзна при кацането върху заледения подпухнал корем на един възрастен мъж, преди да се оттегли на по-безопасно място върху носа му. Птицата намушка с клюн и отцепи парче от буза. Замръзналата зеленикава плът се откъсна със звук, който напомни на Том за накъдрен целофан.

Той гледаше как гарванът пъха месото в човката си и после в гърлото. Ако това беше Алекс, щеше да се спусне долу толкова бързо с бравото на Джед, че гарванът щеше да стане на облак от пера и червена мъгла и да иде в ада, преди да разбере, че е мъртъв. „Или може би е по-добре само да раня това нещо. После да го хвана и да го разкъсам.“ Можеше да види и това. Толкова подробно като прожектиран на обратно кадър. Филмът се въртеше в ума му. Том виждаше как птицата се бори, а той стиска все по-силно и по-силно, докато не усети лекото тупкане на сърцето й в дланите си и хрущенето на костите…

Само че някак в ума му филмът се беше променил. Вместо гарван сега държеше момче за врата и то се опъваше и бореше, но Том го беше яхнал, душеше го и гледаше как лицето му става мораво. Той убиваше Крис Прентис за това, което беше направил. Това видение беше толкова реално, че Том можеше да почувства обезумялото драскане на ноктите на Крис върху ръцете си.

„Не можеш да се измъкнеш, Крис. Няма да ти позволя. Аз съм силен и ще те убия, ще те смачкам, ще те накарам да платиш за това, което си й направил…“

Един дълбок стон си проправи път през гърдите на Том. Боже, да убие Крис, щеше да е хубаво, щеше да е толкова хубаво и, Исусе, той го желаеше. Тази нужда да убие нещо беше нокътят на нещо ново, драскащо ребрата на Том, беснеещо да бъде родено.

„Но не мога да те пусна. — Измъкването на ума му от видението изпоти горната му устна. — Трябва да се държа.“ Притиснал трепереща ръка към гърдите си, Том почувства двете плочки, които висяха на верижка около врата му. Едната беше на Джед от Виетнам, другата бе принадлежала на сина му Майкъл, който беше умрял в Ирак. Том стисна плочките по начина, по който баба му стискаше молитвената броеница. „Трябва да спра. Не мога да си позволя да се изгубя в това.“

Езикът го болеше там, където зъбите бяха пробили плътта. Той изплю събралата се в устата му кръв и видя как тя стопи снега сред приличащите на неправилни звезди следи, оставени от птичите крака. Много животни имаше насам всъщност. Погледът му се прехвърли на няколко издължени петпръсти следи, които трябваше да са от еноти, а после към една единична дълбоко през снега. От вълци вероятно. Те бяха достатъчно тежки и повечето глутници вървяха в индианска нишка. „Гарвани, вълци и еноти се тълпят за храна.“ В устата му отново се бе събрала кръв, която имаше вкус на ръжда, и Том се изплю. Много животни. Погледът му се плъзна по по-малка група отпечатъци, които изглеждаха почти като на куче. „Лисиците също са били заети.“ Нищо чудно. С всичките тези тела езерото на практика беше…

— Шведска маса — прошепна той и при това мислите му се препънаха и спряха, защото внезапно разбра какъв тип следи нямаше.

„Чакай малко!“ Взривяването на мината беше като да ритнеш мравуняк. Много от Чъкитата бяха умрели, но останалите се бяха пръснали — вероятно се бяха отправили на север към Рул. Оттогава не беше имало активност при мината. Но той беше виждал военна зона. Оцелелите винаги се връщаха, за да спасят каквото могат. И въпреки това единствените човешки отпечатъци около езерото бяха неговите, в което нямаше смисъл. Цялата тази безплатна храна и нищо, което да спре Чъкитата да дойдат или по-старите да се върнат. Само че никой не беше го направил.

„Тогава къде са, по дяволите?“

Надигайки се върху плоския камък, той огледа брега надясно и наляво. Доколкото виждаше, изобщо нямаше човешки отпечатъци. Той обърна поглед право на запад. Слънцето вече беше на средата на пътя към хоризонта, слабата му светлина започваше да добива цвета на пресен съсирек кръв. Очите му докоснаха първо пълната с отломки плоскост, преди да се прехвърлят на повалените дървета. Нощта, в която взриви мината, Чъкитата бяха дошли от тази посока. В ума си той повтори това, което беше видял, докато мината се срутваше под краката им — тези момчета, черни като мравки, които се превиваха през преспите. Петима бяха дошли пеша, но двама бяха на ски. Накрая Чъкитата бяха открили огън и бяха прогонили него, Люк и Уелър от възвишението. Но това, за което Том не се беше замислял много, беше защо тези момчета изобщо се бяха отправили в тази посока. Защо тичаха към бедствието? И още по-интересно беше какво имаше тук, което липсваше другаде?

— Алекс? — това беше точно, той можеше да усети туптенето, тръпката, която си проправяше път през вените му. — Господи! Не ви интересувахме ние. Бяхте дошли за Алекс, това трябваше да е. Стотици вкусни ястия, сред които да избират, но те бяха дошли за Алекс и само за нея. Но откъде знаеха? Свирката беше първата му мисъл, но той я беше чул, след като забеляза Чъкитата, така че можеше да бъде само…

— Миризма? — думата излезе в облаче пара. — Подушили сте я? Боже мой! — Оглеждайки равнината, погледът му помете през снега от ляво надясно, следвайки естествената линия на земята и на потопа от чакъл. — Вие бяхте на ски. Качихте се на възвишението. Дойдохте право за нея, не се отклонихте, не се поколебахте, защото знаехте къде е тя… — Той трепереше, мислите му подскачаха като номерираните топки на тотото. — Слизате долу, взимате я, а после духвате бързо. Само насочвате ските си, заставате на линията на срива и се спускате надолу…

Думите се изпариха на езика му, когато погледът му беше привлечен от нещо източено, което стърчеше от малка планина отломки. Клон? Не. Твърде право. Какво беше това?

— О, боже! О, боже! Моля те, моля те! — припяваше той, докато бавно настройваше фокуса. — Моля те, моля те, мо… — нещо нечленоразделно, бездиханно, не съвсем вик, изскочи от устата му. Сърцето му подскочи толкова силно, че го усети в зъбите си. — Боже! — ахна той. — О, боже!

Защото там — заковани в обсега на бинокъла — бяха черната дръжка и каишката за китка на щека.