Илса Бик
Чудовища (42)

41

Един час по-късно.

— Иди да си починеш! — прошепна Тори и леко положи ръка на рамото на Сара. — Аз ще поседя с Калеб.

— Не. Всичко е наред. — Сара се опита да се усмихне, но мускулите й бяха сковани. Чувство, което й напомни за времето, когато баща й направи алеята им, а тя изпробва колко дълго може да задържи маратонка в мокрия цимент. След милион години някой археолог щеше да открие малката розова обувка и да се чуди къде е останалата част от тялото.

— Кое е толкова смешно?

— А? — Сара трябваше да сложи ръка на лицето си. Устните й бяха толкова вдървени, че щяха да бъдат по на мястото си върху труп. — Нищо. Просто си спомних нещо. — До краката си тя усети как Джет скимти. Обикновено спокоен, той се бе изнервил, след като Грег и Пру излязоха. — Съжалявам за това, което казах на Грег. Не беше честно.

— Не, не беше. — Тори покри с мокра кърпа челото на малкото момче. — Трябва да спреш да се самосъжаляваш. Питър липсва на всички ни. Аз всеки момент очаквам Крис да влезе.

— И да ни спаси? — Тя се почуди колко лесно горчилката се върна. Кога беше станала толкова зла? Всичките тези вайкания и „горката аз“… Все още скимтящ, Джет се вдигна с мъка на крака. Тя разроши ушите му, за да успокои животното, а и себе си. — Съжалявам! Беше гадно. Просто, изглежда, не мога да открия равновесие, сякаш съм в емоционална люлка.

— Не си единствената, на която й е трудно. Грег се опитва, а е и раним. Мислиш, че винаги съм толкова весела и разбираща? През повечето време се преструвам. Иначе бих прекарвала половината ден в плач, а другата половина в мечти за храна, която не мога да имам. Ще стана на осемнайсет след два месеца. Трябваше да мисля за колеж, как да вбесявам майка си и дали ще изглеждам като цепелин в роклята за бала. — Тори изстиска безрадостна усмивка. — Иска ми се мама да можеше да ме види. Винаги ми натякваше за теглото ми.

— Е, искрена ли беше? За това как да се измъкнем, имам предвид.

— Да. По-добре да го направим скоро. Пру е прав. Можеш да усетиш във въздуха колко ядосани са всички. Храната свърши толкова бързо, както и останалите запаси. Имаме много оръжия, но нямаме патрони и не е останал дивеч, който да ловуваме. Ще имаме късмет, ако не линчуват Съвета. Нещата започват да се изплъзват от контрол. — Тори направи пауза. — Помниш ли, споменах, че отключих вратата на балкона за хора? Това, което не казах, беше, че… Кътър чакаше точно отпред. Часове преди да трябва да се появи.

— Какво? — От нощните пазачи тя най-много не харесваше косматия набит старец, който беше дошъл в Рул с Ланг и Уелър. Другите възрастни мъже хвърляха по един бърз поглед, но Кътър винаги зяпаше. — Защо не каза нищо?

— Защото не е направил нищо. Престори се, че е трябвало да провери вратата. Нали знаеш колко е малка площадката?

Знаеше. Стълбите бяха тесни, по тях хористите трябваше да се изкачват до мястото над олтара. Площадката между мазето и светилището беше квадратна, не по-голяма от две изтривалки, поставени една до друга.

— Той дали… знаеш… — тя не искаше да каже на глас „те опипа“.

— Доста добре. Притисна ме бързо и успя да си измъкне доста добро опипване. Лицето му беше… опасно. Сякаш беше по-добре да не крещя или да се боря.

— Наистина ли мислиш, че щеше да те нарани?

— Честно казано, не исках да разбирам. Но имаше по-малки деца и си помислих внезапно, е… по-добре аз, отколкото някое от тях. Това сигурно звучи болно?

— Не звучи болно. Ти си защитавала децата. — Сара пое замръзналите длани на Тори в своите. — Но има и нещо друго. Мога да позная. Какво беше?

— Той каза, че ако не искам Пру или Грег да си имат проблеми, може да предпочета да съм мила с него. Затова аз… оставих го да направи едно добро, дълго, мръсно опипване. — Когато Сара пое въздух, Тори каза: — Недей, става ли? Бездруго се чувствам, сякаш съм пропълзяла през клоака. Но знаеш ли онзи боб, който Пру му даде? Кътър ми предложи кутията като плащане. Каза, че не е очаквал нещо за нищо. Че… че децата може да получат повече храна, ако аз, нали знаеш, направя повече. И знаеш ли кое е най-ужасното? — Очите на Тори се сведоха към скута й. — За секунда си помислих… „добре“.

— Тори — Сара можеше да усети как киселината кипва в празния й стомах, — нямаш предвид това.

— Не знам. — Тори сви рамене безнадеждно. — Може би имам. Децата са гладни. А ако Кътър реши да нарани Грег? Или Пру? Никой от нас не е в безопасност.

— Виж, нека просто се върнем назад за малко! Още нищо не е станало. Ще говорим с Грег и с Пру. Ще измислим нещо. Знаеш ли какво? Бих пийнала малко чай. Ти искаш ли? — Сара се изправи толкова рязко, че сърцето й не можа да навакса и пристъп на замайване замъгли зрението й. Тя преглътна едно немощно вдишване, после още едно. — Лайка ли искаш, или лайка?

— Лайка би било чудесно. — Тори успя да изкара една колеблива усмивка. — Виж, вече оставих Дейзи и Призрак при момичетата. Ще оставиш ли Джет при момчетата? Кучето подивява, когато не си наоколо.

„Не толкова, колкото се чувствам аз в момента.“

— Разбира се. — Тя се обърна да тръгне с Джет по петите й. — Всичко ще се оправи, Тори.

— Хубаво е — каза другото момиче, — че мислиш така.

Боже, мисълта за Кътър, който натиска Тори… Сара потрепера, докато вървеше под навеса, свързващ училището с църквата. От идеята й се прищя да сложи чаша белина в мозъка си и да натисне „изплакни“. Мисълта за гадните му мазни ръце върху нея или устата му…

— Каква гадост! — Леденият въздух обгърна лицето й, докато тя буташе двойната врата към западния вестибюл. Право напред имаше две стълбища. Ако се тръгнеше наляво, имаше две възможности: или нагоре три стъпала до гардеробната, или дванайсет надолу до мазето. По десните стълби пък се стигаше до каменна вита стълба, която излизаше чак до камбанарията.

Сара включи фенерчето и тръгна по лявото стълбище. Църквата не беше любимото й място. Тръпки я побиваха от нея ден и нощ. Построена изцяло от светлосив местен варовик, сградата беше шумоизолиран куб лед, в който цареше дълбок мрак и каменно студен хлад. Следвайки светлината си, тя слезе в полунощния здрач на мазето, което нямаше прозорци. Пясъкът изхрущя като пистолет с капси под обувките й. Леденият въздух пареше кожата й. Мазето представляваше едно изключително мрачно общо помещение, което изглеждаше още по-мрачно от студа. Треперейки, тя сви наляво към кухнята — дълга и тясна обзаведена евтино стая. Шкафовете в цвят повръщано жълто бяха от добър шперплат. Подът и плотовете бяха на пръски. Мивката от неръждаема стомана с индустриални размери имаше две батерии, не че Сара помнеше някога от тях да беше текла вода. Всичката вода идваше от топенето на снеговете и те винаги държаха в готовност едно алуминиево котле с лед.

И точно докато тършуваше непохватно в един кибрит, тя го чу — много тихо, но ясно хрускане, като на пясък под тежки ботуши. „Какво?“ Сърцето й се стегна. Застана напълно неподвижна с незапален кибрит в ръка, после се отпусна надясно, за да надзърне по дължината на кухнята към затворения склад, където държаха под ключ оскъдните си дажби. Когато тежестта й се измести, тя отново долови пукането и хрущенето — пясък под краката й. „Чула си себе си, глупачке!“ Тя запали примуса^[1] и постави котлето с лед върху горелката. „Просто се уплаши.“

Разтърси ключовете си, отиде до склада, пъхна ключа в ключалката и го завъртя, но той не се превъртя, не се чу отключващото прищракване, а вратата се отвори. „А?“ Тя се намръщи. Вратата беше отключена? Това не беше правилно.

После си спомни какво каза Тори: „Когато отидох да помета мазето…“ Тори беше използвала задължението като извинение да отвори страничната врата, за да могат Грег и Пру да се вмъкнат вътре. „Но сега има пясък.“ Тя се замисли за това колко по-студен изглеждаше вестибюлът и пулсът й скочи още повече. Винаги ледена, църквата беше още по-мразовита, защото страничната врата беше отворена? Щеше ли да разбере? Не, не и ако не беше спряла да провери или да опипа уплътнението на вратата. „А мазето е ледено, което се връзва, защото ако вратата е отворена, въздухът има два пътя, по които да мине — нагоре в храма…“

Или тук долу, в мазето при нея.

Но чакай, чакай! Тори беше тръгнала след Грег. Беше ли споменала, че е заключила, след като момчетата си тръгнаха? Сара не беше попитала. Не беше нещо, което щеше да проверява, защото Тори имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че винаги трябва да заключва вратата.

„Дори да я е заключила, нещо може да е влязло по-рано и все още да е тук.“

Не, това беше глупаво. Защо някой би се мотал в мразовитото мазе? Какво имаше тук, което го нямаше другаде? Ами, храна. Да бе. И това я накара да се замисли за нещо друго, което Тори каза — когато отворила страничната врата, Кътър вече бил там.

„О, боже!“ Ами ако Тори си беше направила грешно заключение? Кътър имаше ключове. „Значи може би е бил там, за да краде храна. Лъжица фъстъчено масло тук, няколко бисквити там — кой би разбрал?“ Не брояха всяко зърно боб.

Може би просто трябваше да се махне оттук и да затвори мазето. Да, но това значеше да мине през тъмната призрачна обща стая към стълбите. Оттам единственият изход навън беше през страничната врата или през олтара по следващото стълбище. Значи може би беше най-добре да се върне по стъпките си, да мине направо в училището и после с момичетата да се заключат. Ако нещо дойдеше за тях…

„Тори има пушка помпа. Аз имам пистолет. Но тя не беше добра с оръжията, не ги харесваше. Добре, недей да се биеш с Торбалан! Заключи вратите, отвори прозореца и викай!“ Ако някой я чуеше. Беше късен следобед, който преминаваше в ранна вечер. Наоколо не се движеха много хора, а и не се знаеше дали някой можеше да й помогне. Малкото количество храна означаваше и много малко енергия…

Звукът отново се появи и този път беше по-груб, не просто пукане и хрущене, а тътрене като от тежък ботуш.

Тогава тя разбра. В склада нямаше нищо, което я дебне. Имаше нещо зад нея, нещо, което излизаше от черното гърло на общата стая.

И идваше право към нея.