Илса Бик
Чудовища (121)

120

Не беше излъгал Крис. Когато беше подготвил този нелеп план, имаше един съвсем здрав крак и един, който беше достатъчно силен, само леко куц. Беше се справил добре във времето. Но след атаката с РПГ-тата това се промени. Така че той сбърка сметките, не отчете разстоянието — колко далеч и колко бързо можеше да куцука на окървавен крак с парче желязо в него, който искаше да се предаде. Много време му беше отнело, докато завърти колелото, докато се провре до огромния компресор на покрива и обратно, проверявайки два пъти дали всички външни вентилатори са затворени. Не трябваше да допусне миризмата на горяща термитна смес да се процеди навън. Направи го бързо, колкото можеше, но по времето, когато куцукаше отново около сградата и нагоре по стълбите, за да отиде в затвора, хората на Фин бяха почти преполовили площада и той просто… замръзна. Като Крис на платото. Той беше погледнал и гледката на всички онези Променени го беше заковала на място за цели пет секунди. Три секунди в повече, както се оказа.

Което не влизаше в плана. Отново първият принцип: покажи примамка, подлъжи врага, успокой го, че е в безопасност! Идеята беше да зареди примамките, да стартира запалителя, после да се върне при истинското нещо — онази задна стая, пълна с кутии пропан и нафта, с С4 и с домашно направения му АСДГ^[1]… и да не изпуска от очи Фин, докато чакаше термитната смес три етажа по-нагоре да разяде пода и да влезе във вентилационната тръба, където щеше да запали дългата змия на детонаторния шнур. Ако нещо се провалеше по пътя — например термитната смес не свършеше работата си или детонаторният шнур не се запалеше — или изглеждаше, че Фин се бави или е готов да си тръгне, Том само трябваше да изчака точния момент и сам да запали експлозивите. Така че нека Фин да открие фалшивите! Дори да подозираха, че е оцелял след църквата, Мели вече смяташе, че е прибрала всичките му материали за направа на бомби. Това беше целият смисъл от пъхането на малката торба под поилката на конете в стария им лагер. Примамките тук щяха да ги успокоят, че са били прави. Щеше да спечели на децата още малко време, а после „бум“!

Страхотен план! Който се скапа заради крака. Все едно, оказа се лош. Уплашените мъже са жестоки. Влитайки в сградата, те се натъпкаха в затвора, където той отчаяно се катереше по металните рафтове. Бяха нужни четирима, за да го свалят, и го направиха достатъчно яростно, та тилът му да пукне камъка. Все още усещаше топлия мокър език на кръвта по врата си. Дъждът от удари беше по-лош. Един особено сполучливо насочен ритник почти заби металната кама в лявото му бедро, а левият му хълбок — получател на обкован със стомана ботуш — пищеше. Имаше късмет, че не беше улучил бъбрека му. Единствената утеха? Очите на Том се плъзнаха по часовника на Джед. Ако приемеше, че пропорциите на счукания алуминий и гипсовата смес и сметките му са точни — след като беше експериментирал достатъчно с пожарогасителите, — а той беше почти сигурен, че са, имаше около… о, четиринайсет минути, за да се тревожи за това.

— Намерихме го в затвора — казваше Ритача на бъбреци със стоманен ботуш, — при запасите с гориво. Опитваше се да запали тези, но те са фалшиви. Не знам точно, тесто или нещо такова.

— Няма ли нищо? — Фин беше много по-голям, отколкото Том бе предположил, гледайки онази снимка; широк внушителен гигант, целият в обсидианово черно, с глава, която приличаше на издялана от камък. От друга страна, може би изглеждаше огромен, защото Том беше на колене. Леко зад дясното рамо на Фин беше застанало тъмнокосо момче в бяло, същото, което беше с него при взривената църква. След като вече беше близо, Том видя как дивите червени очи на хлапето го гледаха със зловещо трептящо внимание, напомнящо за наистина добре обучено куче, което чака команда.

— Нито една бомба? — попита Фин Ритача на бъбреци.

— Ами цигари? — това дойде от жената до Фин. — Нещо горящо? Точно така го направи последния път.

Ритача на бъбреци се смръщи.

— Нищо такова. Щяхме да подушим горящ детонаторен шнур или цигари. Нямаше и С4. Само тези фалшивите. Сигурно е решил, че може да ни накара да се разтичаме да търсим истинската, за да спечели малко време на децата. Дори да беше опитал номера с цигарата, ние сме тук достатъчно отдавна, така че ако имаше бомба, щеше да е избухнала досега.

— И всички щяхме да сме в ада, преди да сме разбрали, че сме мъртви — добави Фин без следа от ирония. Хвърли поглед през рамо. — Което съм сигурен, че ти би одобрил, Йегър.

— Трябва ти моето одобрение ли? — Лицето на Йегър беше спокойно, но гладните му очи се взираха в лицето на момче, вдясно от Том. Той едва не беше получил удар, когато забеляза хлапето. За секунда беше помислил: „Боже мой, хванали са го, преди да може да се измъкне!“. Но косата на това момче беше по-дълга, почти до раменете. Нямаше прясна кръв по лицето или по косата му, нямаше огърлица от синьо-черни охлузвания, нито рани, нито ожулвания. Очите на това момче бяха тъмнокафяви, почти черни, и изобщо нямаше кръвоизлив. Крис беше слаб, но този Променен беше мършав, бузите му бяха хлътнали. Разбира се, едно много бременно момиче висеше на лявата му ръка.

„Саймън? — Което значеше, че момичето е Пени. Очите му отскочиха към едрия блондин с лудите червени очи и той забеляза призрака на сестрата в челюстта на брата и във формата на носа. — Това трябва да е Питър.“

При звука на гласа на Йегър Саймън се размърда, но без много енергия. Том познаваше този поглед. Хвърли едно платно през главата на хлапето, сложи му белезници, бутни го да клекне до стена от печени тухли и можеше да мине за заловен талибан. Фин беше пречупил Саймън, а ставаше дума за пречупване на чудовище.

Йегър също го видя. На Том старецът му приличаше на изтощено плашило без слама.

— Няма да моля, Фин. — Йегър посочи към чакащата тълпа. — Ние направихме избора си.

— Бързаш да умреш? Ще се удивиш колко упорито е тялото, Йегър. — Фин се обърна отново към Ритача на бъбреци.

— Само оръжията му. — Мъжът подаде бравото на Джед и Глока. — За късмет, беше зает да ни заблуждава и не стреля. Няколко ножа също така.

— Нещо не е както трябва. — Мели го изгледа косо, сивите й очи бяха внимателни и подозрителни. Не приличаше на брат си, освен по четвъртитата глава. — Той имаше узи.

— Да, би трябвало да знаеш. Видях къде си сложила всичките ми неща от под поилката — каза Том, като осъзнаваше, че тревогата му личи. Опита се да се изпъне малко, но коремът му се стегна и думите излязоха като грухтене. Той притисна ръка до стомаха си. Задържа другата отпусната върху дясното си бедро, върху белега от куршума на Харлан, за да се предпази да не падне. През ума му се стрелна откачената мисъл как беше успял да събере комплект: белег отдясно, белег отляво. — Изгубих узито при експлозията в църквата.

— Но не и главата си. — Дясната ръка на Фин почиваше върху перлената дръжка на револвера, показалецът му отмерваше времето с бавни, замислени „туп-туп-туп“. Като тиктакане при обратно броене. От лявото му бедро висеше паранг в кания. — Мели каза, че си умен. Чудех се дали си оцелял.

— Да, забелязах, че си заредил палатката ми. Какво щеше да направиш? — Устните му се разтегнаха в гримаса срещу бодването на болката. — Да броиш леви стъпала?

— Щях, ако имаше за броене. — Една от рошавите бели вежди на Фин се изви. — Предполагам, на теб трябва да благодарим за всичко това. Няма деца. Обаче онези изстрели. Уплашиха те, нали? Всички онези деца на шиш кебап.

Този беше истински задник.

— Вече няма изстрели — възрази Том и забеляза как погледът на Саймън се отмести от дядо му към камбанарията. Между очите на момчето се появи тънка бръчица, почти сякаш беше забелязало нещо. Дали някой от хората на Фин не беше горе? Е, голяма работа. Щеше да намери само още една примамка.

— Надявам се, че не. Но пък аз държа твоите деца. — Фин го погледна. — По какво разбра?

— По боклука. — Да притиска удареното, помагаше, стига да не поемаше твърде дълбоко въздух. Поне вече не пъшкаше. Болката в гърба му беше намаляла до глух тътен. Не се налагаше да се справя още дълго с това или с Фин. „Първи принцип: дръж го зает, дръж го успокоен! Трябва да гледа в мен! Всички войни се основават на заблуда.“ — Синди винаги разчистваше. Не че никога не съм виждал самоделки, скрити под боклук. Само ми се иска да не ми беше отнело толкова много време.

— Впечатлен съм. Наистина. — Фин го изгледа замислено с очи, които бяха безцветни като на кобра. — Вече два пъти оцеляваш. Първо на снега, сега и това. А аз си мислех, че си просто поредният тъп пехотинец. Това ще ми е за урок. На колко години си?

— Какво значение има?

— Ами… — Фин обърна палец към Питър, който само гледаше кръвнишки и мълчеше. — Да кажем, че той е от лошия сектор на предметното стъкло. Ако не съм се объркал, ти си по-млад.

— Никога! — Том знаеше накъде отива това. Фактът, че никой от тях нямаше още много време да спори, не спря тръпките по гръбнака му. — Не и след милион години.

— Това казах и аз. — Питър внезапно се изсмя задавено. — Мислех, че аз…

— Питър! — Отпуснатите челюсти на Ърнст бяха нашарени от сълзи. Той направи една тежка крачка, преди хората на Фин да го спрат. — Недей! Ти нямаш вина.

— Тогава кой? — Питър погледна Том с пълни със сълзи червени очи. — Няма да можеш да издържиш вечно. Най-добре е да умреш бързо. Да срежеш гърлото си при първа възможност…

— Моля те, мълчи, Питър! Имахме толкова много интересни разговори, че бих съжалявал да те изгубя сега. — Ръката на Фин обви колта, въпреки че очите му не се отделиха от Том. — Но Питър има право. Всеки има цена, ахилесова пета. Просто трябва да намерим твоята.

— Държиш децата ми. Не ми е останало нищо, което да ми отнемеш. — Боеше се да погледне часовника на Джед. Странно колко субективно беше времето. Влачеше се точно когато Том искаше да лети. Не беше излъгал Крис. Не искаше да умре. Имаше децата и Ели, за които да живее, и Алекс бе някъде там. „Остани жива, Алекс, остани в безопасност! Моля те, разбери, че това беше единственият начин!“

— Не си пожелавай смъртта, Том. — И в този момент се чу изстъргването на метал в кожа, Том видя движение като мъгла, когато Фин извади паранга в посичане, което разцепи въздуха със свистене. Лазер прогори гърдите му, когато кръвта потече по дрехите му. Том извика и започна да пада, но Фин сграбчи с юмрук косата му и опря прясно окървавеното острие в гърлото му. Том чу ахвания и тревожни викове откъм старците. Йегър и Ърнст крещяха, опитваха се да стигнат до стъпалата, но Питър беше този, който се откъсна от пазачите си и тръгна напред.

— Фин, не!

— Мълчи, Питър! — каза Фин. През внезапния трептящ блясък на сълзите Том видя как главата на голямото момче отскача назад. От устата на Питър се изтръгна писък, докато той рухваше.

— Н-недей! — успя да каже Том. Сърцето му препускаше. Топли капки кръв се стичаха по студения камък. Милиметър по-дълбоко и Фин щеше да среже кост. „Дръж се, Том! Ти можеш да издържиш. Само още няколко минути.“ От друга страна, ако Фин му срежеше гърлото, за него всичко щеше да свърши много по-скоро. Шест от едната страна, половин дузина от другата. — Остави го на мира! Битката ти е с мен, Фин.

— Бием ли се? Не мисля. Погледни какво направи, докъде стигна и какво изстрада и ми кажи, че твоята битка е с мен. Не е ли със самия теб, Том?

— Фин! — Йегър се напъна срещу мъжете, които бяха не по-малко стари, но много по-силни. — В името на Бога…

— Бог напусна Рул много отдавна. Ти знаеш истинския въпрос, Йегър. Как може твоят бог да допусне някой като мен да съществува? Защото не прави грешка, Том! — Фин се изду пред очите му огромен и ужасен. — Може да мислиш, че си свършен, че си готов да умреш. Гарантирам ти, че не си. Тялото устоява, дори ако духът не може. Знам къде са артериите, какво наистина ти е нужно, за да оцелееш, как да направя така, че да издържиш много дълго време. Мислиш ли, че ти е нужно това? — Той изви острието, докато острият ръб докосна долната част на носа на Том. — Или клепачите, или устните, или пръстите? Тези ръце? Повярвай ми, не…

— Спри! — внезапен ясен глас отляво на Том. — Недей!

„Какво? — През бумтенето в ушите си Том усети как умът му се бори да се измъкне от мъглата на новата болка. Над себе си видя главата на Фин да се обръща рязко, безцветните змийски очи внезапно се разшириха от шок… и беше ли това разпознаване? — Кой?“

— Чакайте! — Бърз като светкавица Фин пусна Том при звука на приготвящите се оръжия.

Огромният магнум на Мели вече беше в ръката й, когато хората на Фин заредиха. Пазачът до Пени се беше покачил върху каменния парапет, за да се прицели по-добре…

— Не! — извика Фин. Наполовина извърнат, той забеляза пазача на парапета и скочи изненадващо бързо за старец, а окървавеният паранг вече замахваше. — Не стреляй, не…

Чу се пукот, мъжът стреля в същия момент, в който острието на Фин достигна дулото на оръжието. Стрелецът извика и се олюля, гърмейки напосоки, сетне изпищя силно, щом Фин прокара с паранга широка дъга през корема му. Струя яркочервена кръв оплиска камъка, когато пазачът стисна шурналия си стомах и се преви, падайки от парапета.

— Не, боже! — изпищя пазачът. Беше вдигнал ръка. — Недей… — каквото и да беше на езика му, умря, когато Фин го посече рязко с паранга.

— Казах — извика Фин, докато изрита с мощен шут главата на пазача, която отлетя надолу по стъпалата на кметството — никой да не стреля!

— Илайъс? — Все още насочила магнума, Мели хвърли несигурен поглед назад и пребледня от гледката на струите гъста кръв, които все още пулсираха от обезглавения труп на пазача. — Какво…

— Правете каквото казвам! — извика Фин, размахал капещия паранг. — Никой да не стреля! Пуснете я!

„Боже мой, Фин я познава!“ Осъзнаването проблесна като стълб оранжев огън от самоделна бомба. Все още превит, Том видя, че Саймън — момчето с лице на Крис, което изглеждаше толкова пребито само преди секунди — се взираше с неверие, което бързо се смени с тревога и ужас. На земята, недалеч от него, Питър стенеше:

— Не, не, не, недей! Точно това иска той, точно това иска Фин.

Те всички я познаваха. Фин и Питър. Саймън. Но как? „Не, боже! — Сърцето на Том заби още по-бързо, този път с нов ужас. Студ пълзеше по вените му и се просмукваше в мозъка и в костите му и той се чу как стене, усети как умира още малко. — Не, моля те, боже, не прави това! Не е ли достатъчно? Какво още мога да ти дам? Моля те, не взимай нея, моля те!“

Опита да се изправи на крака, докато я гледаше да идва с ръце над главата, вдигнала пушката високо. Тя беше по-строга, отколкото я помнеше. Изражението й беше стоманено, стегнато от решителност. Очите й бяха много ярки и блестящо зелени, дългата й коса беше гъста и червена като кръвта му.

Тя беше дъхът му и той би дал всичко, за да я спаси. Би могъл, все още имаше време да се махнат. Фин нищо не можеше да направи за скритата термитна смес, прояждаща метала, нито за кофите самоделен АСДГ и за изобилните намотки детонаторен шнур, в който след няколко секунди щеше да припламне живот. Съществуването с Фин нямаше да е бог знае какво, но без живот нямаше надежда, а тя беше за него преди всичко надежда.

Но не можеше да остави Фин да се измъкне. Имаше деца, за които да мисли — и Ели, която беше само на осем и която едва започваше живота си.

Това отново беше Афганистан, денят под блясъка на слънцето, върху скалите, с малкото момче и малкото момиче — невъзможен избор.

„Боже, колко добър е избор, който изобщо не е избор? Когато трябва да избереш между две злини, а нито една не е по-малка от другата? Ако спася Алекс, Фин ще вземе децата. Ако не кажа нищо и бомбата гръмне…“

„Избирай, Том! — Той усети стабилния натиск, ръката в ума му, която се опитваше да го нокаутира, да го повали и пречупи. — Алекс или децата? Избирай и го направи бързо!“

Защото той и Алекс имаха по-малко от осем минути.