Илса Бик
Чудовища (87)

86

— Стреляй! — припяваше Джейдън. — Хайде, Крис, стреляй!

— Още една секунда — каза Крис. — Ако тя излезе твърде близо… — Той и Джейдън стояха на около девет метра от ръба, притеснени, че нащърбеният бряг може да е твърде нестабилен и би могъл да се натроши. Във водата, на поне още петнайсет метра, Промененият все още се виждаше, но Ели не. Първият изстрел беше с цел да ги стресне. Ели беше твърде близо и той се боеше, че може да я убие. Затова стреля високо, видя как момчето се дръпна настрани при гърмежа на пушката и хватката му върху момичето се отпусна.

„Чакай, докато тя се покаже, чакай, докато я видиш! — Натисна спусъка толкова, колкото смееше. — Ели, Ели, хайде! Ти току-що беше там, току-що беше…“

— Там! — извика Джейдън, когато главата на момиченцето разби повърхността на няма и два метра от Променения. — Давай, Крис! Стреляй!

— Ели! — изкрещя Крис, като се надяваше тя да чува и да разбира. — Не мърдай!

Гърмежът от изстрела. Ритането в рамото му. Внезапна червена мъгла се пръсна над раменете на Променения, а после обезглавеното тяло се килна наляво и отплава, носено над водата от балон въздух, хванат под парката на мъртвото момче.

— Ели! — Джейдън стискаше намотано въже, което беше вързал за седлото на товарния си кон. — Плувай насам! Можеш ли да плуваш?

— Не мисля, че може да го направи — каза Крис. При звука на името й Ели се обърна в почти апатичен кръг. Имаше шокираното изражение на единствен оцелял от автомобилна катастрофа. На три метра зад нея беше Мина, която изглеждаше също толкова изтощена. „Няма да се справи.“ Събличайки парката на Джейдън, Крис вдиша рязко от удара на студа по голите си гърди, после се отпусна на снега и започна да развързва връзките на ботушите си. — Отивам при нея.

— Луд ли си? — Джейдън стисна рамото му. — Ти също ще се удавиш.

— Не, няма — възрази Крис, събувайки ботушите си. Но хора на неговата възраст наистина умираха. Беше чел за петнайсетгодишно хлапе, което беше пропаднало през лед и беше получило сърдечен удар от шока. — Дори в ледени води е нужно малко време, а аз няма да съм вътре толкова дълго. При теб остават краят на въжето и конят. — Той смъкна чорапите, грабна въжето и добави бърз моряшки възел. Ели щеше да е твърде уплашена и вероятно твърде слаба, за да се държи, но ако можеше да прекара въжето под мишниците й… Той се изправи, гърчейки лице от жиленето в босите си крака. — Аз трябва само да стигна до нея. После ти ще я издърпаш. — Щеше да се опита да хване и кучето или поне да го подмами да ги последва.

— Добре. — Челюстта на Джейдън се стегна. — Върви! Бързо, Крис! Върви, върви, върви!

Издишвайки два пъти бързо, Крис вдиша дълбоко и дълго, после се хвърли от леда. Студът беше много по-лош, отколкото беше очаквал, но той остана съсредоточен и продължи да се движи. Изскочи на повърхността, издиша, пое отново въздух и започна да плува към момичето.

— Ели — изпъшка той. Опитваше се да не се задъхва, напомняше си, че би използвал по-малко енергия, ако останеше спокоен, ако вдишваше по-бавно. „Но, боже мой, изгарянето…“ Голите му гърди бяха вече вкочанени. Светкавични удари от болка се стрелкаха от стъпалата към бедрата му. — Ели, аз съм тук — каза той. Тези петнайсет метра не бяха изглеждали толкова дълги и той внезапно се зачуди точно колко въже имат. „Боже, ние така и не проверихме.“ Гледаше как водата се плиска около брадичката й, а после около носа й, видя как тя не трепна. „Губи битката.“

— Чуй ме, Ели! — извика той. — Слушаш ли ме? Вдигни глава много назад! Погледни небето, Ели! Погледни небето!

Опулените й очи се завъртяха. Бяха изцъклени и той не беше сигурен, че тя знае кой е той. После главата й се люшна назад, но съвсем бавно, сякаш тя наистина беше на края на силите си.

„Почти стигнах.“

— Добре, добре. — Обърна лице в посоката, от която беше дошъл, разви въже, молейки се то да не свърши. Джейдън, видя той, беше довел коня малко по-близо. „Не трябва и да изпускам въжето.“ То щеше да потъне, а веднъж потънало, край. Можеше вероятно да плува с нея, но студът започваше да го хваща. Отляво кучето вече плуваше към него. „Слагам въжето на Ели, грабвам кучето и после ние всички…“

Тогава внезапно въжето свърши, а още не беше стигнал. „Мамка му!“

— Ели! — Хващайки примката в една ръка, той заплува, докато въжето се изопна, дори беше извън водата, после протегна капещата си и замръзваща свободна ръка. Петнайсет скапани сантиметра… — Ели, трябва да дойдеш към мен. Е-Ели, скъпа, хвани ръката ми! Х-хайде, можеш да го направиш!

Той видя как ръцете й се мърдат, но едва-едва. Една отпусната ръка изскочи на повърхността, пляскайки като риба.

— Е-Ели, о-опитай отново! — каза той, стъпалата му се вдървяваха, дъхът му започна да излиза накъсан, студът като желязо пристягаше ребрата му. „Толкова близо!“ Помисли, че наистина ще трябва да пусне въжето, да я грабне и после да плува. „Направи нещо, и то сега!“

Ръката й се показа отново в същия сънлив забавен каданс. Този път той се хвърли напред, като се надяваше внезапното дръпване да не паникьоса коня. Усети пляскането на дланта й, ледена и вдървена. Неговите собствени пръсти, които бързо се вцепеняваха, се сключиха около китката й и я придърпаха.

— Добре, добре, страхотно се справяш — каза той. Тя трепереше толкова силно, че водата танцуваше. Крис прекара въжето през главата й и под раменете. Кучето вече беше там и мушкаше с нос рамото му. — Виждам те, момиче. Дръж се, дръж се! — каза той, като не беше сигурен на кое момиче говореше. — Ели — каза той, приближи лицето си към нейното, хвана ръцете й и се опита да свие пръстите около въжето. — Трябва да се държиш. Аз ще ти помагам, но трябва да помогна и на Мина…

Това подейства. Той видя как лицето на Ели потръпна, главата й бавно се завъртя, замаяните й от шока очи пропълзяха покрай него.

— Мъ-мъ-мъ… — запелтечи тя.

— Точно така, това е Мина. Трябва да помогнеш на Мина — вече дишаше тежко, плуваше по памет, стъпалата му бяха вдървени, краката бяха като олово. Колко дълго беше във водата? Пет минути? Можеше да си представи как нейният ум отказва да работи сега. „Но тя познава кучето.“ Все още държейки ръцете й около въжето, той пъхна свободната си ръка под гърдите на кучето. „Моля те, Мина, не се паникьосвай, не ме хапи!“ Пуфкайки, кучето изскимтя жално и после се протегна към Ели, езикът му се стрелна навън в опит да близне бузата й.

— Мъ-мъ-мъ… — задъхано произнесе Ели. Крис видя белите полумесеци, когато очите й започнаха отново да се извъртат навътре. Пръстите й бяха като тебешир. — Къ-Къ-Крисссс…

— Т-тук съм — заекна той. „Няма да те пусна.“ Крис вдиша рязко и изкрещя: — Дж-Джейдън, дърпай! Дърпай!