Илса Бик
Чудовища (56)

55

— Мислиш, че можеш да ме изоставиш? — викът на баща му беше като рев, който се понесе от кухнята долу като от мегафон. Чу се доста силно блъскане на метал в дърво, тракане на съдове и после заглушеният писък на Диъдри, приятелката на стареца в момента. — Мислиш, че нямам очи? — беснееше той.

„Не чувам това. — Треперещ под тъмния купол на одеялото, Крис стисна очи здраво, здраво. Затисна ушите си с ръце. — Това е просто лош сън…“

Но тогава някак се озова сгушен на стълбите. Баща му се показа отдолу. Ярки червени пръски кръв се бяха размазали по лицето и потника му. По чука имаше полепнала кръв, съсиреци, руса коса и мозък.

— Н-н-недей! — с разтреперан глас каза Дий. Но сега Крис видя, че това изобщо не беше Диъдри, а Лена. Лицето й представляваше кашкав, безформен ужас. Лявата половина от главата й беше смазана. Блестящ плужек от розов мозък се хлъзгаше по врата й. — М-моля те! — Лена вдигна ръце, но не към бащата на Крис.

Към него. Защото сега Крис не беше на осем. Не беше и в леглото или свит на стълбището, прегърнал коленете си и изгарящ от желание да бъде, където и да е другаде. Вместо това стоеше във вихъра на леден вятър, изложен на жилещия сняг, и сега ръката с чука беше неговата. Той го вдигна, почувства тежестта му, дръжката беше хлъзгава от кръвта на Лена. По лицето му беше покапала кръв, която къпеше врата му. Той изсмука едно топло мокро петно с вкус на бакър от устните си. Това беше най-доброто нещо, което беше вкусвал, и искаше още.

— М-моля те, Крис! — каза Лена. — П-помогни ми!

— Не мога да ти помогна — гласът му беше по-стар, по-груб. И това му хареса. — Никой не може.

— Н-но… — От очите на Лена покапаха капки кръв вместо сълзи. — Аз н-не искам да умра.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се Промениш. Някой трябва да умре.

— Да, но някой трябва да умре — беше още един глас, човек, когото Крис също познаваше добре. Джес се беше озовала ненадейно при тях, сребърната й коса се развяваше на вятъра като къдрите на горгона, а снегът се завихряше в дълга бяла мантия. — Някой ще умре — каза тя.

— Но не аз — изплака Лена. — Защо трябва да съм…

— Ти вече загуби, момиче — гласът на Джес беше като вятър. — Но ти не си, Крис. Напусни това място! Това е битка, която няма да спечелиш тук. Мястото ти не е в Земята на мъртвите.

— Как ли пък не! — каза баща му, който сега се хилеше към друго тяло. То потрепваше в огромно езеро от димяща кръв. Крис погледна и видя, че беше на Питър, проснат по гръб, главата му счупена и безформена като тиква за Хелоуин, прегазена от кола. — Говориш за моето момче — каза баща му на Джес, — а то ми принадлежи, мястото му е при мен, то е моята кръв.

— Има време, когато трябва да убиеш, Крис, но има и време, когато трябва да лекуваш. — Очите на Джес бяха черни огледала, в които той видя себе си удвоен: Крис отдясно и Крис отляво, като двата ангела на същността му — баща му и Джес, — но той не можеше да каже кой от тях беше добрият. Може би нито един напълно. — Остави това нещо с лицето на баща ти! — каза Джес. — Върни се! Твоето време още не е дошло.

— Как ли не е дошло — каза той, после започна да се върти, двамата Крис се завъртяха, чуковете им свистяха, но когато се свързаха, се сринаха в един Крис, един чук, едно желание. Чу се тъп удар и разкъсващ звук, когато черепът на Лена се спука. Чукът трепна в ръката му, металът проби костта, преди да премине към по-меката розова каша на мозъка й. Лена се сгърчи. Когато чукът излезе, Крис погледна нагоре и видя, че Джес е изчезнала.

— Браво, момчето ми! — Обърсвайки буца мозък от бузата си, баща му пъхна пръсти в устата си. — Вкусно…

И тогава сцената се смени с бързо разтърсване, сякаш някаква ръка се беше вклинила в гърба му и го беше дръпнала силно, изхвърляйки Крис от този ужас в нещо напълно различно. Имаше само секунда да помисли: „Кошмар, това е кошмар, това не е истина, не е…“. Гърдите му внезапно избухнаха в груба агония. Електрически пламък премина през тялото му и всички свръзки се съживиха с пращене. Той забеляза, че въздухът беше топъл. Беше някъде вътре, не на снега, и имаше плискане и бълбукане на вода, скърцане на пружина, шумолене на плат. Тиктакане на часовник като от насекомо. „Легло, спалня, къде?“ Лежеше по гръб и трепереше, а всеки негов нерв виеше. Върху гърдите си усещаше странен натиск — „ръка, мъж“ — и един палец върху челото му проследяваше нещо, чертаеше надолу-нагоре, скицираше някакъв символ като перо върху празен лист хартия. Това, което последва, беше вихър от звуци, шепот и гърлено мърморене на мрачен език — като дървета, натежали от гарванови ята, всичките говорещи на непознати езици: „Durch das Blut und das Wasser seiner Seite…“^[1].

Къде се намираше? Помнеше студа и снега, капана, който прорязваше дърветата — „Лена, бягай, бягай!“, — а после мазната унилост, пълзяща през тялото му, обгръщаща ума му. „Вода. Нещо във водата…“ Отново се чу плискане наблизо и нещо мокро премина по гърдите му. Обхвана го чудовищен порив на страх. „Господи, не, отрова, убиват ме, не, не!“

— Не! — Крис се чу как преглътна един внезапен разкъсан вик. — Не! — Очите му се отвориха рязко в същото време, в което ръцете отстрани подскочиха като стреснати птици. Някой извика, когато той подскочи и се върна към живота в стая, пълна със сенки и твърде малко светлина, все още крещейки: — Не! Не ме докосвайте, не ме докосвайте, махнете се от…

— Кристофър! — Лице на старец изплува от мрака. — Кристофър, спри! Всичко е…

„Да се измъкна, трябва да се измъкна.“ Крис реагираше по инстинкт и чиста паника. Лявата му ръка замахна и се закачи за плат. Чу се стреснат грак, когато той дръпна мъжа, приближи го към себе си, ръката му се плъзна около врата му, очите му подскочиха при проблясъка на метал на левия хълбок на стареца. Ръката на Крис се стрелна. За миг пистолетът беше в юмрука му, а дулото се притискаше към слепоочието на стареца.

— Махнете се от мен, махнете се от мен, махнете се!

— Не, Крис, не, не! — хор от гласове, момичета и момчета. Стържене на метал върху кожа, звуците на изваждащи се пистолети, непогрешимото тракане на затвора на пушка. Гласовете продължаваха да бърборят, всички говореха едновременно: — Крис, недей! Крис, всичко е наред. В безопасност си, Крис, в безопасност си.

Едно момче боботеше по-силно от другите иззад пушката си:

— Свали пистолета, свали пистолета, пусни го, пусни го!

— Не, Джейдън! — каза старецът с изненадващо силен глас. — Всички да се успокоят! Дайте му минута да…

— Но той ми беше на мушката — каза Джейдън. — Беше ми на мушката.

— Джейдън, не! — гласът на момичето беше познат и Крис се сети: „Хана“. — Крис — каза тя, — моля те, свали пистолета!

— Всички да се дръпнат назад! — извика Крис, но думите излязоха дрезгави и стържещи. Една свещ хвърляше слаба, несигурна светлина, но беше достатъчно, за да види, че стои в бъркотия от чаршафи и юрган, наполовина върху, наполовина извън легло, и че е напълно гол.

— Къде съм?

„Не е било сън. Ранен, бях ранен лошо. Кървях, чувствах… — Беше почувствал как онази черна тръпка в гърдите стиска сърцето му. — Почувствах как умирам. Аз умирах, аз…“ Не, не можеше да мисли за това. Да се махне, трябваше да се махне. Още държеше стареца за врата, но очите му подскачаха от лице на лице: Джейдън, Хана, две други момчета, после по дългия правоъгълник на стаята с наклонения таван и тройка прозорци. „Таван или втори етаж. Спалня.“ Затворена врата — пътят навън, — беше отляво, но другите я блокираха.

Чу се приглушен лай, а после някой при вратата:

— Добре ли си? Той добре ли е? Какво става?

— Не, не, чакай… — Хана се пресегна, но малкото момиче се стрелна внезапно напред.

— Крис? — Лицето на момичето беше стегнато от безпокойство. Сините й очи се разшириха и той разбра как трябва да изглежда: гол, обезумял, с пистолет в едната ръка и хванал за гърлото старец. Кучето до нея, по-малко от овчарка и със самурена козина, го гледаше през черна маска. — Крис, всичко е наред — каза малкото момиче. — Помниш ли ме?

— Д-да. — Крис преглътна, за да спре внезапната вълна на замайване. „Не, не може отново да загубя съзнание!“ Помъчи се да прочисти главата си. — Ти си… ти си Ели.

— Да, а това е Мина, кучето ми. — Облекчението се разля по лицето му. — Ние те пазихме топъл, помниш ли? Ние те спасихме. Сега си в безопасност.

— В безопасност? — Той усети шибването на страха. Ръката му се стегна около врата на стареца. — Не съм в безопасност. Оставете ме на мира всички! Просто стойте настрана!

— Кристофър… — Старецът не се бореше, вместо това галеше ръката, която Крис беше сключил около врата му, по начин, по който се успокоява уплашено животно. — Кристофър, знам, че е объркващо. Уплашен си. Свали пистолета, преди да нараниш някого!

— Не! — Но Крис усети как паниката се стопява. Беше започнал да я губи, странната сила се оттичаше от него. — Кои сте вие, хора? Къде съм?

— В безопасност си — каза Хана от вихър на сенки или това беше неговото зрение, което започваше да отслабва. — Крис — каза тя, — нека ти помогнем!

— Да помогнете? — Смехът му беше слаб и сподавен. — Опитахте се да ме убиете.

„Трябва да се измъкна оттук.“ Той направи една залитаща стъпка. Краката му внезапно се бяха вдървили. Пистолетът ставаше невероятно тежък като камък и той разбра, че след две или три секунди ще припадне.

— Моля ви! — изстена той. — Пуснете ме! Не искам да нараня никого. Аз не…

Без никакво предупреждение силата го напусна, сякаш беше изключен. Коленете му се подгънаха. Някъде отдалеч Крис чу тупване, когато пистолетът падна на пода. Ръцете му вече не държаха нищо, дори стареца.

— Опитахте се да ме убиете, в-вие с-се опитахте… О, боже… — Очите му се завъртяха. Вече нямаше светлина и нищо за гледане и той бързо изпадаше в черен припадък.

— Бързо, хвани го! — каза някой. Той помисли, че може да е Ели. — Не го оставяйте да падне…

— Крис? — глас от тъмното. — Крис, отговори ми! Добре ли си?

— Аз… не з-знам. — Езикът му беше подут, устата му — вцепенена. Гърдите му бяха натежали, огромен товар го притискаше надолу, надолу в мрака.

„Отново съм на снега. Под капана съм.“

— Н-не! — когато се опита да завърти глава към гласа, вратът му се стегна. — Не ме у-убивайте отново! М-моля! Не и-искам да у-умра.

— Ш-шт! Не се страхувай! Сега съм тук, Крис. Няма да те оставя. — Една ръка, силна и сигурна, обгърна бузата му. — Отвори очи! Време е да се върнеш. Време е да видиш.

— Аз н-не мога. — Той трепереше. — Н-н-не искам да видя.

— Трябва. Повече никакво криене в сенките. — Гласът беше спокоен, но безмилостен. — Вече не си на осем. Хайде! Върни се вече!

— Н-н-не… — Но клепачите му се вдигаха, мракът се отцеждаше, воалът се разтваряше от очите му. В началото нямаше нищо, освен ослепително ярка пара, сякаш силна светлина си пробиваше път през тежка мъгла. После видя как мъглата се къдри, когато лицето на Питър се материализира, частите се заплетоха от врата нагоре: брадичка и уста, нос и чело.

Но без очи. Само празнини, гладка кожа върху костта.

— Къде са очите т-ти? — Юмрук ужас сви сърцето му. — П-питър, к-къде…

— О, колко съм глупав! — И кожата върху очните кухини на Питър се обели. — Ето! По-добре ли е?

Крис усети как писъкът си проправя път през гърлото му и се опитва да изскочи през устата му. Очите на Питър бяха пещери, не дълбоки черни огледала като тези на Джес, а червени и необятни — и се изпълваха бързо. Преляха в кървави ручеи, които се процедиха надолу по бузите му и върху устните му. Когато Питър се усмихна, устните му се отвориха, за да разкрият твърде много зъби, които бяха мокри и оранжеви.

— Ку-ку! — каза Питър. Плътни алени капки потрепваха по долната му устна, за да покапят направо върху лицето на Крис и да напръскат собствените му взиращи се очи.

Чу се едно „с-с-с-с-с“ като съскане на змия, като прогаряне на киселина, а после дойде болката. Крис беше сляп и крещеше…

 

 

— А! — Крис чу как викът изскача от устата му.

— Кристофър? — не Питър или Лена, нито баща му, а старецът. Една суха и хладна длан намери челото му. — Кристофър, върна ли се отново при нас?

„Това друг сън ли е? — Той остана напълно неподвижен един дълъг момент. — Нов кошмар?“ Беше под дебел юрган и все още почти гол, въпреки че някой му беше нахлузил чифт долни гащи. Имаше и нещо непознато около врата му. Каишка?

— Кристофър?

— Д-да — изграчи той. Вдигна клепачи, потрепвайки срещу ярките спици жълто-бяла светлина, проникваща през два прозореца право срещу леглото. Би вдигнал длан, за да засенчи очите си, но не можеше да движи ръцете си. Чаршафи бяха стегнати около китките му, глезените му бяха вързани за таблите на кревата.

— Ето те! Добре дошъл! — Пресягайки се за керамична стомна върху нощното шкафче, старецът изля вода в чиста чаша. — Жаден ли си?

Щеше да попита защо е вързан, но отчете, че ако някое дете беше грабнало пистолета му, щеше да направи същото.

— Упойваща ли е? — изстърга.

— Не. Ето! — Старецът плъзна ръка под раменете на Крис и го подпря, докато пиеше. Водата беше чиста, без мирис и хладна като балсам. Усети я да се плъзга по измъченото му гърло надолу към гърдите му, а после избухна като ледена експлозия в празния му стомах. Когато пресуши чашата, старецът го пусна и се настани обратно в стола си. — Надявам се да я задържиш. Дадохме ти малко бульон вчера, така че…

— Вчера? — Когато прокара език по все още сухите си устни, усети вкуса на стара кръв на мястото, на което кожата му се беше напукала. — От колко време съм тук?

— В тази стая ли? — Старецът преплете пръсти върху стомаха си. Косата му, която се носеше около раменете, беше снежнобяла като брадата му, а горната му устна беше гола. Но приликата беше явна — особено в очите, които бяха ярки, черни и пронизващи като на древен пророк. — От шест дни. Пристигнах снощи, точно преди залез. Бях тук, когато изплува предишния път.

Усети наблягането.

— Как така в тази стая? Къде бях преди?

— Какво си спомняш?

— Сняг — каза той пресипнало. Не искаше да мисли за сънищата. — Дърветата. Шипове и зелено стъкло, и звук от чупещи се крайници като бомби.

— Това е бил капанът. Какво друго?

— Тежестта върху гърба ми и студа, и как боляха… гърдите ми, когато се опитвах да помръдна. Не можех да дишам, сякаш н-ножове… — Започваше да трепери. — Аз н-не можех…

— Спокойно! — Старецът положи успокояваща ръка върху челото на Крис. — Това е в миналото.

— Но колко далеч в миналото?

— Две седмици.

— Бил съм в безсъзнание две седмици? — Сърцето му прескочи. — Кой месец е сега?

— Краят на първата седмица на март. По-спокойно, Крис! Сега си в безопасност.

— Все това повтаряш. В кома ли бях? Какво е станало с мен?

— Беше попаднал в капана. Хана каза, че не си можел да дишаш, имал си невероятни болки, бил си изгубил огромно количество кръв. Всеки път, щом се опитвали да помръднат теб или капана…

— Болеше. — Натежалите му гърди внезапно се обляха в пот. — Аз… не можех…

— Успокой се! — Старецът го потупа по ръката. — По-бавно!

— Мислех, че умирам — прошепна Крис. — Когато Хана ми даде онази вода… Мислех, че е отрова и че тя се опитва да ме убие. Предполагам… — „Всичко е било лош сън като онзи за баща ми и мен, и Лена, а после и Питър.“ Не знаеше дали да се смее, или да избухне в сълзи. — Сънувах, че умрях. Мислех, че съм мъртъв.

— Това е, защото във всеки един смисъл — каза старецът — ти беше мъртъв.