Илса Бик
Чудовища (54)

53

Небето беше изгубило цвят. Луната нямаше да изгрее още няколко часа, но звездите бяха ярки като слюда. Снегът блестеше, отразявайки комбинираната светлина от фенерчета и газови фенери, и Грег едва сега забеляза мръсножълтите пламъци на факлите, направени от натопени в нафта парцали. Въздухът беше плътен и горчив от миризмата на сажди и гориво.

Грег помисли, че повечето от останалите възрастни в селото се бяха събрали тук, на площада. Някои се бяха отдали на разрушителните си инстинкти. Вляво от него, около зеещи дупки, стърчаха нащърбените зъби на счупени витрини. Натрошеното стъкло примигваше от заснежената пътека. Тълпата вреше и се въртеше в неуморен кръг около основата на един гол дъб. Отдясно Йегър и останалите членове на Съвета стояха неподвижни, оградени от кръг въоръжени мъже.

— Какво правят? — попита Грег, гласът му беше тънък като струна на пиано.

Ейдън и Лушън ги бяха изкарали навън през вестибюла и покрай тялото на Тори. Някой бе имал приличието да покрие тялото й с палто и Грег щеше да падне на колене, ако Кинкейд не беше стиснал силно ръката му и на практика не го беше понесъл надолу по стъпалата на църквата.

— Нищо добро — промърмори Кинкейд.

Вратите на кметството се отвориха с трясък, от тях излязоха четирима мъже, които залитаха под издути чували. Бяха последвани от Джарвис и един друг мъж, които се измъкнаха с намотано въже. Някои от хората нападнаха чувалите с храна и започнаха диво да вадят кутии и буркани, други ръце грабнаха намотаното въже от раменете на Джарвис и партньора му. Мъж на кон прехвърли въже през един здрав ниско висящ клон на дъба, който все пак беше на поне петнайсет метра от снега. Нетърпеливите граждани се струпаха да грабнат свободните краища. Тези, които не успяха да хванат въжето, сграбчиха китките на хората пред тях в човешка верига. Джарвис се повдигна и направи широки, помитащи движения с едната си ръка. Стипчив аромат удари носа на Грег и той си помисли: „Дървени въглища“. Отстъпвайки назад, Джарвис каза нещо, което Грег не можа да разбере, после се чу още един див рев, когато хората, хванали въжето и оформящи тези вериги, дръпнаха.

Осветени от комбинирания блясък на всички светлини, Бен Стимке и дядо му се издигнаха отпуснато над снега, висейки от клупове като мъртвешки изпразнени парадни платформи. Тъй като старият мъж беше много по-лек, той се издигна далеч по-бързо, ходилата му се отделиха от земята за секунди. Бен се издигна много по-бавно, защото беше тежко момче…

И защото беше още жив.

Не за дълго, може би. Грег се надяваше, че тази част от мозъка на Бен, която предупреждаваше човек за надвиснали опасности, го е известила за близкия му край. Но не беше сигурен.

Когато клупът се стегна и въздухът на Бен спря, здравият му крак започна да рита неконтролируемо, а окървавените му ръце задращиха по въжето. Бяха твърде далеч, за да видят лицето му, но Грег можеше да си го представи. Устата му сигурно беше зейнала, здравото му око трепкаше, а размазаната кухина на другото се взираше в тълпата в израз на ужасяващо смайване.

Присмиващата се тълпа се събра около момчето, като всеки удряше по ритащия му крак и по тялото му с приклади на пушка или сопи. После някой се стрелна напред с факла и на светлината й Грег разпозна онази сива ярост. С писък Травърс заби пламъка в подгизналия от кръв корем на Бен.

С внезапен тъп звук Бен Стимке избухна в син пламък, когато леката течност, която Джарвис беше използвал, за да просмуче тялото, се запали. Сара изпищя, звукът се изгуби в окуражителните ревове на тълпата. Тялото на Бен се затресе, здравият му крак започна да прави кръгове, сякаш караше колело, но вече много по-вяло, влачейки синя следа, която бързо пожълтяваше, докато течността изгаряше и новото гориво — дрехите на Бен — се запалваше. Тялото на дядо му, вече също в пламъци, гореше като свещ.

Тълпата замлъкна напълно. Ейдън и Лушън стояха прехласнати, лицата им бяха замечтани. Беше толкова тихо, толкова спокойно, че Грег чуваше съскането и пращенето, докато пламъците пируваха, а резките движения на Бен се превръщаха във все по-слабо треперене и накрая спряха напълно.

Щеше да мисли за това с дни, да му се повръща от останалия на езика му вкус на сготвена кръв и опърлена коса. И щеше да го сънува. Старите мъже и жени, и малцината момчета; техните изражения, които се сменяха в тази игра на сянка и светлина, превърнали се в нещо, което Грег вече не разпознаваше като човешко.

Това, което му дойде наум също така, беше Джес в нейния безкраен лунатичен сън и думите, които му беше казала единствения път, когато я беше видял: „Остави ги, момче! Те са слепи“.

— О, пич — вдиша Лушън, — това е толкова яко!