Илса Бик
Чудовища (100)

99

Вик се надигна от гърлото на Том, приплъзна се върху езика му, а после се разби в стената на зъбите му. Той се обърна и се завъртя два пъти, като насочи узито. Точно преди да стане твърде късно, част от секундата преди пръстът му да натисне спусъка и да пусне откос, който не би могъл да върне, той видя това, което беше пропуснал преди, защото очите му не се бяха адаптирали и защото той се беше фокусирал върху пролуката, а не към това, което го чакаше отзад в тъмното.

Чъкито, което беше решило да използва подподовото пространство като личен склад за месо, е било много, много заето момче. В сивия сумрак Том помисли, че има поне четири тела — две със сигурност заради главите. (Основно за точното преброяване на място, където е избухнала бомба, е да забравиш главите. Те отскачат като тапи от шампанско. Брой левите стъпала!) Меките месни части — очи, носове, устни, езици — бяха изчезнали. Главите се взираха с широко чернооко учудване. Едно от телата беше систематично ядено от кръста нагоре. Чъкито вероятно е бъркало вътре, като е изгребало всички добри неща, преди да се захване за работа с по-сухото месо от ребрата. До полуогризано бедро имаше масур черво в спретната намотка като кобра.

„Исусе! — Страх се плъзна по врата му. Тези момчета или живееха тук, или се бяха отбили да грабнат нещо за закуска. — И ето, аз им спестих усилието да ме ловят.“

Но още не бяха открили къде беше той. Пот се стече по слепоочията му, той се изтърколи далеч от мрачната гледка и приготви узито. Все още можеше да ги довърши. Ако тези Чъкита не бяха единствените или живееха наблизо, той трябваше да изчезне много бързо. Може би затова селото се беше отдръпнало — защото имаше твърде много Чъкита и никакъв начин да се защитават срещу тях. „Но в такъв случай трябваше да съм забелязал повече, не само тези двете…“

Тогава той чу едно от момчетата:

— Ти…

— … чу ли това? — прошепна Джейдън.

От мястото си в средата на кухнята Крис кимна бавно, после сложи пръст на устните си. Звукът беше кратък — нещо като притичване на плъх или опосум. Или енот. Той насочи поглед към дупката в пода. По миризмата личеше, че нещо се беше настанило отдолу. Може би котката, чиито отпечатъци беше забелязал отзад. Премести очи от дупката към коридора зад другото момче. На слабата светлина видя воднисти отпечатъци от стъпки. Твърде късно беше да пита Джейдън дали е имало вода преди.

Бяха спрели първо у Джес. Къщата беше пуста, спалнята на момичетата опразнена. Но подовете в къщата бяха непокътнати. Не такъв беше случаят с две други къщи на същата пряка, за които знаеше, че са населени, още когато беше в Рул. Единствената разлика между тях и къщата на Джес беше, че нейната имаше изба и мазе. Всяка къща, която нямаше нито едното, нито другото, имаше подобни повреди: изкъртени дъски от пода или просто разбити с чукове или брадви отворени чекмеджета, лайна по пода, счупени чинии и шкафове, продънени отзад с чукове.

Крис плъзна очи по руините, които някога бяха представлявали кухнята на Ландри. Мислеше, че разбира какво се беше случило тук. Който беше останал в Рул, беше обиколил къщите, разкъртвайки подовете, за да търси в подподовите пространства и зад стените това, което беше скътано настрана. После всяка къща беше задраскана с Х в списъка.

„Което значи, че са доста отчаяни.“ Взря се във вратата на килерчето, леко открехната. Нещата тук бяха тръгнали надолу за…

Слабо „скръц“, а после тътрене право над главата му. При звука очите му се стрелнаха към тавана. Знаеше си. Този призрачен проблясък на лице не беше въображението му. Беше много доволен, че беше накарал Ели да чака зад купчината дърва с Мина, когато кучето беше започнало да става неспокойно. Поглеждайки към Джейдън, той посочи с пръст нагоре, после вдигна брадичка в посока входния коридор. Кимайки, другото момче направи тихо кръгом, притисна се към лявата стена и тръгна с тихи стъпки към входната врата. Крис беше само на стъпка след него. Джейдън спря в началото на стълбището, облегна се за бързо надзъртане, после се втурна напред, за да заеме позиция при вратата, която водеше в трапезарията. Придвижвайки се покрай килера под стълбите, Крис спря до колоната на стълбището, почука гърдите си с показалец, после се обърна да посочи нагоре. За кратък момент се зачуди защо си прави труда да почисти тази къща, но после размисли, че нещо беше влязло под кожата на кучето и че единственото добро Чъки е мъртвото Чъки.

„Освен ако не е Лена — прошепна едно тънко вътрешно гласче. — Ти това искаше, нали? Тя да ви последва. И какво ако е стигнала тук първа?“

„Няма начин — помисли той в отговор. — Лена познава Джес, не семейство Ландри. Няма причина да бъде в тази къща.“

„Освен ако не е решила да заобиколи — каза гласчето. — Ти тръгваш на север, затова тя прави кръг, проследява те по миризмата и те пресреща.“

Да, но с каква цел? Твърде много мислеше за това. Лена не се беше показвала изобщо през последните четири дни. Вече се чудеше дали ги е последвала. Може би той и Джейдън не бяха достатъчна примамка.

„Не мога да се тревожа за Лена сега.“ Само се надяваше това, което беше горе, да не беше въоръжено. Притискайки пушката към гърдите си, той последва оръжието си в бавно пълзене по стълбите, като се придържаше вдясно, далеч от скърцащия център. Коридорът отгоре се отваряше надясно и наляво и той огледа десния ъгъл, после левия, като пушката следваше очите му, проверявайки всеки сантиметър. За негово облекчение, зад гърба му имаше стена по целия път. „Стигни до ъгъла, провери вляво, после се завърти, иди вдясно, провери онзи ъгъл, после се разкарай от стълбите!“ Следващите им действия зависеха от това колко врати бяха отворени…

Точно когато стигна десния ъгъл, нещо изскочи от масичка, подпряна до далечната стена. Дръпвайки се вдясно, той обърна пушката си, но беше изваден от равновесие. Котката скочи на гърдите му, заби нокти, изфуча, а после се изстреля, използвайки го за трамплин, за да се катапултира по останалия път до долу. С вой Крис стреля, после се олюля, когато петата му се закачи. Падна назад, главата му удари едно стъпало достатъчно силно, за да види фонтан от звезди, а после изгледа как ботушите му прелетяват назад, когато направи салто и се строполи надолу по стълбите.

— Добре ли си? — Лицето на Джейдън, тебеширенобяло от тревога, изплува пред него. — Можеше да си счупиш врата. Котката ме уплаши страшно.

— Ъх… — изграчи Крис. Можеше само да лежи за момент и да слуша воя в очуканата си глава. Подпря се на лакти, преглътна, за да спре пристъп на замайване, после изкриви лице, раздвижи челюст и изплю храчка червена пяна. — Прехапах се. Тъпа котка!

— Радвай се, че беше само това! — Подпирайки собствената си пушка на стената, Джейдън му помогна да стане. — Може ли да се махаме оттук? От това място ме побиват тръпки и смърди. Котката сигурно е довлякла всякакви боклуци. Вероятно сере навсякъде.

— Да. — Разтърсвайки глава, за да я прочисти, той се огледа и намери пушката си, която беше изскочила от ръцете му, за да се плъзне на няколко стъпки от килера, под стълбището. Наведе се със стон. — И без това трябва — каза, като перна предпазителя. — Въпреки че сме вътре, някой може да е чул изстрела и да дойде да провери…

Зад гърба му вратата на килера се отвори със силен удар и Джейдън извика:

— Крис! Внимавай, внимавай, вни…