Илса Бик
Чудовища (40)

39

Десет дни след лавината, в първата седмица на март, Алекс залиташе по пътя между останките от една полуразрушена хижа и трудно различима противопожарна просека някъде западно от мината и югозападно от Рул. Поне тя мислеше, че е запад-югозапад. След изминалите дни в следене на дирята тя имаше много грижи. Например да намери храна, преди да се превърне в такава.

Имаше прясна кръв в устата й и огромна цицина отзад на главата. Не й трябваше огледало, за да види отока под лявата буза, където Пъпчивия я беше изпердашил не толкова отдавна. Боже, беше усетила юмрука на хлапето като вилицата на мотокар.

Беше се отправила към заслона и към онази странна могила, която беше видяла по-рано, но на половината път дотам или беше паднала, или се беше спънала, не бе сигурна. Ботушите й вероятно се бяха заплели, докато вървеше слепешката през снега. След като падна, се остави да потъне, да се зарови, така че студът да свърши работата си: да прогори плътта й чак до мозъка. И може би да превърне чудовището в купчина пепел.

„Боже, моля те! Моля те, помогни ми! — Трябваше да се бори. — Не мога да се пречупя. Не мога да се предам. Трябва да остана вярна на себе си, независимо какво иска Вълка или какво мисли.“

Алекс започна да плува, да се влачи на ръце и колене. Подобно на охлюв тя извайваше следа през снега по пътя си към порутения заслон, който се намираше близо до завесата от ръждясала пилешка мрежа. Ако Пъпчивия беше стискал още няколко секунди врата й, тя щеше да е мъртва.

Вече стоеше на колене пред могилата. Неравен от снега, хълмът беше висок около метър и стоеше от южната страна на заслона, където имаше най-много светлина и топлина. Тя се взря в могилата за около десет секунди или може би трийсет. От богатата тъмна земя се носеше аромат на глина. Миризмата й напомняше донякъде на изветряла бира.

А след това очите й се спряха на нещо малко и черно върху бяла кръпка.

„Не мисли, Алекс! — Тя проследи с очи още едно мъничко черно капаче. — Бори се! Трябва да се бориш. Просто го направи!“

Защото положението беше лошо. Наистина много лошо.

 

 

Преди десет дни:

Спомените й от станалото след лавината бяха смътен, несигурен колаж, разбираем точно толкова, колкото и някой лошо монтиран клип в YouTube. Това, което първо достигна до нея, беше едно ритмично люлеене като клатенето на малка лодка при мъртво вълнение. Гърдите й пламтяха, измъчените й бели дробове буквално изгаряха, въпреки че тялото й трепереше от студ. Умът й беше като завихрен в мъгла, докато тя се люшкаше напред-назад, напред-назад. А после отново пропадна, потъна в мрачните води на безсъзнанието. Вероятно беше успяла да изплува няколко пъти — като перископ, който изскача за един бърз поглед.

Накрая, докато се връщаше в съзнание, усети първо ръка, която обгръщаше тила й. След това започна да пада и се приземи върху… Легло? Лодка? Главата й се маеше, но също така се издуваше като балон, разширяваше се. Чудовището нарастваше и се протягаше, сякаш му бяха изникнали ръце, длани и пръсти и търсеше нещо, някой, когото да сграбчи. Тя беше много отпусната, почти спокойна, което беше странно, като се имаше предвид студът и непрестанният натиск върху гърдите й като от ток на здрав ботуш.

После нещо докосна леко дясната й буза. Опако на длан? А това пръсти ли бяха? Главата й се килна към спирала от аромат, който беше черна мъгла и нещо сладко, свежо… „Крис?“ Или чакай, не — ароматът беше дълбок, богат и миришеше на пушек. „Том.“ Усети го като мисъл, а после като въздишка, защото вкуси името му в замечтан шепот. „Том. Том?“

В следващия миг тя започна да пропада още повече, потъваше далеч от самата себе си, но издърпваше и него надолу с нея, вкусваше го — топъл, толкова топъл. Настоятелната уста на Том беше върху нейната, въздишката му погали върха на езика й, а желанието беше като гореща роза, която растеше в гърдите й. Странна течна жега пробяга през бедрата й и тя усети как гърбът й се извива, как сърцето й започва да тупти по-силно и по-силно. После почувства тежестта му върху тялото си, ръцете й бяха обвити около врата му, неговите се плъзгаха в косата и по лицето й, а тя стенеше в устата му: „да, да, да, да“, докато пръстите на Том проследяваха чувствителната кожа на врата й, изпъкналостта на ключицата й, преди да се плъзнат още малко по-нататък…

И тогава тя усети много странно дърпане.

Том… Цип ли разкопчаваше? Да, точно така и тя нямаше нищо против. Беше хубаво, тя го искаше. Тя почувства как горещината я изгаря, а в същото време й беше странно студено. Защо беше така?

Внезапно всичките й усещания и мислите й се плъзнаха и се отместиха като бавно преливане на кадри във филм. Вече имаше други ръце и различно тяло. Ароматът на опушено дърво и мускус отстъпи пред този на сенки и сладки ябълки, когато — „Крис, това е Крис!“ — устата му намери нейната. Моментът беше наелектризиран, точно както преди месеци през онази сутрин в Рул, когато тя и Крис се целунаха в шейната. Мъгла и мрак, и пожарът на желанието се сляха, когато ръцете им се сплетоха, телата им също.

Но въпреки това имаше нещо нередно. Алекс почувства придърпването, когато умът й се спъна в една подробност, която не беше на мястото си, и тя се досети. Беше миризмата — вече не на мъгла и ябълки, а на нещо зловонно и развалено. Тинестозелена гной наводни устата й. „Чакай!“ Задушавайки се, тя се отдръпна, гърлото й работеше, а мръсотията се спускаше надолу по него, вече не можеше да диша, не можеше да диша, не можеше…

— Ъх! — Дишайки тежко, тя внезапно дойде на себе си, а съзнанието й се срина в една точка, когато тя се измъкна от съня и се събуди.

Вълка беше там, обкръжен с ореол, на фона на едно зашеметяващо яркосиньо небе. Не беше обвит около тялото й. Ръцете му не проследяваха бузите и ъгъла на челюстта й, а устата му определено не беше върху нейната. Но тя лежеше по гръб не в снега, а върху спален чувал, а пръстите му се бореха с част от парката й, защипана в зъбците на цип, и той се опитваше да я съблече.

— Не! — Тя помръдна спазматично. Опита се да удари, но ръцете й тежаха като оловни тръби, а мускулите й бяха треперливи и неотзивчиви. Така беше и когато Леопарда дойде за нея в мината и… „Чакай! Нож. Ножът на Леопарда е у мен… Стани, стани!“ Тя седна рязко. Хванат неподготвен, Вълка се дръпна назад и се просна на снега, опасно близо до малък пращящ огън. С туптящо сърце тя шляпна непохватните си пръсти върху десния си крак и несръчно започна да търси канията.

Някой притисна с ръка дясното й рамо и я блъсна обратно. Падайки, тя вдигна и двете си ръце, преди Пъпчивия — момчето, което някога е било Бен Стимке — да сграбчи китките й. Той я притисна и остави тежестта си да се отпусне с тежко тупване, което изкара въздуха от дробовете й със сумтене. Ако мислеше, тя щеше да се извърти за ухапване или да подвие колене, но беше толкова паникьосана, че вместо това се издърпа назад, протегна врат и зъбите й изтракаха. Той дръпна рязко лицето си настрани, малко твърде далеч, и това беше достатъчно. Тя усети как натискът върху гърдите й намалява, разчете извивката на гърба му. Пъпчивия беше загубил равновесие и Алекс нямаше да има друга възможност. С вой тя заби коляно в слабините му.

Той изпусна едно „ъгх“. Сякаш беше дръпнала внезапно спирачка. Очите на Пъпчивия станаха кръгли като фарове, всичката кръв се оттече от лицето му. Алекс предполагаше, че дори е спрял да диша. После той се сгърчи, падна на една страна, ръцете му се притискаха към чатала, а устата му увисна отворена, за да изпусне едно странно, задавено „а-а-а“.

Веднага щом тежестта му освободи краката й, тя го избута напълно. Непохватна като рак се измъкна от спалния чувал. Тялото й беше наелектризирано, сякаш всички прекъсвачи по веригата са били пренастроени, а връзките — върнати към живот. Тя чу неясното тракане на вдигнати затвори, стърженето на метал и разбра, че другите, където и да бяха те — тя беше толкова уплашена, че беше изгубила от очи дори Вълка, — бяха вдигнали оръжията си. Не й пукаше. С ножа на Леопарда вече в ръка, тя се изправи с вик и ужасена изкрещя през сълзи:

— Махайте се, махайте се, махайте се!

Освен Вълка и Пъпчивия, който сега стенеше и се лигавеше на снега, имаше още трима други: Марли — дългурестото хлапе с растите, което тя помнеше, и две по-малки момчета, вероятно второкурсници и очевидно братя. Еднакви чипи носове, еднакви свински очички. Косите им бяха или много тъмнокестеняви, или черни; и двамата бяха насочили автомати бушмастър към нея. По-високият брат беше нервак и ментовият съсък на безпокойството му се процеждаше през порите му. За разлика от него брат му беше по-закръглен, по-нисък, по-спокоен. Тя си помисли: „Бърт и Ърни^[1]“.

Вълка се беше изправил на крака. Изражението му — като на Крис от някой друг живот — беше напрегнато и съсредоточено, но не изтеглено в хищническото озъбване, което придобиваше точно преди да се прицели в следващото си детско меню. Секунда по-късно тя долови издайническия пукот, припламването на борова смола от огън, който гореше твърде буен и много жарък. Въздухът натежа като покривка, когато Променените заговориха на техния странен, неразбираем език. Заседналото в мозъка й чудовище се премести и се опита да подуши, сякаш щеше да се включи в разговора. Или само щеше да я вкара отново в главата на Вълка, както се случи в тунела, когато мината се срина.

„О, не, няма. — Устата й беше изтръпнала, сякаш в нея имаше работлив малък паяк, който беше оплел мрежа върху езика й. Дали Вълка я беше целунал? — Не, не, това беше сън.“ Или може би това искаше Вълка: той и тя заедно. Усещаше ново разгаряне на истерията, докато самоконтролът й се опитваше да се справи. „Не се е случило. Ти не го искаш, не го искаш. Беше чудовището, всичко това беше работа на чудовището.“ Беше ли се пресегнало към собствения си вид, когато тя се отнасяше и бавно се задушаваше под снега? Тя си спомни онзи странен момент, в който умът й трепна и отстъпи, и как тя беше видяла поле от сняг, счупени дървета и скали…

„И щека. Боже мой, не е било ярката светлина в края на тунела. Отново съм била в главата на Вълка. Той ме е търсил след лавината, опитвал се е да разбере къде съм под снега.“

Това беше единственото обяснение за това защо още е жива. Когато беше припаднала за последен път, а от смъртта я деляха минути, чудовището беше хлъзнало примката си и беше изпълзяло навън като черни филизи. Защото подобните неща се привличат.

— Какво искате от мен? — гласът й потрепери. Ножът на Леопарда се разклати и тя го стисна с две ръце, за да го закрепи. Алекс беше изгърбена, беше й много студено и трепереше неконтролируемо. Косата й висеше на ледени буци, въпреки че парката й беше… суха? Как беше възможно? Дрехите й бяха още мокри. „Чакай, чакай малко! Дъхът й заседна в гърлото. Парката ми беше подгизнала. Как може…“

Погледът й се плъзна по дясната ръка и тя веднага забеляза защо тази парка беше суха. Тъмносивият цвят беше различен. Беше й твърде голяма, а маншетите висяха хлабаво около китките й. Издуваше се на гърдите и явно беше предназначена за някой много по-голям и по-мускулест от нея. Парката всъщност й напомни за полото на Том, което той й беше дал в Уакамау, след като я беше отнесъл кървяща, в безсъзнание и подгизнала в своя лагер, а после я беше измъкнал от мокрите й дрехи, за да я затопли.

Очите й се стрелнаха към Вълка, който вонеше на пот, сварени черва от енот и влажно желязо. Кръвта беше образувала коричка върху половината му лице. Онзи камък… Тя си спомни, че беше ударен. Беше достатъчно шокирана, след като забеляза това, а после осъзна, че той носи само обемист вълнен пуловер, върху който беше завързал вълча кожа. От жилките кехлибар в кожата тя разбра, че тази качулка е нова и замества онази, която Леопарда беше откраднал, когато Черната вдовица превзе глутницата.

Тогава тя си даде сметка, че Вълка й беше дал своята парка. Нейното мръсно бяло палто, все още мокро, беше разстлано върху скалите близо до огъня.

По-късно тя щеше да оцени и огромния риск, който Вълка беше поел. Денят, в който се беше събудила, беше ясен. Съдейки по струите силна светлина между дърветата, беше някъде към средата на сутринта, може би дори наближаваше обяд, а Променените бяха все още будни и все още се движеха. Хората на Вълка бяха нощни птици и само този факт трябваше да й подскаже колко отчаяни трябва да са и колко опасна беше настоящата ситуация. Мината я нямаше. Много Променени и затворници бяха мъртви, а тези, които се бяха измъкнали, бяха някъде наблизо и сигурно бяха гладни, а тя беше прясно месо. Ако някой от тях доловеше миризмата й, щеше да бъде равносилно на това да бие звънеца за вечеря. След като Вълка и екипът му са я извадили от ледения гроб, е трябвало да си проправят нови пътеки или да рискуват да бъдат надвити.

А Вълка ги е накарал да спрат и да запалят огън. Съблякъл е подгизналата й парка и й е дал неговата, за да я спаси от замръзване и от смърт. Беше точно това, което Том беше направил, което и Крис би сторил в същата ситуация. Вълка правеше каквото може, за да я запази жива и да я стопли.

— Защо? — го попита тя. — Какво искаш от мен, Вълк? Какво искаш?

Алекс получи частичен отговор, когато Променените се приготвиха да тръгнат и Вълка й подаде зелена брезентова медицинска полева раница.

Беше виждала такава преди. Баща й веднъж беше прибрал нещо подобно в багажника на патрулната кола, защото ченгетата по подразбиране бяха първите, които се отзоваваха на местопроизшествие. Неговата не беше напълно оборудвана. Вътре имаше само най-основни неща, необходими да се запази животът на размазан човек до момента, в който пристигне линейката.

Тази раница беше много различна. Тя имаше хиляди джобове и капаци и беше заредена за всякакви ситуации. Имаше бинтове, марли, глюкоза на таблетки, спринцовки, ножици, няколко дузини пакети с антибиотици и дори специални марли за бързо съсирване, които полевите медици използваха, за да спрат кървенето възможно най-бързо. Кинкейд би дал кучешките си зъби за нещо такова.

Тя беше наясно за какво се използва тази раница и вече се досещаше защо Вълка беше поел толкова рискове, за да я спаси. Той знаеше, че тя има основни познания. Все пак беше изял част от рамото й, а после я беше видял да превързва раната. Вярно, Вълка може би се беше привързал към нея, може би я искаше… Но за него тя беше и много ценен затворник — полева сестра с комплект умения, които можеха да се окажат много полезни.

 

 

На Горния полуостров зимите бяха дълги, не се очакваше пролетта да дойде още месец и половина. Дните бяха толкова смразяващи, че когато и да отиваха на лов Вълка и екипът му, винаги се заравяха дълбоко в чувалите си и във всяка дреха. Алекс спеше с ботушите, стиснати между коленете й, и с бутилка топла вода до корема, за да се предпази от замръзване.

Все по-често Вълка и хората му ловуваха и през деня, защото тогава оскъдният дивеч излизаше и се движеше наоколо. (Или може би Променените се променяха по други начини. Ако започнеха да владеят и дните… щеше да бъде лошо.) Толкова далеч от Рул вече нямаше спирки за презареждане като еквивалент на „Макдоналдс“, нямаше редовни следи от дивеч, нито пътека, която те биха могли да следват. Това значеше, че не можеха да разчитат на удобно стадо, което да подкарват от едната къща за забавления към другата. Така че вече нямаше купони, нямаше пиене, нямаше секс, нямаше разпускане в събота вечер.

Това се отразяваше и в липсата на редовни доставки за нея. Понякога ядеше, когато и те ядяха — в зависимост от това дали човекът, когото бяха уловили, имаше раница. Ако горкият човечец имаше такава, тя можеше да открие пастърма или овесени ядки, или сардини. Веднъж дори откри тънък пакет котешки лакомства, които обещаваха да поддържат венците в добро здраве и да изчистят всичкия гаден зъбен камък. „Хрупкави отвън, меки отвътре.“ Каквото и да станеше.

Най-често обаче тя не получаваше нищо, защото Вълка се връщаше с празни ръце. После тя премина на вкаменени изсушени шипки, увехнал папур и изсъхнали гъби кладница. И забравете популярните романи, в които героинята размишлява как ще изглежда суровият бор в краен случай. Ха! ХА! Пиенето на терпентин щеше да е по-лесно. Ако свареше кашата, ставаше, но Алекс не беше подготвена за това, което се случваше с водата. Тя ставаше ярко кървавочервена. Толкова подходящо. От друга страна, след като шипките и боровете съдържаха много витамин С, тя нямаше да умре от скорбут.

О! Ура!

 

 

Нещо ги преследваше през последната седмица. Животно, въпреки че Алекс не беше сигурна какво точно. Миризмата беше позната, но все пак мъчноопределима и я караше да мисли за Призрак — нейния синеок ваймаранер — и за пътя за Рул, където беше видяла вълците и онзи жълтоок алфа-мъжкар. Каквото и да беше това, не беше вълк, не точно. Тя все още не го беше забелязала, но си отваряше очите, а носът й беше нащрек. Всяко животно, което беше гладно и достатъчно отчаяно, щеше да рискува да нападне човек. Или може би търсеше само остатъците? Имаше лош късмет, ако беше така. Хората на Вълка чупеха дори костите, за да изсмучат всичкия вкусен костен мозък. Ако не друго, то един полъх от качулката на Вълка трябваше да накара животното да избяга.

И това също беше странно. Вълка наистина носеше тази вълча кожа, но нито той, нито другите показваха, че са наясно с присъствието на това животно. Може би бяха твърде гладни, за да им пука.

И все пак. Това я плашеше страшно. И беше поредното нещо, за което да се тревожи.

 

 

Тя не знаеше накъде отиваха, нито защо. Но имаше нещо, което Вълка си беше наумил. Усещаше го в миризмата му, която сякаш казваше „семейство“. Алекс вдишваше „безопасност“ в сладък парфюм от люляци и орлови нокти, а това беше миризмата на баща й, изскочил от обитавания от духове таван на ума й. „Скачай, скъпа!“

И тя знаеше, че Вълка вече е бил на мястото, към което се бяха отправили, крил се е, лекувал се е и е чакал. Беше чакал идеалния момент да се върне и да я отвлече.

Тя предполагаше, че трябва да е благодарна, че не присъстваше в менюто на Променените и че Вълка я оставяше да тършува. Като се имаше предвид колко добре се справяха те — тоест никак, — новите му другари можеше да въстанат, да го убият и после да я изядат. Фактът, че другите деца оставаха с Вълка, беше мистерия, въпреки че в тежки времена отчаяните хора гравитират около водач, който поне им дава надежда. Предвид редките остатъци тя се съмняваше, че другите Променени се справяха по-добре. Том беше казал, че Наполеон разбрал нещо важно, а именно че армиите маршируват върху стомасите си, а най-добрите лидери са тези, които не само влизат в окопите със своите войници, но първо се грижат за тях.

Вълка, изглежда, разбираше това. Когато той и хората му успяваха да пипнат някой сочен, винаги се отдръпваше и се грижеше първо другите да ядат, преди да се обслужи, с каквито оскъдни остатъци имаше. Значи Вълка знаеше точно колко рискована е ситуацията.

Което вероятно обясняваше защо, когато спяха, той винаги се вмъкваше между нея и другите, обгръщайки гърба й — близост, която караше гърлото й да се свива и пулсът й да се ускорява, когато кожата й не се опитваше да се откъсне от костите.

 

 

Сега, десет дни след като оживя, късметът й най-сетне се изчерпа. И тя можеше да обвинява само себе си. По това време вареше каша от бял бор, мечтаеше за храна и планираше убийство, затова не беше съвсем на себе си.

Настоящият им подслон беше мизерен — жалка двустайна купчина стареещи трупи с няколко разбити прозореца. Стените бяха толкова криви, че вятърът бе навял тънки преспи сняг през отворите. Застоялият аромат на алуминий и малката планина от смачкани консервни кутии я караше да подозира, че първоначалният собственик е идвал тук, за да се измъкне от всичко. Малко стрелба, много пиячка — какво да не му харесваш?

Съдейки по розовата светлина, която се пръскаше през непокътнатия западен прозорец, беше късен следобед. По навик очите на Алекс автоматично паднаха върху часовника с Мики Маус на Ели, все още на китката й — 7:13. Разбира се, това не беше точното време. За Мики беше винаги 7:13 — моментът, в който часовникът най-накрая беше приключил пътя си след цялата тази вода. Още минута под снега и тя смяташе, че също щеше да го е направила.

Все едно, да кажем… пет следобед? Вълка и другите трябваше да се върнат скоро, о, супер!

„Боже, дано носи нещо!“ Ужасна мисъл, но дори да я беше потиснала, това нямаше да помогне на този, когото Вълка преследваше. Внимателно отпускайки ножа в пробитото лагерно гърне, поставено върху жаравата в камината на хижата, тя разбърка кървавочервеното задушено от борова кора. Не можеше да живее от него. Това не беше храна, както и жълъдите. Разбира се, след като умираше от глад, беше по-добре от нищо. Не беше ли чела някъде, че можеш да изпържиш кората със зехтин и да добавиш щипка сол? Да, горският еквивалент на картофен чипс. При тази мисъл призрачна миризма на хрупкаво изпържени картофи с мазнина и сол изпълни устата й със слюнка.

„Хайде, престани!“ Това беше проблемът с глада. Всичко, за което мислеше, беше храна. Трябваше да се стегне. Тя го беше преживяла и знаеше, че се отправя към опасна територия. Тялото й я приближаваше с всеки изминал ден към едно много отчаяно място. Всеки път, когато се изправеше, главата й се замайваше. Понякога мислеше, че чудовището се е преместило долу и се опитва да прогризе пътя си навън през червата й.

„Всички гладуваме.“ Тя смушка бора, като се движеше много бавно, наясно с блесналия поглед на Пъпчивия, с настоятелната груба мъгла на глада му и с това колко отблизо я следеше неговият мозберг. Последното, което й трябваше, беше той да не разбере правилно внезапното й движение и да й пръсне мозъка заради скапано парче сварена кора. Като се имаше предвид колко беше прегладнял, можеше да го направи, а после да моли Вълка за прошка: „Да, шефе, знам, лоша преценка“. Гладът на Пъпчивия също смърдеше — аромат на ферментиращ плод. „Чудно, дали и аз мириша по същия начин.“ Никога не се беше замисляла много за това. Вероятно за Пъпчивия и за другите тя миришеше на недопечена пържола. „Хубав южняшки сос, сочна и недопечена, за да се топи мазнината, когато отхапеш…“

— Боже, какво не бих дала за една пържола! — каза тя. (Вляво от нея долетя отговорът на Пъпчивия, беше полъх от аромат на гнило и глад. Нищо изненадващо.) Само ако Пъпчивия не беше бързал толкова да се върнат вътре! Навън беше забелязала пилешката мрежа и си беше помислила: „Градина?“. Тези смачкани тенекии не говореха в подкрепа на това, но си струваше да се провери. Тя би убила за сбръчкан стар картоф или съсухрен морков.

Също така близо до градината, срещу един заслон, имаше странна могила, която миришеше на пекарна. Купчина за компостиране^[2]? Беше възможно. Неща, които още не бяха изгнили — особено при този студ: огризани динени кори, вкоравени сърцевини на ябълки. Полуизядени царевични кочани. Банановите кори съдържаха калий. Тя би взела всичко, което можеше да намери. Щеше да го свари, да го глътне и да не му мисли много-много. Ами разнебитеният заслон? Хората оставят всякакви неща по чекмеджета, напъхани в раници, висящи от куки и греди или натъпкани в долапчета. Вкаменени закуски. Бонбони. Енергийни блокчета. Малки кутии стафиди и торбички с ядки. Само при мисълта какво би могла да намери, слюнката се събра на езерце под езика й.

„А там може да има и неща, които бих могла да използвам.“ Заслоните бяха чудесни места, на които да търси оръжия. Всичко би свършило работа, тя не беше капризна. Пирони, стар чук. Въже. Електрически кабели. Остриета за трион. Би било най-добре да намери пистолет, но и патрони за пушка биха свършили работа. Може да ги отвори, да извади барута и да направи гърмящи пръчки. Нещо.

Но трябваше да е предпазлива. Този път имаше повече свобода. Вълка я беше оставил да тършува и й беше позволил да задържи ножа на Леопарда. Нямаше начин да рискува това. Ножът и огнивото бяха единствените й инструменти за оцеляване. Без тях щеше да бъде мъртва, когато и ако успееше да избяга.

„Когато и ако? О, мечтай си, скъпа!“ Честно казано, в някои дни дори тя се дразнеше на себе си. Беше като да седи в „Титаник“: „Просто потъни вече!“. Тя винаги имаше охрана. И къде тогава щеше да скрие тези прекрасни оръжия? Ако я хванеха, можеше да се сбогува с малките си тършувания. Тогава щеше да умре от глад. Тя смяташе, че Вълка може би я защитава, но едва ли щеше да приеме добре налагането с железен лост. Ако изобщо можеше да го фрасне с такъв. Защото вече имаше нож. Това, че Вълка й позволи да го задържи след онзи първи ден, беше истинско чудо. Дали не трябваше да се направи на Принцесата булка^[3], да се прокрадне през нощта и да резне няколко гърла? Да се пресегне, докато Вълка лежи и сънува своите щастливи, енергични малки вълчи сънища и да изтръгне сърцето му?

„Не. Събуди се!“ Тези неща ставаха само в същите онези книги, в които героинята набива сурова кора от бял бор. А това беше истинският живот.

Но тя имаше мотив. Имаше възможност. Знаеше точно къде са сънните артерии и колко дълбоко да клъцне. Ако го направеше бързо, можеше наистина да се измъкне. Все пак бяха само петима срещу един. И какво чакаше тогава?

„По дяволите, не знам. Фокусирай се върху това, което можеш да направиш, става ли? Като онази градина. Трябва да я провериш. — Въздишайки, Алекс прибра ножа. — Само ако имах възможност…“

Пъпчивия се взриви. Без предупреждение, без сигнал за тревога от чудовището, без никаква промяна в миризмата му — наистина, колко по-гладно можеше да стане хлапето? Той го направи бързо, в пълна тишина, изстреля се като ракета, която тя забеляза единствено с ъгълчето на окото си. Ахвайки, Алекс вдигна рязко ръката си нагоре, точно когато юмрукът му летеше към лицето й.

Ударът беше заслепяващ, заслепяваща бяла детонация в лявата буза, точно под окото. От устата й се опита да изскочи вик, но ръката му се стегна около врата й и сграбчи челюстта. Издърпвайки я рязко нагоре, Пъпчивия започна да я влачи през хижата.

— Пъп… Б-б-бен! — тя изхриптя, докато се препъваше, загубила равновесие, сграбчила с ръце неговите. — Бен, н-недей! Сп-спри, спри!

Но Пъпчивия, момчето, което се беше наричало Бен Стимке, беше неутолима буря, беше в настроение за месо. Той я повлече през цялата дължина на стаята и я блъсна в стената. Главата й се удари достатъчно силно, за да замъгли зрението й. Беше като скок, спрян във времето. Челюстите й се хлопнаха. Болката изригна като червен блясък, когато зъбите й разкъсаха езика. Устата й се напълни с кръв. Давейки се, Алекс усети как ръката на Пъпчивия се премести и разбра веднага какво се опитваше да направи.

Паника обви мозъка й. Опитваше се да я убие, като я удуши, и тя още имаше шанс — коляно в слабините, удар с юмрук, може би да бръкне в очите му с пръсти. Но ако Пъпчивия затиснеше сънните й артерии в хватка, тя щеше да загуби съзнание за секунди и да умре за минути, при това с много по-малко врява.

Тогава си помисли: „Ножът“. Беше го прибрала в канията. Отпусна дясното си рамо, усука се и протегна пръсти. Беше отчаян ход, безнадежден, защото дори в безумието си Пъпчивия разчете позицията на тялото й. Бърз като пепелянка, той грабна ножа от канията и обърна острието, докато не насочи върха към лявото й око.

Кръвта й се смрази и тя спря да се бие. Можеше да види как щеше да продължи това нападение. Бърз проблясък на студената стомана и тя щеше да запищи, окото нямаше да го има, от ужасната дупка щеше да тече желе и кръв.

Те замръзнаха там, без да се движат, потрепвайки извън времето. Тогава Пъпчивия пое рязък подготвителен дъх и тя имаше време да помисли: „Не!“.

С оголени в озъбване устни той нападна. Ножът с бръмчене проблясна покрай лицето й, за да се забие в стената. От зелената кисела миризма, кипяща от кожата му, тя разбра, че колкото и Пъпчивия да искаше да изтръгне гръкляна й и да се натъпче с месото й — да почувства топлината му и кръвта й в устата си, — толкова му се искаше тя да страда. Беше я хванал и щеше да се наслаждава. Да се наслаждава с нея.

Алекс започна да се бори. Опирайки гръб в дървото, тя ритна, като се целеше в слабините на Пъпчивия. Но не беше както преди няколко дни в снега. Обхватът му беше толкова по-голям от нейния, че дори и дума не можеше да става за борба. Той се изви. Но това все пак й помогна, осигури й още няколко секунди, защото той трябваше да премести захвата си, за да се задържи. Щом той я пусна, тя успя да поеме глътка въздух с ужасното усещане, че диша през бързо огъваща се сламка, и това изобщо не беше достатъчно. Тя нямаше нищо, с което да се бори, и започваше да губи. Зрението й започна първо да се замъглява, после стана като проядено от молци.

Дълбоко в мрака чудовището се съживи като паяк, който пълзеше в пещерата на черепа й. Тя се премяташе в черния водовъртеж зад очите на Пъпчивия, гледаше как лицето й добива цвета на патладжан, как очите й се подбелиха и се показаха белите полумесеци. Краят на живота й се развиваше в миш-маш от образи: Пъпчивия я души, но само до момента, в който тя припада, после й позволява да се съвземе, влачи я по пода, оставя я да се събуди само толкова, колкото да го направи отново… три пъти, може би четири… със странния садизъм на дете, което къса крилата на муха, преди да я размаже с крака си. Изчакваше я да изплува, да се върне в съзнание, за да почувства по-добре момента, в който зъбите му ще се стегнат около шията й, ще я разкъсат и кръвта ще шурне, за да измие бузите му с ярко, жилещо червено.

От… някъде… дойде тежко хлопване, което можеше да е по-рязко и силно, ако не беше памукът, запушващ ушите й. Секунда по-късно Пъпчивия изпусна едно внезапно болнаво „ъгх“ и натискът около врата й изчезна. Защо, тя не знаеше. Нещо ожули гърба й. „Дърво, стена… падам.“ Кашляйки, се приземи като купчина, увиснала като мокро пране. За няколко секунди тя се концентрира единствено в това да поема въздух през гърлото си, което беше твърдо като стебло на лале.

През мъглата, която минаваше за зрение, тя видя Вълка и Пъпчивия в другия край на стаята, изправени един срещу друг. Въздухът в хижата беше оживял, пукайки от жега, с парливото жило на убийство и студената стомана на яростта на Вълка. Кръв капеше от носа на Пъпчивия и той клатеше глава като бик. Приведен, със свити очи Вълка започна да обикаля. Пъпчивия се опита да го последва, но или беше още зашеметен от първия удар на Вълка, или просто беше отслабнал критично от липсата на храна, защото се препъна. Сграбчвайки шанса си, Вълка се спусна и нападна. Замаян, Пъпчивия се дръпна назад и се опита да се отмести встрани, но не беше достатъчно бърз. Забивайки се в него, Вълка обви ръце около кръста му и повдигна силно. Краката на Пъпчивия излетяха, когато Вълка го преобърна и го тръшна на пода. Главата на Пъпчивия отскочи от дървото с остър пукот. Крайниците му омекнаха, връзката между мозъка и тялото му примигна, когато Вълка се стовари върху него като скала. Стовари юмрука си като чук веднъж, два пъти…

Силен рев разтърси хижата. От мястото си на пода Алекс видя как Марли — дългите му плитки бяха все още заскрежени от студа — завърта дулото на мозберга от тавана, за да го насочи към двете момчета. Вълка и Пъпчивия замръзнаха в почти комична жива картина: Вълка възседнал гърдите на Пъпчивия, окървавеният му юмрук вдигнат за още един удар. Очите на Пъпчивия се подуваха и почервеняваха в маска от кръв. В комбинация с белезите от акне момчето изглеждаше сякаш кожата му е сдъвкана отвътре навън. Гърдите му бяха голям лигавник в червено. С всяко вдишване кръвта излизаше на мехури през разбития му нос.

Отляво на Марли бяха братята — Бърт и Ърни. От миризмата, която се носеше от зеления вързоп, който висеше от рамото на Бърт, тя разбра, че жената е била крехка и слаба, увенчана в плодов букет от гладуване, с много малко месо. Погледнато иначе, може би Вълка и екипът му бяха направили услуга на тази жена по същия начин, по който шерифите застрелваха елените, които бяха твърде слаби, за да осъзнаят, че са се залутали по средата на пътя през сурова зима. Ако беше това, наистина можеше да разбере гледната точка на Променените.

Уплаши я това, че можеше.

 

 

Вълка не уби Пъпчивия, нито го направи някой от екипа му. Това, което направиха, беше да го пратят да си събира багажа. Свита в ъгъла, с болки в гърлото и с пулсиращи бузи, Алекс остана неподвижна, докато Пъпчивия, който се движеше много бавно и сковано, навиваше спалния си чувал под бдителния поглед на Марли и мозберга му.

„Не ме забелязвай! — Тя обгърна коленете си още по-плътно. — Не ме виждай! Аз не съм тук.“ Малко вероятно. През всичкото това време тя мислеше за чудовището, за скока зад очите на Пъпчивия, за внезапното появяване на Вълка. Беше възможно той все пак да е бил наблизо и да е нахлул през вратата точно навреме. „Но също толкова вероятно е чудовището да има нещо общо с това, точно както под снега.“ И този път като тогава тя се бе люшкала на ръба на съзнанието, а чудовището се беше паникьосало. Нямаше да е за първи път и какво щеше да прави тя, по дяволите? Какво можеше да направи?

„Трябва да измисля нещо, за да държа чудовището под контрол.“ Сърцето й пулсираше. Мислеше за медицинската раница. Там можеше да има нещо за болката. „Не, запази разсъдъка си! Когато започнеш да го губиш, чудовището излиза.“ Тя изсмука кръвта от разкъсаната си долна устна. „Мога да се справя. Освен това наистина трябва да запазя тези неща за момента, в който ни потрябват.“

Само секунда по-късно тя осъзна какво беше помислила: „Ни?“.

„Спри, Алекс! Ще се побъркаш.“ В желанието си да намери нещо по-добро, с което да се занимава, тя се загледа в Бърт, който грабна зеления вързоп, издърпа го и изтърси найлоновата торба. Тялото на крехката жена се изхлузи в отпусната купчина като бяло оскубано пиле. След като Бърт разстла плата на пода, Ърни изтъркаля тялото върху него, после извади добре наточен нож с хубаво сребристо острие от калъфа на крака си и започна работа.

„Не гледай, Алекс!“ Борейки се с жилото на сълзите, тя отпусна глава върху коленете си. Въздухът разцъфна с миризма на мокро желязо, сурово месо, прясна кост. „По дяволите и чудовището! Ти винаги ще бъдеш Алекс, каквото и да става…“

Тя усети полъха на студения въздух, когато вратата се затвори зад Пъпчивия. В следващия момент чу колебливи стъпки, които идваха иззад нея. Дори преди той да коленичи, преди да почувства неуверената му длан на косата си, тя знаеше кой беше. За момент не помръдна, но не защото беше уплашена.

Алекс не помръдна, защото — бог да й е на помощ! — не беше уплашена от него. Изобщо.

Яростта на Вълка, онова стоманено парене, беше изчезнала. Беше останала миризмата на гнило и мъгла, пълна с газ плът и свежи ябълки и за секунда тя се отдаде на една много проста, основна нужда. За нея в този момент дори докосване на чудовище щеше да свърши работа.

„Толкова съм уплашена! — и изведнъж тя плачеше тихо, а раменете й трепереха. Беше и ядосана на себе си. — Престани, престани… никой няма да те спаси, ако не се спасиш сама. Никой друг не може.“ И все пак там беше Вълка и тя не се бореше с него. Може би трябваше. Но беше толкова изтощена. Тя почувства как ръката му се движи през косата й много нежно, съвсем внимателно, сякаш се опитваше да не я нарани повече, отколкото вече беше. „Не ме докосвай, не ме докосвай!“ Но тя го искаше, жадуваше за докосване, за нещо, което не беше удар, и си мислеше, че е затънала много. Остави пръстите му да преминат по ненаранената й буза, усети как палецът му обърса сълзите й, как проследи челюстта й. Когато повдигна брадичката й, тя също не се противопостави.

Лицето на Вълка — лицето на Крис — беше много спокойно. Бдително. Опитваше се… да разбере, мислеше тя. Тъмните му очи бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да види отвъд прозорците на ума й. Миризмата му беше трудна за разбиране, но беше лека и цветна — миризма на безопасност и семейство. Може би имаше дори частица жалост или състрадание.

— Моля те, пусни ме, Вълк! — Тя трепна от парещото преглъщане на сол. — Не виждаш ли? Мястото ми не е с вас. Не съм една от вас.

Нищо не се промени в миризмата му. Може би не можеше, защото той не разбираше или не искаше да разбере. Но палецът му продължи да гали бузата й по начин, по който успокояваш малко дете или изгубено коте. Точно тогава тя разбра, че вече не плаче.

„Що за чудовище си ти, Вълк?“ Беше въпрос, който можеше да зададе на себе си. Какво беше тя сега? Какво беше това, което живееше в главата й, което можеше да направи тези неща: да скочи зад очите на Пъпчивия, да се пъхне в Черната вдовица, да се плъзне в Леопарда?

Да се пресегне към Вълка?

„Чудовището го иска. — Защото тя го искаше? — Не, не по този начин, никога.“ Каквото и да правеше чудовището, нуждите му бяха негови собствени, тя трябваше да повярва в това или можеше да използва ножа върху себе си.

„Но… ако аз мога да използвам чудовището? — Умът й забърса идеята леко, без да се спира върху нея задълго. Докосването беше нежно като допира на Вълка до бузата й. — Ако мога да контролирам кога и как да скочи чудовището? Или може би да го оставя да се опита да се пресегне към Вълка, да говори с него? Да се отпусна и да вляза във Вълка, за да видя себе си така, както той наистина ме вижда…“

— Какво? — Тя се изправи рязко. — Какво, по дяволите, мислиш, Алекс? — гласът й излезе гневен и това беше нещо, което Вълка разбра, защото го видя как се сепна, усети как ръката му падна от лицето й. — Отивам навън. — Тя нямаше да избяга, не беше глупава, но трябваше да се измъкне от тази нещастна малка стая с миризмите на смърт и Променени. Подпирайки се на стената, се изправи на крака. За момент помисли, че Вълка ще се опита да й помогне. — Недей! — каза тя, прилепвайки се към студеното дърво. — Остави ме на мира! Не искам…

Тогава спря да говори, думите се стриха на прах в устата й, когато видя Бърт точно отзад, който идваше към нея…

С вечеря.

* * *

Ръката беше източена. Беше дясната. Нямаше много месо. Дрипави останки от кожа и жилести вени, събрани върху розовата буца на лакътната кост на жената, и — о, боже! — стоманената каишка на часовник бе още стегната около тънката като вейка китка.

Нещо, изглежда, прещрака в главата й. Тя се взря в ръката ужасена, но все пак толкова гладна, че мисълта сама изскочи на повърхността: „Ако няма друга възможност, ако е въпрос на живот и смърт…“

— Не! — Преглъщайки един писък, тя избута Вълка и Бърт. Отвори вратата на хижата и се препъна в бронзовия блясък на залеза. Студът беше зашеметяващ: все едно да се блъскаш в стъкло, но не можеше да стои дори секунда повече в тази хижа. Разбира се, Променените щяха да се хранят, те трябваше да ядат. „Но аз имам избор.“ След пет-шест метра коленете й се вкочаниха, просто се предадоха, и тя се катурна върху снега. Зарови се, докато лицето, вратът и голите й ръце потрепнаха от студ. Накрая щеше да усети изгаряне, което беше добре.

„Изгори очите ми, стопи с поялник мозъка ми, каквото и да е!“ Тя провлачи главата си от страна до страна като куче, което се опитва да изчисти лоша миризма от муцуната си. „Не мога да тръгна по този път. Все едно да бях изяла Джак и да бях закусила с онези деца или да пусна чудовището на свобода.“

Без значение какво мислеше Вълка, какво искаше, тя трябваше да се бори. „Не мога да се предам, не мога да тръгна натам“. Зад себе си чу вратата на хижата да се отваря, почувства очите му, позна миризмата му. Но той само гледаше и не я последва.

„Аз съм аз. — Напред до заслона тя видя странна могила. — Аз съм аз. Аз съм Алекс.“ Проправи си път нататък, плъзгайки се през снега, докато не стигна до могилата. Коленичи пред нея, прокарвайки очи по неравния сняг, и проследи тъмна дупчица върху късче от лед. И още една дупчица, и още една. И още една.

„Бори се!“

Тя мушна и двата си юмрука в могилата чак до китките. Въпреки студа почти веднага една червена вълна изригна към повърхността и по ръцете й. Извадила длан, тя разгледа внимателно пръстите си, зацапани с кал и толкова много мравки, че кожата й се беше превърнала в черен гърчещ се килим. Много от тях носеха яйца и тънки млечни ларви в челюстите си.

„Направи го, Алекс! Просто го направи! Дръж се за мисълта коя си! Не ги оставяй да те пречупят!“

Преди умът й да може наистина да се включи и да я спре, тя заби два пръста в устата си и засмука. Мравките заляха езика й. Тя усети вкуса на пръст, грубото пукане на песъчинки и пенливия дъх на ферментираща земя, почувства тичането на много крачета, лекото убождане на челюсти, хапещи плътта й, но тя сдъвка и уби всички, преглътна ги и бръкна за втори път. И за трети.

Защото — да, положението беше толкова лошо.