Илса Бик
Чудовища (45)

44

Грег спря коня си и слезе пред кметството — тежка двуетажна сграда от кафяв камък, увенчана с часовникова кула. Върза кобилата за парапета от ковано желязо и развърза издутата калъфка за възглавница в морскосиньо от седлото. Докато прехвърляше импровизирания чувал на лявото си рамо, съдържанието подрънкваше — бурканите се удряха един в друг. Отне им доста време да претърсят останалата част от къщата и да пакетират всичко от тайния склад. Верна с все още запушен и кървящ нос ги увери, че това са най-последните запаси, които бяха заделили. Честър все още не се беше появил, когато те си тръгнаха. Нито пък котката.

Дотогава на Грег вече не му пукаше. Единствената му грижа беше да се отърве от бурканите, да ги махне от очите си, а после да намери място, където да полегне и майната й на храната! Той прокара ръка по внезапно овлажнелите си очи и трепна от болката, пробола слепоочията му. Поредната мигрена вече не мърмореше тихо, а набъбваше в истински рев, в краля на чудовищните главоболия, правеше го слаб и размазваше зрението му в колебливи линии и в пробождащи очите светлини. Кинкейд каза, че било нормално, нарече го блещукащо нещо си^[1] и му даде неохотен съвет: „Намали нивото на стрес, синко, и може да се почувстваш по-добре!“.

О, да бе! Неприятностите в къщата на Ландри се разминаха на косъм. Без значение какво казваше Тори… И да, целувката им беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало от месеци, той знаеше, че всичко това са глупости. „Може би тя вярва в мен, но аз със сигурност не вярвам в себе си.“ Това фиаско само доказа, че той не е Крис или Питър. Не беше добър в преструването, че може да е някой от тях, без значение какво казваше Съветът или какво искаше. Ако Ейдън се беше разбунтувал или Пру беше взел страната на Джарвис, или ако Джарвис беше стрелял, тогава какво? Щеше ли да убие стареца? Да стреля по всеки, който не се беше подчинил? Или щеше да направи изключение и да погледне встрани, докато момчетата отваряха бурканите и изяждаха доказателството? По дяволите, той можеше дори да се включи.

„Не мога да се доверя на себе си. Утре сутрин трябва да отида при Съвета и да напусна. Да им кажа, че Пру е по-добър избор. Той е по-голям и обмисля нещата по-добре от мен.“

И наистина, какво можеше да направи Съветът? Да го прати в кабинета на директора? Да го отлъчи? Устните му се извиха в горчива усмивка. Не беше много вероятно. Той не отказваше да помогне. Имаше патрули, за които не достигаха хора, места, които трябваше да се охраняват, случайни експедиции за търсене на храна. Щеше да се съгласи дори да цепи дърва. Имаше много работа. Освен това той беше Пощаден — иха! — и твърде ценен, за да бъде захвърлен.

„Бих заменил ценен за нормален във всеки един момент.“ Той плъзна поглед към църквата. Умът му се зарея обратно към шока от целувката на Тори. Колко хубаво беше чувството и колко топло! За тези няколко секунди отново се бе почувствал човешко същество. „Значи, след като свършим тук, може да се промъкна в църквата? Скоро ще се стъмни. Ще хвърля снежна топка по прозореца й и тогава…“

— На какво се хилиш? — беше Пру две стъпала по-надолу.

— На нищо. — Боже, не можеше дори да мечтае на спокойствие. Още една блещукаща дъга от светлина се появи в лявото му око. Трябваше да види Кинкейд, може би да измоли един аспирин или тиленол, ако изобщо беше останал. Или пък във всички писания на Кинкейд за треви и гъби, тъпкани с отвари и запарки, той можеше да открие нещо, което да се справи с чудовищното главоболие, което просто не го оставяше на мира.

— Хайде! — каза и докато се обръщаше, погледът му се плъзна покрай църквата. — Нека… — внезапно замръзна.

Пру се спря до него.

— Грег?

Той не отговори. Можеше да усети как веждите му се сключват в ненадейно намръщване. Би се заклел, че с ъгъла на окото си долови светлина. „Не, искра.“ Но това вероятно беше главоболието…

— Грег?

— Не знам — каза той на Пру. — Стори ми се, че чух нещо.