Илса Бик
Чудовища (60)

59

— Чакай! Само… само почакай! — Гълтайки въздух, Алекс хвърли око на мократа плетеница от черва и една тънка лапичка със счупена кост. Смазаното зайче не я притесняваше. Това, което я дразнеше, беше, че за последните два дни, откакто пристигна в къщата на езерото, това беше единственият заек, който хвана в капан.

Когато окървавеният сняг потрепери, Алекс подпря ръце на бедрата си и отпусна глава, молейки се замайването да отмине и Дарт — този прякор беше дала на пазача си — да не се вдъхнови да използва приклада на пушката или юмрука си. Дарт постоянно дишаше през устата и беше от онези затормозени от синузит хора с аденоиди колкото топки за бейзбол, които винаги сядат зад теб на важен изпит. Но пък ако някой почувстваше нуждата да направи нови „Междузвездни войни“… Когато Вълка не беше наоколо, Дарт се наслаждаваше на произволни бързи удари. Разбираше го. Тя също ставаше раздразнителна, когато гладуваше. Само че Дарт имаше мозберг.

— Дай ми само минута, Дарт! — каза тя. — Става ли?

За нея това беше едва вторият ден в къщата на езерото, но тя бързо опознаваше миризмите и настроенията на Дарт. От нетърпеливото му съскане тя разбираше, че чакането изобщо не му харесва, но майната му. Хлапето беше зло и шумно като локомотив. Не би изключила възможността Дарт да я остави да припадне, а после или тихо да се хлъзне обратно в къщата, докато тя замръзне, или да сложи ботуш на гърлото й. Докато Вълка се върнеше от ловната си експедиция с Ърни и Марли, от нея щяха да са останали само кости. „Боже, шефе, не знам. Тя току-що беше тук.“ След фиаското в хижата тя се съмняваше, че Вълка би я оставил жива, ако в мечия чувал нямаше достатъчно храна, за да се справят местните до неговото завръщане. На Алекс й беше много трудно да се отпусне, докато Дарт си играеше на „познай кой ще дойде на вечеря“.

„Точно когато помислих, че нещата ще се извъртят в моя полза!“ Онази намотка жица, която беше открила в един кашон с други дреболии за къмпинг преди четири дни, беше само първата частица добър късмет, който имаше. С Дарт, който се беше лепнал за нея, Алекс скиташе дълбоко навътре в гората и около къщата, проверявайки за следи от дивеч. Достатъчно следи — много сочни малки зайчета, тичащи наоколо. Беше положила шестнайсет примки и се молеше като луда.

Е, тя огледа кашата на снега, беше успяла да хване зайче, но то й беше отнето от някое животно, не по-малко гладно от нея. „Сигурно е това, което ни следваше.“ Вероятно също вълк. Тези следи съвпадаха. Както и миризмата, но все още го имаше онова чудато нещо, което беше малко не на място и…

„О, майната му! Вълк, не-вълк, на кого му пука?“ Тя ядосано размаза сълзата от ъгъла на дясното си око. Плачът също нямаше да помогне. Можеше единствено да премести примката на друга пътека и да започне отначало.

„И погледни от хубавата страна, Алекс! Ти се тревожеше какво да използваш за стръв за рибата.“ Събра полузамръзналите черва в груба снежна топка, мушна свирепо с показалец в купчината и извади малко триъгълно парче плът. „О-о-о! И какво имаме тук?“

— Дарт, искаш ли да видиш още един номер, на който ме научи баща ми? — Пъхна заешкото сърце в устата си, преглътна го и облиза устни. — М-м-м — каза Алекс, — вкуусно!

Може би около час по-късно тя погледна часовника на Ели. (Навик. Мики беше все още мъртъв. Но носенето на часовника я караше да се чувства по-добре.) Колкото и часът да беше сега, моментът беше достатъчно добър да претърси къщата за лодки, преди всички тези страхотни заешки черва да отидат на халос.

Денят беше великолепен, снегът блестеше достатъчно ярко, за да прогаря пурпурни послеобрази в очите й, слънцето като златна монета караше сянката й да изглежда като локва в краката й. Тя затвори очи срещу блясъка и се опита да си представи как клетките й изтръгват енергия от слънчевата светлина. Трябваше да намери нещо повече за ядене, освен кора, клонки и понякога мравки или заешко сърце. Къщата за гости беше единственото останало място, където можеше да намери нещо полезно. След като беше претършувала главната къща, мазето и гаража, беше намерила някои добри неща: жицата за примка, лагерна печка, бутилки пропан, фенер, дори прилична единична палатка. Печката изглеждаше като подигравка. Но жицата, която използваше за примките, беше твърде корава, за да стане за риболов. Освен ако не започнеше да си скубе косата и да я сплита в рибарско влакно, оставаше къщата за лодки. Защото в езерата има риба, нали? Да пробие леда някак, да пусне въдица. Да предложи жертва на боговете или нещо такова.

По-рано, когато Алекс вареше своята толкова чудесна супа от бял бор, случайно беше погледнала към Пени, излегната върху оръфан кожен диван, поставен под големия панорамен прозорец на стаята. Имаше достатъчно светлина, за да види, и проклета да е, ако не забеляза краткото, но много отчетливо накъдряне. Не удар или ритник. По-скоро като нещо, което се обръщаше в съня си.

Тя знаеше повече за квантовата физика, отколкото за бременността, а след като познанията й за квантовата физика бяха колкото тези за Външна Монголия, можеше да се приеме, че на практика си беше неука. Никое от малкото деца, с които излизаше в гимназията, не беше забременяло и тя не познаваше абсолютно никой, който беше. Всичко, което си спомняше от онези информационни брошури в училище, беше, че колко ти личи и кога зависи от това колко си слаба. И можеш да усетиш, че бебето мърда отвътре… в четвъртия месец? А отвън в петия или шестия? Нещо такова.

„Така че Пени е поне в петия месец, а може би по-скоро в шестия или седмия. — Алекс беше сгънала капеща ивица сварена борова кора в устата си. Миришеше на Коледа и на вкус беше като остаряла дъвка, отлепена от долната страна на училищно бюро, точно до някой сопол. — Значи е била бременна преди Срива.“

Което беше нещо, за което да мисли.

Дали Питър бе довел Пени тук преди или след като нещата са се разпаднали? Питър трябваше някак да е замесен. Той и Съветът бяха уредили Зоната. Питър беше началник на сигурността и се грижеше Променените да са нахранени. А ако Пени вече е била тук преди Срива? Алекс не можеше да разбере как Питър е успял да я премести тук, без тя да му отхапе лицето. Някак я е зашеметил?

„Дали тя познава Питър по начина, по който Вълка познава мен?“

Никой сценарий не взимаше предвид Вълка, който беше с Черната вдовица и с останалите си гимназиални приятелчета, когато Алекс се появи в Зоната. Освен ако не го е разбрала грешно. От снимката в езерната къща на Йегър беше видяла, че Саймън и Питър са били близки. Значи може би Саймън е знаел за тази къща, а Вълка е искал да заведе Пени някъде на сигурно място, където ще може да я посещава понякога, да проверява запасите й и да я вижда?

Това извикваше и очевидния въпрос. Алекс беше приела, че Вълка е бащата. Сега не беше сигурна. О, Вълка се грижеше много за Пени. Винаги я наблюдаваше, носеше неща, които бяха твърде тежки, гледаше тя, а после и момчетата му да ядат, преди той да вземе и хапка за себе си.

Но Вълка никога не докосваше Пени. Не се гушкаха. Той не я прегръщаше. Никога не слагаше ръка на корема й. (Въпреки че момчетата може би правеха така само във филмите за момичета, тя не знаеше.) Нямаше нищо наситено между Пени и Вълка, нямаше искра. В гимназията винаги знаеш кои са двойките, независимо дали го демонстрираха, или се опитваха да се скрият. Пламъкът се виждаше в очите им, в погледите, които споделяха, в начина, по който въздухът се сгъстяваше край тях. Както първия път, когато тя се приближи до Том, вдиша миризмата му на пушек и мускус, а усещането за привличане беше мигновено. Когато се целунаха, този единствен момент задълбочи изживяването до нещо жизненоважно и първично като въздуха.

Единственият път, когато нещо такова се случи с Вълка, когато миризмата му се превърна в аромат на безопасност, семейство и желание, беше около нея. Единственият човек, към когото Вълка изглеждаше истински привързан и привлечен, за когото би рискувал и живота си, беше… тя.

Което беше просто толкова шибано страхотно.

Къщата за лодки беше едностайна колиба върху колове, която, погледната отстрани, имаше формата на буква „А“, но в нея нямаше нито лодки, нито канута, нито дори каяци на пристан. Още щом насили вратата, Алекс осъзна, че е попаднала в мъжко леговище — място, където мъжът и приятелите му се събираха, за да се измъкнат от главната къща. Декорът също крещеше „момче“. Две единични легла, едното все още разбъркано, малко бюро с четири чекмеджета, два стола с прави облегалки, шкаф за книги, пълен с пъзели, дъска за крибидж^[1], две колоди карти, игри и купчина омацани списания, които знаеше, че е по-добре да не прелиства. Стар нагърчен постер на „Междузвездни войни“, на който Люк се бие с Вейдър, забоден с кабарчета върху шкафа за книги. Връзка с ключове и стар будилник, който се навива на ръка, почиваха върху дъсчена полица на лявата стена до леглото заедно с пътни атласи на Уисконсин, Минесота и Мичиган. Няколко якета висяха на пирони от вътрешната страна на вратата. Въпреки дълбокия студ и пропилата навсякъде воня на изсушен на слънцето опосум, която запушваше носа й, къщата за лодки имаше просто правилната момчешка миризма: остър дезодорант, пудра за крака, сапун „Ирландска пролет“.

Но все пак там имаше и две други сбръчкващи носа миризми. Едната беше на лагерен огън или на час по химия, в който се палеше магнезий. Другата беше… Умът й се върна на химиотерапията. Спомни си как една сестра от онкологията търси вена, преди да закачи Алекс на кафява венозна торба с цисплатин. Болнична миризма, това беше. Алекс притегли още въздух, разучавайки миризмата… а после забрави всичко за сяра и запалими метали. Защото този път…

„О, боже! — Стомахът й се стегна при полъха на сладко лято. Пред очите й изскочи спомен от баща й: — Успокой се, скъпа, ще я измием лесно!“

— О, моля те! — гласът й излезе писклив. Очите й се върнаха обратно на леглото, тя се хвърли по корем и, разхвърляйки одеялата от пътя си, се пресегна под леглото. — О, моля те, моля те, моля те! — припяваше, помитайки с ръкавицата си голите дъски на пода, улавяйки топки прах, молив, стар чорап, преди да удари на метал. Тя се претърколи, седна с кръстосани крака и извади очукана червена кутия за инструменти. Трепереше толкова силно, че трябваше със зъби да свали ръкавиците си, преди да отвори непохватно заледената ключалка и да махне двойния капак.

Вместо инструменти вътре имаше шепа обвивки от бонбони и — нямаше грешка — замайващият аромат на шоколад и кокосови ядки.

— О! — каза го по онзи задъхан, удивен начин, по който би възкликнала за прекрасен залез или за някой подарък, прекалено красив, за да може да повярва. Тя потопи ръце в обвивките и извади огромен, гигантски десерт, който би разпознала дори без помощта на синьо-бялата опаковка и големите черни букви: БАДЕМОВА НАСЛАДА.

— Понякога просто трябва да хапнеш ядки — пропя тя. Пръстите й продължаваха да се плъзгат по гладката хартия и накрая тя разкъса опаковката със зъби. Изпълни я сладък парфюм на захар, масло и шоколад. Твърдите парчета масло се бяха разделили, давайки на млечния шоколад прашен, нездрав оттенък. — И питай ме дали ми пука! — каза тя. Откъсвайки едно парче, го пъхна в устата си и захапа. Имаше глухо хруп и внезапна болка в челюстта. Десертът беше солидно замръзнал и буквално твърд като камък. Тя едва успя да изчегърта няколко шоколадови късчета.

„Може би е по-добре. — Тя затвори очи и се наслади на сладкото шоколадово топене върху езика си. — Може да го повърна, ако ям твърде…“

Едно „шип-шип, пук-пук“ кипна в носа й и тя разбра, секунда преди той да я бутне предупредително по рамото: Дарт ставаше нетърпелив.

— Иди си го начукай, Дарт!

Но все пак, когато се пресегна за ножа, тя го направи бавно. Нямаше нужда да дава извинение на хлапето. Поставила блокчето на дървения под, тя пъхна върха на ножа в шоколада, точно зад първия бадем, после го разлюля напред-назад, натискайки здраво, докато десертът не се разчупи в малък дъжд от покрит с шоколад кокос.

— О-о-о! Не знаеш какво пропускаш, Дарт. От друга страна, ще има повече за мен. — Наплюнчвайки пръст, Алекс обра всички късчета, после го пъхна в устата си. — О, благодаря ти, боже! — изстена. Определено щеше да вземе всички обвивки за по-късно. Щеше да ги облизва хубаво и дълго. Пъхайки отчупеното парче в устата си, тя го натъпка в бузата си като катерица. Останалото зави грижливо, а после го пусна във вътрешния си джоб. Там телесната й топлина щеше да размрази лакомството. Все още умираше от глад, но дори малкото парченце шоколад накара кръвта й да се развълнува.

„Да. Е, не бъди лекомислена, скъпа!“ Десертът можеше да е целият й късмет. Не виждаше никакво рибарско оборудване, а носът й не беше открил нищо друго, освен онзи странен аромат на лагерен огън и миризмата на болница. Откъде ли идваха? Не изглеждаше да има още много неща тук, като се изключеха бюрото и другата етажерка за книги — направена от хлътнали дъски и подпряна на циментови тухли, тя бе запълнена с книги с твърди и меки корици. Много романи, все неща, които или беше чела, или възнамеряваше да прочете, но така и не й се удаде възможност. Толкин, Азимов, Бредбъри, Матисън. Разкъсан и подлепен със скоч екземпляр на „Краят на детството“. „Повелителят на мухите“. „Дюн“ — книга, която тя бе прочела, докато беше на хемодиализа; мантрата за страха, който погубва разума, изглеждаше съвсем реално, докато тя гледаше как онова „кап-кап“ на жълтата отрова се влива във вените й. Добра колекция и на Стивън Кинг: „Мъртвата зона“, „Град Отчаяние“ и „Сблъсък“. „Дума Ки“. „Гънка във времето“ се разпадаше, а гръбчето на „Хълмът Уотършип“ беше толкова намачкано, че едва се четеше заглавието.

Но имаше и един тон по-нови учебници. „Биология на вълците“. „Видообразуване на бозайниците“. „Екология на консервационната биология“. „Водач на глутницата: Вълците от мичиганския остров Роял“. По-голяма купчина по популационна генетика и еволюция. Една трета от рафта беше посветена само на история. „Там, където броди бизонът: Рузвелт и укрепената пустош“. „Когато царуваше мрак: Рухване на цивилизациите в Средновековието“.

— Еха! — промърмори тя. Ненаситен читател, който си падаше по история и бе също така упорит изследовател на бозайниците, беше последното, което очакваше. От друга страна, Питър беше добър в разрешаването на проблеми. Човек, който очевидно беше мислил за разпределяне на ресурсите. Някой, който би признал, че храненето на Променените осигурява допълнителни ползи като един спретнат буфер между Рул и останалия свят. Някак си се връзваше, че би чел за Тъмните векове.

Тя нямаше нищо против да поседи тук за малко. „Краят на детството“ изглеждаше ужасно изкушаваща. Както и всичкият този Стивън Кинг. Да препрочете Гънката, щеше да бъде като подхващане на разговор с най-добрия ти приятел от мястото, докъдето сте стигнали при последната си среща. Крис също щеше да хареса това. Момче, което беше изпразнило и преместило цяла пътуваща библиотека, вероятно би искало да хвърли един поглед на тези книги. Ако се измъкнеше от това, трябваше да го доведе тук.

„Не се увличай! — Трябваше да бъде практична. — Можеш да мечтаеш, но храната е на първо място.“

Претърсването на всяко палто и обръщането на всички джобове не й донесе нищо, освен смачкана шепа банкноти, извадени от едно дънково яке, които тя натъпка в един джоб на парката си. Подпалките са си подпалки. Тъкмо връщаше обратно якето, когато спря. Дрехата беше голяма и — както къщата за лодки — имаше усещане за по-голямо момче. Ароматът беше на сковано вечнозелено растение и ледено желязо. Докато беше в Рул, никога не беше обръщала толкова много внимание, но сега вдиша дълбоко, чудейки се как толкова дръзка миризма би могла така да се скрие.

„Е, била ли е къщата подарък?“ Шоколадът от парчето „Бадемова наслада“ се беше стопил, а езикът й бе покрит с кокос. Подмятайки бадема от торбичката на бузата си, тя сдъвка, омешвайки всичко. Любопитството й беше разпалено, което някак си беше по-добре, отколкото да се фокусира върху острото гризане в стомаха си. „Или е било наистина стара семейна къща за почивка, където Питър е идвал, когато е имал нужда да обмисли нещо?“ Това изглеждаше доста вероятно. Предишния ден, когато обикаляше гората, за да заложи капаните си, в клоните на един извисяващ се дъб Алекс бе открила стара дървена къщичка, скована на около десет метра височина.

Съдейки по недовършената веранда на главната къща, тя реши, че Питър е бил доста зает. Явно личеше, че постройката наскоро е била подготвена за зимата. Бяха сложени двойни прозорци, от които все още се носеше наситена миризма на маджун и смола. Алекс надуши и сравнително прясна изолация зад стената долу и остатъчен дъх на боя. Имаше и печка на дърва, която беше толкова нова, че къщата миришеше на обгорен чугун. Тя отопляваше сградата до голяма степен. (Беше чист късмет, че я имаше. Разполагаха и с две камини — едната горе, едната долу, но и двете бяха много стари, огнищата им бяха почернели и напукани. Вкусът на креозот^[2] по езика й беше толкова силен, че можеше да се обзаложи, че дори със секач нямаше да може да откърти всички налепи от комина. Цяло чудо беше, че никой не го беше подпалил и не беше изгоряла цялата къща.)

„Ходил е в колеж, изучавал е генетика и еволюция, а също и история.“ Може би това е бил смисълът на тази къща. Питър явно е имал изцяло друг живот. Той може би си е представял накрая да живее тук целогодишно.

Зад гърба си чу как Дарт внезапно се наежи, а миризмата му премина от шипящо изгнило в начумерена смрад. Въпреки това по устните й пропълзя усмивка. Знаеше какво го тормози. Дарт може да беше като вол, но мехурът му бе с размер на орех. Може би това обясняваше защо тъкмо той бе натоварен с ролята на бавачката. Човек, който трябваше да ходи по нужда на всеки няколко километра, можеше да е истинско бреме. За нея честата нужда на Дарт да пишка не беше проблем, въпреки че той имаше навика да си върши работата на практика върху нея, което не само беше твърде много информация, но и я дразнеше. Искаш зайците да стоят настрана? Пишкай върху примката! Идиот!

Изкушаваше се да побърза, но си помисли: „О, майната му! Не прибързвай! Тук има нещо, нещо важно“.

Докато приближаваше бюрото, проблесна втори спомен. Том с блестящи от треската очи, бедрото му лъщи, опънато от инфекцията. Но защо? Химическа лаборатория и Том.

„Защото трябваше да стерилизирам ножа, преди да срежа.“ Това беше. Миризма на запалени кибритени клечки, на кремък върху огниво. Имаше ли кибрит в чекмеджетата? Не, миризмата беше твърде силна. Барут?

„Или пистолет. — Опитвайки се да преглътне възела в гърлото си, тя се наведе малко по-близо, отвори уста и вкуси въздуха. — Не се надявай много! Може би не е това.“ Но тук миризмата беше по-силна и идваше от долното чекмедже на това бюро.

И? Ако беше пистолет, тогава какво? Не можеше да го промъкне покрай Дарт. „Освен ако не го застрелям. Но трябва да е зареден, а няма начин да проверя. Може дори да гръмне в ръката ми, ако е стар и мръсен или ако механизмът му е замръзнал.“

Но Дарт трябваше да пишка. Тя плъзна очи в кос поглед. Момчето подскачаше в танца „умирам да пикая“. „Умори го! Когато започне, ще имаш шанс.“

Бавно, колкото можеше, тя дръпна горното чекмедже. Дървото се беше издуло и се съпротивляваше, но все пак отстъпваше със сърдит писък. От тежестта му и от глухия звук на дърво, триещо се в дърво, можеше да познае, че е празно. Във второто имаше два чифта мъжко бельо и три чифта чорапи на топка.

Докато затваряше второто чекмедже, Дарт не издържа и се стрелна извън къщата за лодки. В следващия момент тя го видя да тича към дока. „Е, и това е начин да се стопи дупка за риболов.“ Без да губи и секунда повече, тя се наведе и напъна последното чекмедже. Неотзивчивото дърво се запъна в металния плъзгач. „Хайде! Не проваляй това! — Рискувайки едно бързо надникване покрай бюрото, тя видя Дарт да сваля ръкавиците си със зъби. — Минута и половина максимум.“ Смазвайки нетърпението си, тя с мъка затвори чекмеджето, а после бавно го издърпа обратно.

Този път то съдейства. „По дяволите!“ Два чифта джинси, два чифта панталони с джобове. Миризмата на изгорял магнезий беше все още силна, но тя нямаше как да прерови всеки джоб, преди Дарт да се върне.

— Хайде! — Алекс пъхна ръка под джинсите. — Моля те, боже, просто ми… — Тя ахна, когато пръстите й се свиха около гладък метал. — Няма начин! — каза. — Няма начин това да е…

Но беше.

Пистолет.