Илса Бик
Чудовища (75)

74

— Крис! — извика някой. — Крис, чакай! Остави, аз…

Но Крис не спря да погледне, не спря да помисли, не спря, не можеше да спре, не би спрял. С рев той засили касеролата като бухалка — толкова здраво и с толкова сила, че имаше чувството, че раменете му се опитват да изскочат от гнездата си. Промененото момче все още зяпаше в Крис, когато тиганът го халоса. Звукът, вече толкова дълбоко в паметта на Крис и в кошмарите му, стана отново истински: солиден удар, дрънченето на брадва, захапваща дънера на дърво. На чук, пробиващ дупка в череп и мозък. На дъното на чугунена касерола, разбиваща нечие чело.

Главата на момчето се килна настрани. През врявата в ума си Крис чу острото пукане, когато вратът се счупи.

Дишаше тежко, кръв беше боядисала бузите му. Стоеше над тялото, когато един глас изтътна: „Давай, момче! Удари го отново! Удари го! Давай…“.

— Давай! — каза той с глас, който не беше негов. — Давай, момче! Удари го жестоко! Накарай го да си плати! Знаеш, че го и-искаш… ти з-знаеш…

Тогава коленете му се подгънаха, а земята се отвори и Крис пропадна в мрак…

— Крис! — глас в ухото му, а после разтърсване. — Събуди се! Отвори очи!

— Нееее! — Той отново беше на снега, под капана, в езеро от кръв, и бавно умираше. Измръзваше до смърт. Всичко го болеше. Опита се да се обърне, за да бъде по-далеч от гласа, но една ръка хвана брадичката му. — Не мога — каза той. — Твърде трудно е. Боли твърде много да гледам.

— Престани! — каза гласът. — Отвори очи!

— Защо? — попита той, въпреки че клепачите му се отвориха. Разбира се, беше Джес с нейната коса като на Медуза и очи като черни огледала. Крис отдясно, Крис отляво. Или Саймън и Саймън, зависи как погледнеш. — Защо това да зависи от мен? Какво искаш? Какво ми помага това, че мога да видя нещо? Не мога да променя нещо, което вече е станало. Не можах да помогна на Алекс. Не помогнах на Лена. Питър не ми позволи, защото никога не ми каза.

— Ти отказа да видиш.

— Добре! — Нова болка стисна гърлото му. — Остави ме на мира! — изхриптя той с изтънял глас. — Моля те, Джес, защо не можеш да ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш да умра?

— Някой ще умре. Някой трябва да умре. Без кръв няма прошка.

— Ти си мъртва. Това е Земята на мъртвите, а аз сънувам, но не разбирам. Искам да знам какво значи това.

— Разкажи ми съня си и ще ти кажа истината!

— И какво е тя? — Хилав смях изскочи от устата му заедно със струйка кръв. — Какво е истината?

— Това, което живее тук — тя прокара пръсти, студени и сухи, по челото му, — не е същото като това, което живее тук. — Тя постави ръка върху сърцето му и той извика, защото докосването й беше електрическо, ярко и ужасно. — Раздели се с чука, Крис! Прости на себе си! Прости на Питър!

— Какво значение има това? — Той облиза кръв от устните си. — Вече казах, че разбирам.

— Ще ти кажа защо — още един електрически пръст към гърдите му, пораждащ вик — те боли толкова много. Истината на сърцето е много по-ужасна за понасяне, защото от любовта пониква скръб. Истината е в устата ти, на езика ти, в кръвта ти. Раздели се с гнева си, Крис! Нека Питър, такъв, какъвто го помниш, да говори с теб.

— Той не може — каза Крис. — Мъртъв е.

— Повикай го обратно! — Джес притисна длан върху очите му и той отново беше в пълен мрак. — Бързо, Крис! В твоята слепота и със скръбта си повикай с любов и го направи, преди да стане твърде късно, преди Питър да е изгубен, преди светлината да…

— … изчезне?

— Не. Мисля, че се връща. Крис? — Потупване по бузата му. — Крис, събуди се!

Крис се съвзе, долови първо острите ръбове на счупени чинии под краката си, а после стената зад гърба си и накрая една ръка, която придържаше тила му.

— Крис! — Джейдън отново потупа бузата му. — Добре ли си? Този ли е единственият? Къде са останалите? Къде е…

— Хана… — Очите му се отвориха рязко. Всичко се върна рязко в главата му като вода в празна чаша. — Исак — изхриптя отново, стискайки ръката на Джейдън. — Обор.

— Какво? — Джейдън хвърли поглед към Конър, който също беше клекнал до него. — За какво говориш? Какво за обора?

— Оръжия. — Изстрелите се чуваха надалеч, особено сега, когато нямаше нищо, нито коли, нито самолети, нито машини, които да ги маскират. От колко време беше в безсъзнание? — Не чухте ли?

— Чухме изстрел — каза Конър. — Но бяхме на север. Не можехме да разберем откъде идва. Когато приближихме, аз всъщност помислих, че идва от изток.

„Изток.“ Имаше нещо важно в тази дума.

— Не, Хана и Исак са в обора, натам се бяха запътили Променените.

— Какво? — Конър беше истински скептичен. — Те не могат да ни намерят. Никога не са ни намирали.

— Не? Тогава как наричаш това? — каза Крис и килна глава към мъртвия гигант с деформиран череп, който лежеше в локва газ и вода, оцветена в червено от кръв. Стискайки лакътя на Джейдън за опора, той се изправи на крака. — Преброих десет. Счупих прозореца в моята стая. Знам, че Исак ме чу и ги видя. Но трябва да вървим. Чух изстрели, но ако вече няма…

— Добре. — Кожата на Джейдън беше като стъкло от ужас, но устата му беше стегната, когато съблече парката си. — Вземи това! Аз съм по-дребен от теб, но…

— Ще стане. — Маншетите на парката бяха доста над китките му и раменете му сякаш бяха пъхнати в усмирителна риза. Дръпна ципа и успя да го вдигне до средата. — Така е добре.

— Добре. — Джейдън изглеждаше несигурен. — Доста си пострадал. Можеш ли да се биеш?

— Да. — Крис дръпна една платнена салфетка, изтри кръвта от челото си, а после уви кървящата си длан. — Но ми трябва оръжие. — Когато другото момче се поколеба, той го сряза: — По дяволите, Джейдън! Нека помогна!

— Добре, добре. Навън в кобура имам резервна пушка. — Джейдън килна глава към вратата. — Хайде!

— Как искаш да го направим? — попита Крис, докато трополяха по задните стълби на излизане от кухнята.

Три коня, единият от които натоварен с обемисти торби за дивеч, бяха вързани набързо за парапета от ковано желязо. Кухнята гледаше на изток и слънцето вече беше доста зад тях. Тънки облаци се носеха плавно през синьото небе, движени от северен бриз. Отдясно единствената част от южния край на фермата, която Крис успя да види, бе слюдестият отблясък на замръзналото езерце. Долавяше и странен шум като вятър, свирещ в тунел, но не можеше да каже от коя посока идваше той.

— Открит съм за предложения. Ние тук не сме се били с тези неща като теб. — Джейдън измъкна доста използвана пушка „Ремингтън 798“ с оптичен мерник от кобура. — Заредена е. Не е стреляно с нея днес. Ето! — Той пъхна ръка в дисагите и извади шепа патрони. — Никой не стреля сега, но…

— Ш-ш-ш! — Намръщен, Крис килна глава, после се огледа наоколо. Свистенето все още беше там, но можеше да се закълне, че имаше и един звънтящ звук, който му напомняше за боя с Променения. „Стъкло.“ — Чухте ли това? Прозвуча, сякаш нещо…

— Се чупи — кимна Джейдън. — Да. Чух. — Той протегна глава обратно към къщата. — Сигурен ли си, че никой друг не е…

— Хей, Джейдън! — Конър беше отишъл до югоизточния ъгъл на къщата. — Мисля, че ти… Мисля, че е по-добре да дойдете тук.

Джейдън стрелна с поглед Крис, а после и двамата затичаха към по-малкото момче.

— Какво има? — гласът на Джейдън беше толкова стегнат, че изпука. — Хан…

След като вече бе по-близо, Крис можеше да види това, което не беше успял преди заради ъгъла и вятъра. Ако бяха излезли отпред или ако Джейдън и Конър се бяха върнали дори малко по на запад, всички щяха да видят — и да помиришат — веднага. Мистерията защо и двамата бяха чули шум от пръскащо се стъкло вече беше разгадана.

Оборът гореше.