Илса Бик
Чудовища (122)

121

След като й отнеха оръжията, тя застана отдясно на Том. Когато мина покрай него, ръката й обърса неговата, докосването беше толкова мощно, че той едва не ахна от жегата и внезапния пламък в сърцето му. Когато тя се обърна към Фин, очите й се плъзнаха по неговите за миг, но достатъчно, за да може Том да види лекото поклащане на главата й. Не беше съвсем сигурен за какво го предупреждаваше, но той задържа устата си затворена. И без това не беше сигурен дали може да се довери на себе си да говори.

— Искаше да ме намериш — каза тя на Фин. — Е, ето ме.

— Ти познаваш това момиче? — попита Мели. Сивите й очи се стрелнаха към Том, после към Фин. — Как? Откъде?

— О, от тук и там. — Фин обърса окървавения паранг в панталоните на обезглавения пазач и прибра оръжието в канията. Змийските му очи се прехвърлиха от нея на Том, после обратно. Фин изглеждаше едновременно очарован… и бдителен. — Ти уби един от най-добрите ми ловци — каза на Алекс.

— Беше нещастен случай. — Ако имаше страх в гласа й, Том не можа да го чуе. Но долови, че тя очакваше нещо, и по вида на стегнатата й челюст реши, че работеше здраво върху нещо. Но върху какво точно? „Или се сдържа?“ — Сигурно не ти е пукало много за него, иначе нямаше да оставиш тялото и всички онези хубави неща — каза тя. — Благодаря за което, между другото!

— Моля! — Змийските му очи я оглеждаха от горе до долу. — Как го направи? Дори Дейви не можа да те намери.

— Дейви? — Може би беше само въображението на Том, но му се стори, че имаше лека разлика в тона й. Лазерно зелените й очи се плъзнаха към момчето, Дейви, после обратно.

— Да. Ти си много различна. — Фин се обърна, за да огледа Саймън, чието лице беше образец на страдание, преди да се върне отново на нея с искрено любопитство. — Саймън… харесва ли те? Затова ли те остави да живееш?

„Какво? — Том усети как стомахът му се качва в гърлото. — Какво?“

— Какво искаш, Фин? — попита тя.

— Ти си способна да ме блокираш — каза Фин. — Как? Какво в теб е толкова различно?

Тя изгледа Фин дълго.

— Имам рак.

Думите удариха Том толкова силно, че едва не загуби разсъдък. Вероятно щеше — да рухне, да я грабне, да я обвие с ръце, защото никой нямаше да я докосва, никой нямаше да я нарани отново и той щеше да се бие за нея, щеше да се бие, — ако тя не го беше предупредила да си държи устата затворена. „Не, Исусе, моля те!“ Левият му крак вече трепереше и той помисли, че може наистина да падне. Червена мъгла пропълзя пред очите му. Наистина не можеше да стане по-зле. Нямаше ад в отвъдното, за който да се тревожи. Той живееше в него.

— Мозъчен тумор — гласът й потрепна едва. Алени петна пропълзяха по бузите й.

— Нима? — Фин изглеждаше заинтригуван. — Последен стадий?

— Така казаха. — Тя повдигна рамо. — Но още съм тук.

— Очарователно! Епилептичка ли си? От тумора?

— Не. А ти?

— Не. — Ъгълчето на устата на Фин трепна. — Значи го усещаш. Как го контролираш? Можеш ли? Изглеждаш напрегната. Едва се държиш, това ли е? Обзалагам се, че е по-лошо, когато ги подкарвам, нали? — Когато тя не отговори, Фин попита: — Как е името ти?

— Недей! — Питър опита да се отскубне от тримата пазачи, които го задържаха. — Не го прави, не му казвай! Така той получава достъп.

„Достъп? — Том се взря в Питър. — Към какво?“

— Питър, всичко е наред — каза тя.

— Но тогава той ще контролира…

— Тихо, момко! — Револверът на Фин беше в ръката му със същата скорост, с която беше размахал паранга. — Не си пресилвай…

— Спри, Фин! Не го наранявай! — каза тя и погледна в Дейви. — Алекс. Името ми е Алекс.

„Алекс! — Том видя как очите на Дейви изпърхаха и ноздрите му се разшириха. — Какво правиш?“

— Не-е-е-е! — изстена Питър. — Алекс, не, ти не разбираш…

— Не, Питър — каза Алекс, — мисля, че разбирам.

— Така ли, Алекс? — каза Фин с нежния почти подкупващ тон на мил дядо. — Съмнявам се. Така че нека… ти покажа!

Алекс потрепери, пое бърз болезнен дъх, главата й внезапно отхвръкна назад, както беше направил Питър, когато Фин го нарани… и Том не можеше да понесе повече.

— Спри, Фин! Моля те! — каза той дрезгаво. Питър беше свил лице в гримаса, главата му подскочи в спазматичен гърч, а юмруците му се свиха. Около тях въздухът, изглежда, бучеше, сякаш Променените, включително Дейви, се отместиха по начина, по който бегачите заемат позиция. Усети как пазачите сграбчиха ръцете му, когато се опита да застане между Фин и Алекс. — Спри с това, което правиш! Не я наранявай! Недей…

— Н-не, Фин — заекна Алекс. Очите й се подбелиха. Тънка струйка кръв се стече от едната й ноздра. — Н-нека аз…

* * *

В камбанарията:

Том. Бяха го хванали. Тя трябваше да пусне чудовището и да направи нещо. И трябваше да го направи сега, точно сега, преди да е станало твърде късно. А дали можеше да се върне в себе си?

„Няма да има значение. Не мога да оставя Том да умре. Спри да си такова уплашено зайче и го направи! Това е за Том, за Крис, за Вълка и за Питър, за всички!“ Никой от тези, които обичаше, нямаше да е в безопасност, ако не опиташе. Трябваше да се довери на себе си, да спре да се бори с това, което беше, да пусне чудовището, да го остави да докосне Вълка. То и бездруго го искаше, а Вълка щеше да бъде най-лесен за достигане, защото интересът на чудовището беше селективен.

Тя се стегна и даде на тумора същност. Изгради тяло на гаргойл, стигна чак до края, както лекарите винаги искаха. Нахвърли цепнати очи, зъби-игли, люспи и крила, дълги като ятагани нокти и опашка като тризъбец. После си представи как чудовището се пресяга навън с люспеста ръка, усети да се измъква от ума й — „туп-туп“ — на един-единствен нокът. Вълка реагира и обърна поглед, всъщност знаеше, че тя е там. И за секунда Алекс видя Том много по-ясно — с очи, които не бяха нейни. Нямаше размяна на мисли, нямаше проникновения, но тя беше в главата на Вълка за част от секундата.

Тя направи съобщението много просто, глупаво: „Погледни!“. И Вълка погледна.

Дейви беше по-труден, различен, по-лош — като да скочи от Черната скала, само че през нощта в нещо черно и лепкаво. Неговият език беше мрачен и тя го долови едва когато той се засили в потока на „вървивърви, давайдавай“. Тя мина за кратко. Бързо спускане — вътре и вън — без съобщение. Фин щеше да е там, да задържа момчето, иначе Дейви и всички Променени щяха да разкъсват хората на парчета. Тя не искаше старецът да я усети, все още не.

Още веднъж замайваща стъпка встрани, прегъване, падане зад клепачите в очите на Дейви…

И отново видя Том, този път през погледа на Дейви. Но фокусът на Дейви — толкова напрегнат и ярък, сякаш яздеше лазер — беше Фин. Миризмата му, очите му, дори гласът.

Старецът — неговият сигнал? — също беше там, на заден план, като тънка червена река през объркан пейзаж. Но не ревящата ярост на „давай-давай, върви-върви“, защото нямаше убийства за момента.

Тя остави чудовището да се понесе по течението за съвсем кратко време; да се влее от перспективата на Дейви към другите — всички изменени Променени: Том и Фин, и площадът, видени от различни ъгли и различни точки на същата река като бегъл поглед през безбройните фасети на очите на гигантска муха.

Защото Дейви и изменените Променени бяха мрежата на Фин, неговите предавателни кули, а обикновените Променени бяха в мрежа един с друг. Тя го знаеше, защото нито един от Променените — нито дори Дейви — не беше реагирал, когато Фин нарани Питър. Той нямаше нужда да използва изменените Променени, за да достигне до Питър. Но когато искаше да повлияе на Променените, които не беше изменил, трябваше да го направи през Дейви. Фин беше ограничен по същия начин, както и тя. Променените бяха в различна верига, говореха един с друг на честота, която нито Фин, нито тя можеха да достигнат директно без нещо като вход.

„Прости команди, разнасяни на гърба на по-обобщен сигнал.“ Това трябва да беше начинът, по който Фин го правеше. За него Дейви беше входът в разговора. Когато Фин пришпорваше Променените, Питър приемаше само утечките също като нея. Колкото по-далеч беше Фин, толкова по-малко тя и Питър бяха засегнати от „давай-давай, върви-върви“.

Един-единствен сигнал, повторен и усилен през един-единствен канал, а после размножен. Точно както беше казал Джаспър.

 

 

Сега, когато Фин го беше усилил, когато се беше показал в устрема на Червената буря, тя усети чука и барабаненето, и помитащата сила на „давай-давай, върви-върви“, Алекс се пусна. Остави всичко да падне, всички онези бариери и стени, без да се сдържа, защото това беше скокът, за който баща й се беше опитал да я подготви преди толкова много години на Черната скала, независимо дали го беше осъзнавал, или не. „Скочи при мен, скъпа! Рискувай и скочи!“ Това беше краят и беше завинаги. „Направи го, Алекс, направи го, направи го от любов, направи го за Том! Спаси го!“ Защото това беше последният и единствен възможен ход на играта.

Можеше да усети същото издуване в ума си, отстъпването встрани, трептенето и отместването.

Събирайки силите си, провеждайки колкото можеше повече от неистовата енергия на чудовището, тя махна всички бариери, всяка умствена защитна стена, и скочи. Усети как тя и чудовището падат и се разбиват в ревящия червен прилив на „върви-върви-върви-върви“, поглъщайки Дейви, поглъщайки Променените, когато чудовището — цялото жълти очи, зъби-игли и люспести ръце — изригна от дълбоката си мрачна дупка и се разгърна във внезапно кърваво цвете, за да се просмуче в Дейви, в изменените Променени и във всички други, дори в Питър: „вървивървивървивървивървиВЪРВИВЪРВИВЪРВИ…“.

 

 

— Н-не, Фин — каза Алекс, като се мъчеше да изкара думите навън, и Том чу дълбоката отрова в гласа й почти като ръмжене. — Н-нека аз… ти п-покажа!

Гърбът й се изви, очите й заблестяха, чертите й се изкривиха в някакъв вид сурова ярост, която той познаваше от битките, в които врагът се тълпи по скалите, а ти нямаш амуниции и всичко, което ти е останало, всичко, което разделя живота от смъртта, е тънката като бръснач граница на това, което тялото знае и би направило, за да се закрепи до последния възможен момент. В очите му Алекс, изглежда, порасна в нещо ново, сякаш се излюпваше от пашкул и разкриваше нещо не съвсем човешко, което живееше зад очите на момиче, чието лице беше гравирано с диамант в паметта му и все пак не истински познато и невидяно досега. До момента, в който тя се остави да се пречупи, остави маската да падне и се осмели да се разкрие цялата.

За част от секундата времето се събра, изду се като трептяща капка, готова да падне… а после се пръсна и разби.

И Алекс зави. Викът беше остър, толкова чист и пронизващ, като звука от свирката на баща й, която сякаш призоваваше Том от безкрайната нощ на едно мрачно и отчаяно място, където живееше чудовището. Но това беше също и рев, зов за битка — връхлитащо кресчендо, което продължаваше и продължаваше, което изправи космите на главата му и натъпка сърцето в устата му.

— Алекс! — Той трябваше да направи нещо, трябваше да прекъсне това, да я измъкне, да измъкне и двамата. Пазачите бяха отстъпили, всички изглеждаха замръзнали. Без да осъзнава, Том също беше отстъпил крачка, но тръгна напред без ясна идея какво има намерение да прави, само знаеше, че трябва да я отведе оттук…

Но тогава отляво, точно зад Фин, главата на Дейви се завъртя рязко, онези луди червени очи се разшириха, когато и той започна да пищи, а неговият вик се сплете с този на Алекс и двата се сляха в едно. Отдясно Питър виеше, а Саймън и Пени пищяха пронизително. И тогава всички изменени и Променени завиха. Беше вик, който се издигна до безумен рев от много гласове, които се сливаха в един, в една-единствена нота. И този глас беше Алекс, беше Алекс и казваше…

* * *

На минути от Рул, все още в гората, по пътя за болницата Крис рязко дръпна юздите на Нощ. През дърветата отпред се надигна рев, от който го побиха тръпки. Беше нещо от телевизията, от съботите през есента, когато баща му се наливаше с бира и проклинаше „Росомахите“. Точно онзи тип крещящ рев, който издаваше колежанска тълпа на претъпкан футболен стадион. Но този вик също така беше неземен — един-единствен тон, съставен от много гласове, и Крис не можеше да разбере дали чува болка, или екстаз… или по малко от двете.

— Боже мой! — каза той, когато конят се изправи и изпръхтя. — Чуваш ли това?

— Да. А също и писъци, не само този… този звук. — Очите на Грег блестяха от неотложната нужда и от ранната утринна светлина. — Закъснели ли сме? Мислиш ли, че бомбите…

— Не. Щом чуваме това, щяхме да сме чули и експлозията. — „Или експлозиите.“ Идеята беше да не е останал никой, който да крещи, или поне не за дълго — Мисля… боже, мисля, че това са Променени.

— Крис! — Грег гледаше ококорено. — Променените не говорят.

„Сега го правят. Нещо им е дало глас.“ Звукът беше толкова зловещ, че Крис трепереше.

— Мисля, че казват нещо. Чуваш ли? Истински думи?

— Да, чувам — каза Грег. — Звучи като…

 

 

— ВЪРВИ, ВЪРВИ, ВЪРВИ! — С блеснали очи, пращяща от внезапната енергия, Алекс зави: — УБИЙ ФИН, УБИЙ ФИН, УБИЙ ХОРАТА МУ, УБИЙ ФИН, УБИЙ…

— Какво става? — изписка Мели. Обръщайки се диво, тя притисна ръце до ушите си, докато Променените ревяха. — Илайъс! Илайъс, какво правят те, какво…

— Не! — извика Фин, но гласът му беше глас в пустиня като малко зрънце. Беше като да слушаш писък, изгубен в бученето на водопад.

И тогава за Том всичко се разби, светът се разпукна в яростен водовъртеж от звук и движение — точно както в деня, когато светът умря, и в нощта, когато взривиха мината и земята под краката му потрепери. Само че сега вместо черно торнадо от птици, вилнеещи елени и объркани животни, мозъкът му се опитваше да се разпадне, а земята все едно се бе прозинала широко, за да го погълне завинаги… Този път краят принадлежеше на Променените.

Всички те се задвижиха като един, вилнеейки през площада. Хората на Рул крещяха, подхлъзваха се, заплитаха се едни в други в бързината да избягат, но нямаше къде да отидат. Бяха обградени от Променените, от мъжете на Фин и от хаос от коне, които цвилеха и се изправяха, а копитата им удряха по лед и земя, трошаха тела и разбиваха глави. Променените се завъртяха към хората на Фин, повечето от които все още се опитваха да вдигнат оръжията си, но бяха закъснели. Променените нападнаха — странните изменени Променени скачаха от цвилещите коне, а другите изглеждаха като марионетки, внезапно освободили се от конците си — и се хвърлиха към хората на Фин в едно кипящо безумие. Площадът избухна, когато мъжете на Фин започнаха да стрелят напосоки. Куршумите свистяха като вой на стършели. Беше като да гледаш сцена от филм, в която армия превзема село и скоро няма да има нито един оцелял.

На площадката Алекс пищеше, ръцете й бяха на главата, пръстите разтворени широко, очите изцъклени, а в устата й се събираше кръв от червената река, течаща от носа й, сякаш нещото, което беше изригнало в нея, я разкъсваше. Отляво на Том Мели отново изкрещя, когато едно момиче на кон дойде до стълбите, за да се хвърли върху жената с бързо гмуркане. Тя се удари в парапета, отскочи, претърколи се и се опита да се измъкне. Но момичето се покатери на гърба й и заби зъби във врата на старата жена. Мели изрева и се изправи като кон, опитващ се да хвърли ездача си, ръцете й диво драскаха в опит да се хванат за нещо.

Отдясно на Том Питър внезапно се хвърли в яростна вихрушка от златна коса и луди очи, а Саймън — това момче, което можеше да е Крис в един друг живот — само на стъпка зад него: „Убий го, убий го, убий го…“.

Но Дейви — любимецът на Фин, неговото специално момче — беше по-близо и вече се обръщаше. Устните му оголваха зъбите, а маниашките му червени очи бяха подивели от бяс.

— Не, Дейви! — изпищя Фин с една вдигната ръка и друга, търсеща колта, докато хлапето скачаше като пантера, която най-после се измъкваше от затвора си. — НЕ, НЕ, Н…

Колкото и да беше бърз Фин, нямаше никакъв шанс. Дейви се заби в стареца, събаряйки и двамата с трясък върху камъка. Пистолетът на Фин отлетя. Ритайки диво с крака като човек, който отчаяно се опитва да спре бясно куче да не разкъса гърлото му, Фин удари брадичката на Дейви с десния си ботуш. По бялата униформа на момчето се пръсна запенена кръв. Очите му се подбелиха и то започна да се свлича. Фин замахна за още един ритник, който така и не стигна целта си, тъй като Питър и Саймън, все още ревящи, се приближиха. Питър крещеше:

— Той е мой, той е мой!

Сграбчил стареца за врата, той удари главата му в парапета силно. Кръв шурна от спукания череп на Фин, но старецът все още се бореше и пищеше като сестра си. Той заби ботуш в гърдите на Питър и го отхвърли назад. Том видя блясък на метал, когато старецът измъкна паранга от канията, чу свистенето на злобното острие като нападаща змия. Питър изпищя, рукна яркочервена кръв и той притисна корема си, блъскайки се назад, докато Променените се трупаха през площада, отправили се към тях, идващи за Фин.

Всичко това стана за по-малко от десет секунди и най-накрая накара Том да се задвижи. „Пет минути, по-малко от пет минути. Трябва да намеря кон и да ни измъкна оттук.“ И да спре Алекс, да пресече това. Когато се обърна към нея, Том долови мъгла с ъгъла на дясното си око. Подлудена от убийствената ярост, Пени се обръщаше към пазача си. Съвземайки се от парализата, той завъртя оръжието си — помпа „Мосберг 500“. Когато голямото черно дуло започна широката си дъга, Том знаеше, че старецът не само ще умре, докато се опитва, но и ще пропусне и вместо Пени ще застреля Алекс.

— Алекс! — Том се завъртя и направи една тромава стъпка с ранения крак, после втора. Невероятно, той я видя във вихър от кървавочервена коса. За момент помисли, че тя тича към него. Но не. Тя нападаше Фин и промяната, която видя в чертите й — същата убийствена ярост, която бе на лицата на Питър, Дейви, Саймън и всички Променени, — смрази сърцето му. Том разбра на мига, че ако не прекъсне това сега, преди Алекс да е достигнала Фин, тя щеше да се изгуби, тогава той можеше спокойно да остави куршума на мосберга да намери целта си. Дори щеше да застане, да я държи здраво и да се погрижи да убие и двама им.

Хвърли се отчаяно и се заби в нея наносекунда преди пушката да гръмне. Куршумът остави нажежена следа над главата му. Чу как се пръсна стъкло, когато един прозорец се разби някъде зад него. Том я прихвана, вдигнал една ръка, за да предпази главата и врата й, а с другата обви кръста й. Строполиха се долу. Той се опита да се извърти по гръб в последната секунда, за да поеме удара, но беше непохватен, болеше го, беше изгубил равновесие и успя само наполовина. Паднаха върху камък, който беше мокър и червен от цялата тази кръв. Щом се удариха, писъкът на Алекс прекъсна. Том усети дъхът да изхвърча от дробовете му, но се задържа и я прегърна още по-плътно, докато тя се мяташе, риташе и ръмжеше, за да се измъкне. Усети ухапването на стъкло и камък под гърба си и дивото туптене на сърцето й до неговото и той също завика, закрещя в беснеещото й окървавено лице:

— Алекс, Алекс, аз съм, аз съм, Том!

За миг — и само за миг — дивият блясък в зелените й очи се засили към него. Той си помисли, че ако тя се хвърли към гърлото му, той ще й позволи. След още пет минути и няколко секунди Алекс нямаше и бездруго да е тук. Ако той трябваше да умре, по-добре да станеше по този начин — с нея и до нея. Но после главата й се люшна. Той имаше усещането, че нещо прещрака и се отмести или пък се намести на мястото си, а може би и двете. Очите й, все още толкова зелени и ярки, се закрепиха в различна реалност. Закрепиха се върху него.

— Том! — Имаше учудване, търсене и шепот, който той чу като вик, защото сега наистина я държеше без задръжки, този момент беше началото на вечността. — Том!

Копнееше да обере косата от лицето й и да я погълне жадно. Вместо това светът се върна внезапно, времето тръгна отново и той отчете изстрелите, писъците и бунта на Променени и хора, насилието, кипящо навсякъде наоколо.

— Алекс, трябва да се махнем оттук сега. Това място ще гръмне след пет минути, може би по-малко. — Той се претърколи, помогна й да се изправи на крака и сграбчи ръката й. На площада имаше коне, а на тях им трябваше само един. — Хайде, хайде!

— Чакай! — Хвърляйки див поглед наоколо, тя извика. — Не, не, Питър, Питър!

 

 

Когато започнаха писъците и изстрелите, на Крис изобщо не му хрумна да обърне. Дори пришпори Нощ още по-бързо. Това беше сблъсък, който той нямаше да пропусне, битка, от която нямаше да се оттегли. Ако изобщо имаше точен момент да вдигне чука, този момент беше настъпил.

Идваха бързо откъм североизточния ъгъл, на около сто метра от далечния край на църквата. Вече можеше да види хаоса и вълната Променени, които помитаха хората на Фин. Излезлите от контрол Променени разкъсваха хората на парчета, гмуркаха ръцете си в кървавите кратери, за да измъкнат с две шепи вътрешности. Площадът беше залят от тела, части от тела и от кръв… и старци, които все още стояха, докато миналото прегръщаше загнилото бъдеще. Видя една жена, сивата й коса беше като облак, да се хвърля към подобно на добиче момче:

— Лий, Лий, Лий!

Огромните ръце на Лий събориха старата жена. „Травърс — помисли Крис, — името й е Травърс, обича да работи в градината си.“ Момчето завъртя баба си наоколо в нещо, което почти можеше да е радост. Когато Лий впи зъби в гърлото на жената, изражението на лицето й беше образец на ужасен, безвъзвратен екстаз.

— Виж! — Грег сочеше към кметството. — На площадката!

Крис погледна… и усети как сърцето му спира. Стъпалата гъмжаха от Променени, които се блъскаха, бореха се и разкъсваха тела. Един от мъртвите беше Ърнст. И собственият му дядо? Не видя Йегър, но този, когото забеляза на площадката да се надига като някакъв бегемот, разбиващ морската повърхност, беше Том.

Том беше просмукан с толкова много кръв, че изглеждаше сякаш се беше гмуркал в дълбок басейн с червена боя. Той се олюляваше, около врата и раменете му беше провесено тяло. Държеше пистолет в свободната си ръка и стреляше, опитваше се да разчисти път. Алекс беше до него с черна пушка в ръка, Крис я позна веднага и имаше… Боже мой, това куче ли беше? Откъде се появи? Беше огромно. Бялата му козина беше опръскана с кръв, а животното се зъбеше и въртеше към всеки Променен, който се опиташе да се приближи. Калъфът с пушката на Том висеше от дясното рамо на Алекс. Тя сграбчи огромна брезентова раница, преметна я през лявото си рамо и закрещя нещо на Том, после се завъртя към промененото момче, което го нападаше откъм сляпото му място. Помпата подскочи в ръката й с ужасно „бум“. Промененият се катурна назад. Алекс хвърли поглед надясно и Крис видя устните й да мърдат, разбра какво крещеше: „Хайде!“. Но не можеше да види на кого говореше и изведнъж вече не го интересуваше, защото до съзнанието му достигна, че тялото върху раменете на Том носеше бяла дреха, която ставаше пурпурна. Там, където водопадът от коса не беше златен, беше ръждивочервен.

„Питър!“

— Не! Алекс! Том! — Крис пришпори Нощ и се гмурна в тълпата, пробивайки си път. Сграбчи юздите на един тъпчещ шарен кон без ездач, като мислеше яростно: „Качи Питър на кон, закарай го при Кинкейд и се измъкни, измъкни се!“. Да се опитва да скъси разстоянието помежду им, беше като да плава с лодка в бурно море, като вместо гребло ползва лъжица. Чуждият кон се дърпаше и цвилеше, а Крис усещаше как Нощ се напряга в опит да намери безопасно място, на което да стъпи. Ръце задращиха по краката му. Площадът беше море от зъби и ръмжащи лица. Това отново беше кошмарът от платото, само че този път той се опитваше да контролира два коня. Грег беше до него и Крис чуваше пукота на изстрелите, докато си проправяха път през последните петнайсет метра.

— Крис, не! Остани на коня си! — Лицето на Том беше напрегнато, сковано от болка, мокро от пот и кръв. На гърдите му имаше огромен кървав разрез и дишаше трудно. Гърбът на Алекс беше притиснат до неговия, мосбергът беше в ръцете й, а огромното куче все още се въртеше и хапеше. — Грег, помогни ми! Крис — каза той, — подай ми узито!

— Ето! — Крис свали оръжието от рамото си и го подаде с приклада напред. — Колко зле е той? Колко е зле?

— Зле е. Алекс! — изкрещя Том през рамо. — Вземи узито!

На мига тя отпусна лакти и мосбергът посочи небето. Извърна се и едната й ръка се протегна за новото оръжие. Щом пръстите й се сключиха около приклада на узито и усети, че е хванала, Крис пусна. Но тя погледна нагоре. Очите им се срещнаха и той каза:

— Алекс…

— Знам, Крис. Аз също. Помогни на Питър! — Тя закачи мосберга на рамо и се обърна, за да ги прикрива и да им спечели време.

— Крис! — извика Том. — Ще трябва да го опазиш жив, докато се измъкнем.

— Колко време остава? — попита той, усмирявайки Нощ с колене.

— Недостатъчно. Добре, хайде, давай! — Том премести тежестта си, смъкна се на коляно и Питър се люшна в ръцете на Грег, когато повдигна краката му.

— Бързо! — извика Алекс. Тя напредваше гърбом с узито в две ръце, опитвайки се да покрие всички страни.

Един от хората на Фин — стар, но само с няколко кичура бяла коса — заплува към нея паникьосано, ръцете му се въртяха в непохватен кроул. Преди Алекс да може да стреля, вълчакът нападна. Старецът изкрещя и залитна назад, щом от раната над лакътя му шурна кръв.

— Долу, Бък! — Когато вълчакът скочи обратно, Алекс се хвърли напред с узито, забивайки бързо и яростно приклада в челюстта на мъжа.

Пурпурна струя бликна от сцепената кожа на стареца и той падна. В следващата секунда Променените го подхванаха и той изчезна с писъци, кървавата му ръка се протягаше право нагоре, сякаш се опитваше да издраска от гроб.

— Вдигай го, Грег! Полека, полека! — каза Том.

Лицето на Питър беше бяло като платно, кръвта по него — като ярка боя. Когато успяха да го наместят в седлото, Крис видя сгърченото му от болка лице и чу стона му.

— Боже! О, боже, Питър, дръж се! Дръж се! — каза Крис, щом Питър падна върху него, облегнал гръб върху гърдите му. — Държа те, ще се оправиш.

— С-с-студено ми е. — Питър дишаше тежко. Имаше толкова много кръв, че Крис усещаше вкуса на желязо в устата си. Главата на Питър се олюля. — Т-толкова ми е студено… К-Крис, с-съжалявам, т-толкова съжалявам, оп-п-питах се…

— Ш-шт! Добре се справи — каза Крис треперливо, от гърлото му извираха хлипове. — Ще се оправиш. Държа те, Питър. — Приятелят му трепереше, опитваше се да си поеме дъх. „Ще те спася. Ще спася и двама ни.“ Крис обви ръце около него, пое тежестта му и го задържа здраво. — Няма да те оставя да паднеш, Питър. Държа те, държа те, няма да паднеш.

— Добре, Грег, скачай на коня си, хайде! — Том сграбчи юздите на коня от Крис и се обърна да извика: — Алекс, ти ще яздиш с мен… — Той спря и на лицето му разцъфна внезапна паника. — Алекс! Къде е Алекс?

— Какво? — Объркан, Крис хвърли поглед надолу, където бе стояла тя, после нагоре към кметството. Забеляза я, видя червената коса, докато тя и кучето се промъкваха покрай Променени и биещи се мъже и се хвърлиха към стълбите и към едно тяло. — Там! — извика той.

— Алекс, не! — Ужасен, Том вече се беше устремил към нея, размахал пистолета като тояга, опитвайки се да си проправи път. — Алекс, няма време… по-малко от деветдесет секунди. Какво правиш, какво правиш?

Но тя продължи и не се запъна, а в последната секунда преди изстрела Крис разбра защо.

 

 

Положен като жертвоприношение, дядо му се беше сгърчил върху стъпалата. Крис успя да го познае единствено защото Йегър беше плешив. Лицето му беше разкъсано, но главата още стоеше на мястото си. Останалото беше купчина отпуснати крайници, кръв и разкъсана плът.

До тялото на Йегър се беше свило момче — окървавено и натъртено. Несигурно и явно ужасено, едно много бременно момиче се въртеше наблизо. Когато Алекс извика, само момчето погледна.

„Боже мой!“ Изненадата беше като светкавица, разкъсваща мозъка му. В един миг двигателят на времето зацепи, подскочи в релсите си и просто спря.

— Крис? — започна Грег очевидно объркан. — Кой…

— Вълк, моля те! — все още чуваше виковете й над глъчката. — Трябва да се махнеш, трябва да тръгваш, Вълк! Трябва да бягаш, трябва да…

И в този ужасен момент всички видяха това, което Алекс не можеше. Едно чудовище се изправи внезапно — развалина от плът и кост — буквално голо, облечено само в дрипи и с реки от кръв, шурнали от разрези, рани и ухапвания. Дълъг парцал висеше от скалпа му като отпуснато знаме от кафява кожа и сива коса. Розовият череп се показваше гол от челото до темето, сякаш това чудовище отделяше кожата си, за да се роди.

— ТИ! — И гласът му беше единственото, по което Крис разбра, че това нещо някога е било жена. Ръката й, от която капеше кръв и блещукаше кост, замахна към Алекс, хромът на огромен револвер примигна на светлината на новия ден. — ТИ!

— МЕЛИ, НЕ! — изкрещя Том, вадейки пистолета си в същия миг, в който Крис извика:

— Алекс, Алекс, внимавай! Внимавай! Вни…

 

 

Тя мислеше, че това е най-странното чувство. Сякаш се будеше от мрачния хаос на дълъг трескав сън, умът й гореше ярък и чист, тя се завръщаше към себе си не в прегръдките на родителите си, а в заслона на ръцете на Том.

И ето ги тук, борещи се за всяка оставаща секунда насред края на света, а не беше останало време в тази растяща градина от мъртъвци. Но на земята нямаше друго място, където тя искаше да бъде, освен с Том, Крис и нейните хора, които чакаха, за да я приветстват обратно, да я отведат.

Макар че чудовището все още търсеше нещо. Тя усети как то се пресяга, защото тя искаше Вълка да избяга и да бъде в безопасност. И когато забеляза Вълка с Йегър, можеше да мисли само за това, че той трябваше да се махне и да направи последния скок далеч от Рул към бъдещето. Може би беше грешно да чувства това към момче, което беше наполовина чудовище, но какво пък, по дяволите?

— Вълк! — Тя сграбчи ръката му като обезумяла. Държеше под око Пени, но момичето изглеждаше само вкаменено, което беше добре, защото имаха достатъчно проблеми. — Трябва да тръгваш, трябва да се махаш.

Вълка плачеше. Големи сълзи прогаряха рубинени следи през кръвта. За секунда тя разбра какво изпитва той. За това не й трябваше чудовище. Това беше момче, което току-що беше загубило не само Йегър, но и Питър. За него не беше останал дом, нито място, където да отиде. Сякаш гледаше себе си на погребението на родителите си. Или в деня, в който й поставиха диагнозата: беше се сгушила в стол в един ужасно студен офис, след като за първи път беше видяла как изглежда чудовище, живеещо в мрака и изяждащо те жив.

— Вълк, моля те! — Тя усещаше как устните й треперят, сълзи горяха очите й. — Ще стане по-добре, обещавам ти, но трябва да се опиташ да тръгнеш, Вълк, трябва да бягаш, трябва…

Изобщо нямаше промяна. Въпреки всичко станало бяха минали по-малко от три минути, откакто бе освободила чудовището си. Имаше много стрелба и хората още пищяха. Пукотът на едно оръжие не беше нищо ново, въпреки че… какво крещеше Том?

Нещо я удари много силно в гърба. Видя как Вълка трепна. Огън облиза гърдите й. В мъртвия промеждутък между два удара на сърцето тя и Вълка само се взираха един в друг. Алекс все още чуваше стрелбата, но тя вече беше толкова различна. Нямаше пукот или тежко „бам“. Само заглушено далечно пукане като от изтъркан целофан.

Краката й се подгънаха. Там беше мракът, който я чакаше долу, но само той. Беше на Черната скала отново.

Само че този път водата — студена и дълбока — се надигна за нея.

 

 

Алекс вероятно така и не чу. Беше толкова шумно. Бумтежът на магнума се изгуби в двойния рев от пистолета на Том и пушката на Грег. Останките от Мели се сринаха назад, двете момчета вече се препъваха напред, а Крис подкара Нощ след тях.

Непохватно сгушил Алекс в ръцете си, Саймън, неговият брат, се изправяше със залитане, а огромното куче се зъбеше, но не смееше да нападне. Алекс беше висока, трудна за всеки, а сега беше отпусната. Тежеше като мъртвец, очите й бяха затворени, бялата лебедова шия бе извита назад. От седлото на Нощ Крис можеше да види къде се беше забил куршумът в гърба й по червената звезда отдясно на гръдния кош. Когато гърдите й с мъка се повдигнаха, Крис чу ужасен грачещ звук като крякане на умиращ гарван.

Пени вече се опитваше да се отдръпне. Когато Саймън видя, че идват, направи стъпка назад, сякаш искаше да се обърне и да се опита да избяга. Но тогава очите му се спряха върху Крис и лицето му — „Моето лице“, помисли Крис — пребледня.

— Моля те! — каза Том, гласът му се пречупи. Той протегна ръце. — Вълк… Саймън, моля те, дай ми я! Нека й помогнем!

— Том! Крис, какво, по дяволите… — Грег беше слязъл от коня и се беше качил горе с узито, което бе насочил към Саймън. — Момчета — каза той разтреперано, — трябва да тръгваме, трябва да тръгваме!

— Знам. — За част от секундата Крис видя в терзанието и сълзите, стичащи се по бузите на Саймън, не Променен, а момче, борещо се да избере между това, което желаеше, и това, което можеше да има. — Саймън… моля те — опита той, стягайки ръце около Питър, който вече беше в безсъзнание. Приятелят му беше много тежък, но Крис можеше да понесе тази тежест. — Мястото й е при нас.

При тези думи Саймън пристъпи непохватно и колебливо. Том го пресрещна, обгърна с ръце Алекс, обърна се към коня си и закуцука бързо, а кучето остави Саймън и тръгна след него.

— Дай му оръжието! — викна Том през рамо към Грег. — Дай му го, скачай на коня и да се махаме сега, сега!

— Какво? — Главата на Грег се люшна към Крис. — Крис, знам, че той сигурно е брат ти, но това е като с Лена. Той все още…

— Направи го! — Крис погледна надолу към Саймън, докато Грег му подаваше узито по начина, по който предлагаш закуска на питон. Щом другото момче хвана дулото, Грег го пусна и изтича към коня си. — Бягай, Саймън! — каза Крис на брат си. — Разбираш ли? Върви, махай се, вземи Пени и бягайте…

— Хайде! — извика Том. Той закрепи Алекс на седлото, притисната в гърдите му, както Крис беше направил с Питър. Тя беше неподвижна като мъртвец и Крис не можеше да каже дали все още диша. Том обърна коня и смуши животното в галоп. — Четирийсет секунди. Давайте, давайте!

— Бягай, Саймън! — извика Крис, след което обърна окървавения кон и го пришпори в смъртен бяг, като го подканяше: — Давай, Нощ, давай, Нощ, давай!

„Четирийсет секунди.“ Стрелнаха се покрай възел от хранещи се Променени, новите мъртви и тези, които щяха скоро да се присъединят към тях. В главата си броеше, докато препускаха през площада: „Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем…“

Стигна до трийсет.

 

 

Краят дойде, когато се беше отдалечил на пет преки. Точно така си беше представял края на света — не тишината на електромагнитния импулс и писъците на птиците, а огромния набъбващ рев като от детонация на неутронна бомба, плясък, а после ярко, издуващо се БАМ-БАМ-БАМ-БУМ. Заловен между сградите и отразен в камъка, звукът беше чудовищен. Крис усети как въздухът профучава край него със зверско „фъш“. Прозорците на къщите на тази улица внезапно се разбиха, когато ударната вълна премина и се опита да го измъкне от седлото. Земята потрепери толкова силно, че той усети тръпката в гръбнака си, видя я в падащия остатъчен сняг, изтръскан от покривите.

Дишайки тежко, Крис обърна поглед назад. Невъзможно ярки, невъзможно блестящи буци кървава светлина изригнаха от разбитите прозорци на кметството като пламтящ дъх, издишан от много усти на чудовища, надигащи се от дълбините. Той усети помитащата гореща вълна и затихващите, идващи след нея. Цялото кметство не просто се срина, а се взриви в градушка от камък и стомана и в бушуващи огнени кълба, които се пръскаха в оранжево-червени вълни през Променени и цвилещи коне, и през всяка жива душа на онзи площад. Светлината беше толкова ярка, че всичко хвърляше дълги бягащи сенки. Очите му извикаха от болка, сякаш се беше опитал да се взре в сърцето на слънцето. Ако имаше писъци и викове, той не можеше да ги чуе.

Но усети как Питър се върти в ръцете му и долови стоновете му.

Върху тях като дъжд падаха камък и горящо дърво. Изтръгнати клони от дървета се забиваха като пламтящи копия. И имаше парчета от тела — крака и ръце, обгорени, почернели черепи. Бутове от коне и остатъци от кости, и още плът, твърде обгорена, за да може дори да се предположи откъде е или от какво е. На пряка и половина напред една конска глава с пламнала грива прелетя в горяща дъга, за да се забие в покрива на някаква къща.

— Крис! — беше Том.

Все още замаян, Крис се обърна и видя него и Грег с онзи огромен вълчак да чакат в края на пътя, който щеше да ги отведе до болницата и извън Рул.

Когато ги настигна, Крис каза глуповато:

— Беше толкова… толкова голямо.

— Знам — каза Том. В ръцете му Алекс пое дъх. Той я притисна към себе си, завъртя коня и се насочи на север. — Остави, Крис! — рече. — Не гледай назад!