Богдан Николов
От Искър до Огоста (89)

89. Лѝпница

Население: 1900 г. — 1042 жители, 1910 г. — 1297, 1926 г. — 1909, 1934 г. — 2179, 1946 г. — 2166, 1965 г. — 2030, 1975 г. — 1714, 1985 г. — 1435, 1992 г. — 1212.

Намира се на 20 км южно от Орехово и е разположено върху равна незаливна тераса до левия бряг на р. Скът. През селото минава шосето Орехово — Враца, гара е на теснолинейната железопътна линия Орехово — Червен бряг. До 1920 г. село Липница е било на два километра североизточно от сегашното в местността Старото село. Разположено е било върху неравен и безводен склон, откъснато от главните пътища и от строящата се ж.п. линия и ж.п. гара.

На височината Тепето е местността Градище — източно от днешното село. На Градище има останки от укрепено със землен вал откъм изток праисторическо селище. То е обитавано през втория период на медно — каменната епоха или в четвъртото хилядолетие пр.Хр. При вадене на камък тук са разкривани подове от жилища и пещи, керамика и оръдия на труда, изработени от кремък и от камък. Известни са и останките на две тракийски селища, съществували през късножелязната епоха. Едното тракийско селище е било в местността Кривия на̀пой, а културният пласт на второто тракийско селище се намира под къщите и дворовете в североизточната част на днешното село Липница. В района на първото селище е намерено тракийско въоръжение от IV — II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 185, обр. 26) и много керамика, която е характерна за късножелязната епоха (Николов, Б., Липница. — Враца, 1979, с. 10–13, обр. 5). В двора на Георги Цеков Маринов бе открита случайно една колективна находка от 50 броя сребърни тетрадрахми и драхми, сечени на остров Тасос и в античните градове Аполония и Дирахион на Адриатическия бряг (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVII, 1964, с. 242). Това монетно съкровище е било притежание на жител от тракийското селище при Липница. Около средата на I в.пр.Хр. тук е станало някакво събитие и опасността от него е принудила собственика на монетите да ги зарови в земята. Той обаче е отвлечен в плен или е убит и така тези ценни монети са останали в земята като памет на историята. Във второто тракийско селище животът е продължил и през римската епоха, и през българското средновековие. Тук са намерени сто броя римски медни монети, сечени през управлението на римския император Валентиниан I, 364–375 г. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 249). Тези монети изглежда са били укрити в земята през времето на второто готско нашествие в нашите земи. Във второто селище, при изкопи в дворовете и строителство, се изравят глинени съдове от римската епоха и желязно въоръжение — върхове за копия и стрели. Разкрити са и скелети от погребения през средновековието. Заедно с тях са намерени гривни, пръстени и други накити, които датират тези погребения от Първото и Второто българско царство. Те са безспорно доказателство, че Липница е съществувала като селище на същото място, където е днес. И вероятно някакво голямо бедствие или болести, напасти, са заставили неговите жители да се преселят в Старото село, където са живели до 1920 г. Но това преместване е станало през първите векове на турското робство. Старото село е било в място, закътано и откъснато от света.

Село Липница, Ореховско се среща в османски документи с дата 1579 г. като тимар с днешното си име. В документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския дунавски флот, от село Липница, спадащо към Рахово, е мобилизиран Стоян, син на Петко (РСт., 1, с. 426). В един друг османски документ от 1618 г. е записано: „Каза Рахова: село Липница — 25 домакинства“. (НБ КМ, Ор.отдел, Фонд 114, арх.ед. 64 — Преводът е на Руси Стойков). Става ясно, че село Липница е заварено от турските нашественици в края на XIV в. с днешното си име, получило още преди края на XIV в. Името на село Липница е прилагателно от дървото липа и окончанието -_ица_ което също издава старинността му.

Въпреки че е било скрито и закътано старото село Липница не е отминато от кърджалийските банди в края на XVIII в. Те го ограбили и опожарили. Част от жителите му намерили спасение във Влашко, а останалите се укривали из горите. Избягалите във Влашко родове са Бѐновци (Стоя̀новци), Бо̀бовци (от тях са Амѝнците и Бѐлкинци), Гяву̀рете, Кьо̀совци (по-късно от този род произлезли Ангеловци и Екуповци), Марковци (от тях са Дѐновци), Нѝновци, Рустѐмовци, (Буджа̀нете), Ма̀нювци /по-старото им име е О̀нцови. Така в старо село останали родовете: Ба̀нчовци, Ба̀товци, Бибѐрете, Бо̀совци, Бу̀лежете, Влъ̀чковци (Гро̀здювци), Гѐшовци, Гръ̀блювци, Гръ̀цовци, Дея̀ците, Дѝнчовци, Дръндѐжете, Ду̀новци (от тях са Камбалджѝйте и Кѝновци), Забъ̀нете, За̀новци, Йо̀тинци, Каравѐлете, Кожуа̀рците, Ку̀новци, Лесу̀герете, Мѝнковци (наричани още Старейшините, щото в турско все от тях човек е бил старейшина на селото), Муца̀нете, На̀новци, Па̀новци, Писига̀нете, Ра̀динци, Ра̀дуловци (Бръбо̀рете), Спа̀синци, Станчу̀ловци, Тричковци (Каталете), Чилибонете, Чуковци, Янювци (от тях са Наплата̀рете и Щръ̀ковци).

В началото на XIX в. избягалите във Влашко липнишки родове се завърнали. Едни от тях се настанили на старите си пепелища, а другите основали нов квартал до Старото село, наречен Влашка маалъ, тъй като в него са живели завърнали се от Влашко. Към средата на XIX в. в село Липница се заселили и родове от други селища. Така от с. Селановци дошли Пилю̀ковци, от Козлодуй — Мо̀нювци, от с. Борован — Сефѐровци, от с. Бреница — Бѝбини (Чернюви), от гр. Тетевен — Дѝковци, от с. Бистрец — Гъса̀ците, от с. Пудрия — Пудрѝйците, от с. Сръбеница (дн. Софрониево) идват Вла̀овци, от с. Градешница — Риста̀ковци (от този род са произлезли после Вѐлчовци и Ла̀човци), а от с. Добралево придошли Даскаловите, които са от добралевския род Барийците. Повечето от тези родове са избягали в края на XVIII в. във Влашко от кърджалийте. Но, като преминала опасността от тях, те се върнали обратно в родината си. И така, някои се постървили в селата с малко жители и повече обработваема земя и сигурен поминък. В началото на XX в. в с. Липница се заселили Пирдо̀пченете, които са от с. Мирково, Пирдопско, след тях Продановци от гр. Тетевен и Крълю̀ците от с. Кърлуково.

През 1851 г. в с. Липница е открито училище с пръв учител Георги Петков Кръшигорски от с. Долна Кремена, който в 1858 г. е ръкоположен за свещеник в с. Галиче. В Липница е имало местен таен революционен комитет, създаден през 1875 г. от легендарния Лукан Галишки. Късно вечерта на 17 май (стар стил) 1876 г. Ботевата чета преминала придошлата река Бръзина бара по Гръбавия мост. На това място е имало престрелка с черкезки конни разезди, но пострадала само една кола от бутанския обоз на четата (Николов, Б., Четници и колари от с. Бутан, които на 17 май 1876 г. се присъединяват към Ботевата чета. Алманах „Околчица“, С., 1983, с. 183 и 184). Гърбавият мост тогава е бил твърде далече от Старото село Липница и никой не е чул престрелката с черкезите, нито е видял Войводата и неговата храбра дружина. Село Липница е освободено от турско робство на 31 октомври (стар стил) 1877 г. Същия този ден руските войски освободи Крушовица и другите съседни села.