Богдан Николов
От Искър до Огоста (66)

66. Кара̀ш

Население: 1910 г. — 1706 жители, 1926 г. — 1659, 1934 г. — 1873, 1939 г. — 2001, 1946 г. — 1782, 1965 г. — 167, 1975 г. — 60, 1992 г. — 17.

Намира се на 40 км източно от Враца и е разположено в подножието на предпланинските височини Коило̀вец и Чу̀клата, недалеч от десния бряг на р. Малѝ Ѝскър. Землището му заема площ от 21 620 дка. Граничи на изток с Хубавене (бившо Уйовѐне), на югоизток — с Батулци, на юг — със Своде, Ботевградско, на запад — с Курново, и на север — с Роман. До 1887 г. селото е било административно към Тетевенска околия, до 1900 г. — към Луковитска околия, и после — към Врачанска околия. Състояло се е от централно село и двадесетина колибарски селища. С указ № 427 от 31.III. 1949 г. на Президиума на Великото народно събрание на основание чл. 5, ал. I от закона за народните съвети се признава на колибите Срѐдни рът, Бо̀човското, Ко̀йчовци, Конду̀рете, Мо̀мчово търне, По̀длес и Скравѐнски колиби, принадлежащи досега към село Караш, Врачанска околия, да бъдат отделно село под общото име Средни рът. В този указ не били включени колибите Ду̀новци, Кръста и Куманица, но това станало с протокол №15 от 28.XII.1951 г. на карашката община. След споменатия указ и протокола към община Караш останали колибите: Бруснѝка, Вѐлинци (Голѐма гла̀ва), Ду̀цовци, Ла̀шинци, Леща̀рете, Лъга̀, Мо̀чура, На̀иденовци, Прѐчник, Спа̀ньовци, Цѐновци и Узунски колиби. Междувременно с указ № 957, обнародван в Държавен вестник брой 286 от 12.XII.1949 г., колибите Марково равнище и Краева бачия от община Видраре, Тетевенско, поради отдалеченост от общината, преминават административно към община Караш. В борбата за присъединяване на колибите към един или друг център е образувана значителна преписка (Централен държавен архив, фонд 117, опис 8, арх. единица 210, дело 22/1949 г. и преписка № 104).

Поради болестта ендемичен нефрит и редица още причини от икономически характер жителите на село Караш и колибите в района започнали масово да се изселват в различни краища на страната. Окончателното изселване на Караш и колибите му е утвърдено с министерско постановление № 192 от 24.XIII, 1959 г. Изселените карашки семейства са подпомогнати материално от държавата и се установяват във Варна, Видин, Враца, Долни Дъбник, Монтана, Плевен, Пловдив, Роман, Стара Загора, Червен бряг, София и околните ѝ села Враждебна, Казичене, Негован и Челопечене.

От дълбока древност на Караш е имало живот на човешки общества. Централното село е възникнало върху развалините на голямо тракийско селище. Намерени са бронзови украшения, които датират от седми век пр.Хр. (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 123). Южно от Караш са развалините на късноантичната и средновековна крепост Кривград. Тук са намерени надписи и фигурални изображения с посвещения на Зевс и Хера (Добруски, В., АИМ, I, 1907, с. 151). Късноантичното име на крепостта Кривград вероятно е било КАРАИС, което на гръцки ще рече укрепление. Оттук може би с времето е видоизменено в Караш, така както от Фруриен е станало Фурен. Върху височината Усойната са рушевините на друго укрепление, действало през късната античност и българското средновековие.

Караш се споменава за първи път с днешното си име в османски документ от средата на XV в.: „…Вилает Киево, зиамет Киево. Негов заим е Мурад. Село Тути, някои от раята му живеят на мястото на име Караш: домакинства — 94, вдовици — 6…“ (ИБИ, т. XIII, с. 289). От този документ стана ясно, че Караш не е означено нито като село, нито като мезра и на това място живеят част от жителите на село Тути — днес махала Тутьовци, спадаща към с. Батулци. В друг османски документ Караш е записано като село. В него, който има дата 1690 г., се разказва за голяма хайдушка дружина, която след редица успешни действия се е прехвърлила във Влашко. В документа се споменава името на хайдутина Курмуш от село Караш (Цветкова, Б., Хайдутството… 1971, с. 273). До края на XVIII в. Караш е било купно село, в което са живели следните родове: А̀ндровци, Бѐрчовци, Бръ̀нките, Вѝдинци, Ву̀товци, Га̀нчовци, Говеда̀рците, Грѝжовци, Гръ̀блювци, Гу̀лежете, Гьо̀сите, Да̀довци, Джанго̀зете, Дѝловци, До̀ковци, До̀нчови, Драга̀нчовци, Жанда̀рете, Жу̀рките, Зла̀тевци, Игна̀товци, Ѝновци, Ѝчковци, Ка̀тьовци, Кобила̀рете, Ко̀йчовци, Копеня̀ците, Коса̀ците, Ко̀стовци, Къ̀нчовци, Лала̀товци, Ла̀шинци, Лесѝчковци, Леща̀рете, Марѝновци, Мѝковци, Минджо̀рете, Мѝтковци, Нѐчовци, О̀жите, Пѐловци, Пѐчовци, Са̀вовци, Срънда̀ците, Ста̀ньовци, То̀новци, Турта̀рете, Фо̀керете, Чукла̀рете, Чучурѝгите, Шу̀нтите и Я̀ковци. През първата половина на XIX в. в село Кара̀ш придошли Гѐрговци от с. Бо̀женица, Ла̀човци, Нѝтовци и Ра̀лчовци от с. Видраре, Дерда̀нете от с. Тѝпченица, Маджа̀рете от с. Вѝровско, Каца̀рете от с. Чепинци, Софийско, Връ̀бчовци от с. Стрепѐц, Ку̀ртовци от Вла̀шко сѐло (дн. с. Царевец), Скравѐнците от с. Скравена и др. През 1860 г. Караш има вече 60 двора (ИБИ, т. I, ч. I, с. 155). През 1850 г. тук е открито първото светско училище, а през 1875 г. в селото се строи първата училищна сграда. В 1872 г. Караш е посетено от Димитър Общи, който основава местен таен революционен комитет. През 1858 г. е построена църквата върху основите на по-стара (Нитов, Й., Един султански ферман от 1858 г. за постройка на храм в с. Караш. — Сп. Духовна култура, С., 1960, с. 30). С появата на стоковото стопанство в зората на XIX в. около с. Караш са възникнали и колибарските селища (Динев, Л., Колибарските селища в Средна Стара планина. — Изв. ВГД, 1942, кн. X, с. 281). Те са образувани главно от семейства на старите родове в централното село Караш и повече от колибите имат родови имена.

Въпреки образуването на колибарските селища от средата на XIX в. с. Караш и колибите започва изселването на десетки семейства в равнината. Така Виолджийте и Вътовци се изселили в с. Лиляче, от Драганчовци, Доковци, Неновци и Нѐковци — в с. Попица, родът Я̀зовци се установили в с. Брусен, Дража̀нците, Парца̀лете и Ра̀дуловци — в с. Курно̀во, Мѝковци — в с. Лесура, Гѐтовци а в Тишевица, Балѝнете и от Вѝдинци — в с. Лик, Мишовци — в с. Лепица, а Амовци и Неновци — в с. Вировско.

Старата народна носия на село Караш и колибите е била чернодрешковска. Говорът на Караш се е оформил на границата с ятовия източнобългарски говор и се различава от този на врачанските села. Карашкият говор е много чист и е близък до литературния български език. Различава се от източнобългарските говори по липсата на якане. В топонимията на Караш са запазени много старинни имена като: Дѐвец, Джу̀гер, О̀блега, О̀струга, Прѐслъпа, Са̀довица, Сла̀тина, Смърда̀н и др. От изчезнали стари лични имена са образувани Бѐрковец и Бо̀денец.