Богдан Николов
От Искър до Огоста (100)

100. Мѝзия (до 1970 г. село Букьовци)

Население: 1872 г. — 200 къщи и 203 венчила, 1880 г. — 1621 жители, 1892 г. — 1920, 1900 г. — 2359, 1905 г. — 2693, 1910 г. — 3097, 1926 г. — 3992, 1934 г. — 4667, 1946 г. — 5042, 1956 г. — 4761, 1992 г. — 4596.

С Указ № 344, обнародван на 20.II.1970 г., селото Букьовци е признато за град. Намира се на 12 км югозападно от Орехово и е разположено покрай двата бряга на р. Скът и върху льосовите хълмове около реката. Землището му има площ от 56 000 дка. Граничи на изток със Селановци, на юг — с Крушовица, Войводово и Софрониево, на запад — с Гложене и Хърлец, и на север — със землището на град Орехово. Районът му е изключително богат на археологически паметници от най-дълбока древност. На височините Гральова могила и Татарлъка са останките на укрепени праисторически селища, обитавани в края на медно — каменната епоха. Тук се разкриват опожарени подове на жилища и основи на пещи. Намират се оръдия на труда, изработени от кремък, бойни каменни чукове и глинени съдове, типични за втория период на медно — каменната епоха. (Николов, Б., Букьовци в миналото и днес. — Враца, 1961, 47 с.). Селището в местността Татарлъка е продължило да съществува и през бронзовата епоха Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, 72–74, обр. 7, 8 и 9/. През цялата желязна епоха в района на днешния град Мизия е съществувал голям тракийски поселищен център, от който са известни много находки и тракийско въоръжение (Миков, В., ИАИ, т. XXI, 1957, с. 299; Велков, И., ИАИ, т. XXI, с. 311; Николов, Б., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 191, обр. 36 и Археология, 1972, кн. 3, с. 61, обр. 7). През 1925 г. като риголвал за лозе в местността Гладно поле букьовченинът Александър Витанов Йончев (1870–1938 г.) намерил случайно първия дял на прочутото Букьовско съкровище. Близо до първия дял на това съкровище Александър Витанов през 1935 г. като копаел до лозето си да си прави колиба — намерил втория дял. Букьовското съкровище е изработено от най-чиста проба сребро. Състои се от кани, фиали, чаши и един великолепен сребърен накит, съставен от верижки, украсени с розети, плодове и човешки глави. Накитът е прикрепен с пет изкусно изработени фибули върху гърдите на знатен тракиец, на който е принадлежало цялото съкровище. Запазените предмети от Букьовското тракийско съкровище говорят за добре школувани тракийски златари, които са познавали традиционните форми на съдовете, иконографските мотиви и стиловите похвати на тракийската торефтика. Това знаменито съкровище може да бъде датирано от втората половина на петия век пр.Хр. За съжаление от него са запазени само десетина предмета и няколко сребърни украси за оглавника на ездитен кон. Намервачът е продал една малка част от предметите на Софийския археологически музей, друга част — на златарите, и останалите са откраднати от дома му. (Nikolov, Bogdan, Thracian treasures from the Vraca area, Thrakische Schatze aus dem gebiet von Vraca. — Sofia press. 1988 ). Случайно е намерено и едно съкровище от сребърни римски републикански монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 187). Те бележат минаването на племената бастарни през земите на трибалите в края на I в.пр.Хр. Това тракийско селище е продължило да съществува и през римската епоха на Балканите. От този период са намерени глинени съдове, накити и погребения. В местността Ореховски дол е открито сребърно съкровище от римски императорски денари от II в. Сред монетите се срещат сечени през управлението на Нерва, Веспасиан, Домициан, Антонин Пий, Комод, Траян и Адриан (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIV, 1943, с. 282). В местността Рупите е имало римска каменна кариера. От тук робите са къртили каменни блокове за римския град Августа при село Хърлец. И сега още се виждат грамадни каменни блокове на това място. Животът е продължил и през времето на Първото българско царство. Неговият некропол бе проучен в местността Ореховски дол и дворовете на П. Киков и В. Г. Сълински. Разкритите погребения са извършени по два начина — чрез трупоизгаряне и чрез трупополагане в положение от изток към запад, или езически и раннохристиянски (Миятев, К., Сб. в чест на Н. С. Державин. — Л. М. 1947 и Славянската керамика в България. — С., 1948, с. 36 и 53: Въжарова, Ж., Славянският некропол в с. Букьовци, Врачанско. — Археология, 1959, кн. 1–2, с. 20–23). В южната част на днешния град Мизия или по-точно в местността През ушите се разкриват останки от друго едно средновековно българско селище, което е обитавано през времето на Второто българско царство. Тук се изравят останки от жилища и домашен инвентар. Намерени са паници, украсени с разноцветна глеч от типа на Трапезната керамика във Велико Търново, характерна за XIV в. Това средновековно българско селище е заварено от турските поробители и е съществувало и през първите векове на робството. Няма съмнение, че то се е наричало Голяма лъка, което се вижда и от географските особености на местността.

Селото Голяма Лъка се споменава за първи път в един османски документ от средата на XV в. Преводът на този документ е следният: „Тимар на Ибрахим, син на Халил. Владее го и участва във военните походи: Село Голема лъка: домакинства — 5, приход — 322, испенч — 125, останалите данъци — 197 акчета…“ (ИБИ, т. XIII, 243). Вторият османски документ, в който е записано село Голяма лъка, заедно със село Сърбеница, е с дата 1618 г. Той гласи така: „Каза Рахово: село Липница — 25 домакинства, село Голема лъка — 15 домакинства, село Сърбеница — 40 домакинства, село Ередин — 15 домакинства…“ (РСТ, I, с. 440). В един друг османски документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския дунавски флот, в списъка на мобилизираните е българинът Куман, син на Владко от село Голема лъка (РСт., I, с. 440). Изброените в този списък села Липница, Ередин и Сърбеница (дн. Софрониево), заедно с Голяма лъка в казата Рахово, подкрепя нашата идея да локализираме селището от българското средновековие при днешния град Мизия в местността При Ушите. Село Голяма лъка е обезлюдено в 1711 г. В една султанска заповед, адресирана до съдебните власти във Враца, Плевен, Берковица, Видин и Никопол се казва, че раята дербенджии от селата Голяма лъка и Сърбеница, Ореховска каза, още от старо време били определени да пазят пътя, който води отгоре по течението на р. Огоста, поради насилията от царските войски и служители, били принудени да напуснат старите си жилища, да разтурят селищата си и да се разпръснат и да се заселят в казите, които вече споменахме. (Ихчиев, Д. А., Материали за историята ни под турско робство. — Изв.ист.д-во, 1906, кн. II, с. 164–166). Село Сърбеница по-късно се възстановява, но селото Голяма лъка запустява завинаги и името му не се помни. Не си го спомнят и новите заселници в неговото голямо землище, които по-късно образували селата Букьовци, Войводово и Радойково (до 1934 г. — с. Махмудия). Сведенията за възникването на село Букьовци са твърде оскъдни и по характер са изключително устни предания. От тях личи, че Букьовци е образувано през втората половина на XVIII в. от преселници от с. Буковец, Берковско или от с. Буковец, Софийско, които му дали жителското име букьовци, или „жители на Буковец“, така както жителите на Враца са врачанци, на Слатина са Слатинци и пр. Отначало тук е имало два турски чифлика. Постепенно около тях се заселили българи от планинските села да обработват чифлишката земя. Най-напред бил заселен квартал Кривуля с къщи землянки, а сетне кварталите Черни връх, Чуката и Припека — все по високите места. След освобождението от турско иго се заселват ниските места по десния бряг на р. Скът. Това са кварталите Лавиците, Милин камик, Новата махала и част от центъра. След 1920 г. се заселва квартал Лъката по левия бряг на р. Скът и накрая кварталът Татарлъка, гдето през турско са живели татари.

През 1959 г. направихме една анкета със стари хора от с. Букьовци, които бяха над 80 — годишна възраст. Анкетата показа, че в Букьовци има стари родове, които не знаят откъде са дошли прадедите им. Това са родовете: Гена̀шковци, Гра̀льовци (изчезнал вече род), Еванковци (от тях са Лилянкинци и Влаалийте), Каменовци, Кърцалянете, Пагелете и Петровци. Еванковци се наричат Влаалийте, понеже в края на XVIII в. са бягали от кърджалиите във Влашко. Заедно с тях са бягали и Пагелете. В началото на XIX в. в Букьовци се заселили следните родове: То̀ловци (от този род са Герговци, Муслийците, Пешуновци и Туликовци), които идват от с. Кунино, а Банковци и Киновци — от гр. Пангюрище, Ва̀човци пък — от с. Мъдан, Въловци и Лиловци — от с Громшин, Вълчиновци — от с. Гложене, Кунчовци и Савовци — от с. Галиче, Панчовци и Цановци — от гр. Пирдоп. Като бягали от кърджалиите във Влашко от с. Бреница, на връщане родовете Гайтанете, Гръблювци, Златановци, Пировченете и Шкодровци се заселили в Букьовци. Те образували отделен квартал, наречен Бренишка махала. Същото станало и с търнавските родове Гечовци, Горановци, Господарете, Джинерете, Досовци, Киковци и Кучкановци. И те на връщане от Влашко се установили в Букьовци, а борованченете Боянкинци и Гановци отделили по едно семейство от родата си и го оставили в Букьовци. По-късно дошли Левчевченете, Семковци и Туртанете от с. Левчево, Цековци — от с. Фурен, и Митовци — от Враца, а Лесураците — от с. Лесура. След 1865 г. в Букьовци били настанени колонисти абхази и татари, които живели на височината Татарлъка до есента на 1877 г., когато се изселили заедно с помаците и турците в Анадола.

Първото училище в Букьовци е открито в 1845 г. (Илчев, И., 1926, с. 12). През 1874 г. в букьовското училище учителства Спас Соколов, бъдещият взводен командир на Ботевата чета. В Освободителната руско-турска война в 1877/78 г. от Букьовци участват двамата опълченци Димитър Върбанов и Тоно Петров Кърцалянски. На 21.XI.1877 г. северно от Букьовци при Каменов мост на р. Скът отстъпващите към Лом турски войски били разбити от частите на руската и румънската армии. На това място сега се издига възпоменателен паметник.

На 1 км югозападно от Букьовци имаше малка горичка, сгушена от ветровете в полите на льосовия хълм. На това място на 6.VIII.1958 г. бе направена първата копка за целулозо-хартиения комбинат. През 1962 г. той бе напълно готов и даде първата продукция. Към него е изградена ТЕЦ, кислородна станция и ремонтно механичен цех с леярна, предназначен да поддържа машините на завода. Днес стотици хора намират препитание в работа там.