Богдан Николов
От Искър до Огоста (152)

Изчезнали селища във Врачанско

1. Голяма лъка

Това изчезнало село е било на мястото на днешния град Мизия, а неговото обширно землище се е простирало по голямата лъка, образувана от долното течение на реките Огоста и Скът. Археологически материали от това средновековно селище се изравят в квартала „През Ушите“ на гр. Мизия и тези находки са от XII — XIV в. (Николов, Б. Букьовци в миналото и днес. — Враца, 1961, с. 13–15, обр. 9). За първи път село Голяма лъка се споменава с това си име в османски документ от XV в., който в превод гласи: „Тимар на Ибрахим, син на Халил. Владее го и участвува във военните походи. Село Голяма лъка: домакинства — 5, приход — 322 акчета“ (ДБИ, т. XIII, 1966, с. 245). Вторият османски документ, в който се среща село Голяма лъка, е с дата 1618 г. Селото е записано заедно със съседните села. Преводът на този документ е следният: „Каза Рахово: село Липница — 25 домакинства, село Голяма лъка — 15 домакинства, село Сърбеница — 40 домакинства, село Ередин — 15 домакинства“. В един друг османски документ от 1620 г. селото Голяма лъка е също с 15 домакинства и в документ от 1632 г. няма изменения на домакинствата (ТИБИ, т. VII, 1986, с. 265 и 347). В османския документ от 1673 г., който всъщност е списък за насилствено мобилизиране на гребци за турския дунавски флот, от село Голяма лъка е записан българинът Куман, син на Владко (РСт., I, с. 462). Следващият османски документ, който се отнася за обезлюдяване на селото Голяма лъка е с дата 1711 г. Той в превод е следният: „Отнася се за раята дерменджии, които живеят в селата Голяма лъка и Сърбеница, Раховска каза. Те още от старо време били определени да пазят пътя, който отива нагоре по течението на Огоста, и да охраняват пътниците и търговците. Но казаните раи дербенджии, поради насилията на правителствените войски и служители, били принудени да напуснат жилищата си и да разтурят селата си. Султан Ахмед хан III“ (Ихчиев, А. Д. Материали за историята ни под турско робство. — Изв.Ист.д-во, 1906, кн. 2, с. 164–166). Жителите на с. Сърбеница, които минали във Влашко, след години се завърнали на родните си огнища, но тези от Голяма лъка останали завинаги там. Землището на село Голяма лъка по двата бряга на реките Скът и Огоста става държавен соват. През втората половина на XVIII в. тук се заселили исполичари и ратаи от село Буковец, Берковско, които образували село и му дали жителското име Букьовци (от 1970 г. гр. Мизия). През 1865 г. турската власт настанила върху обширното пустеещо землище на Голяма лъка 60 семейства татари от полуостров Крим, които образували татарската колония Махмудия. Есента на 1877 г. колонистите се изселили завинаги в Анадола и на тяхно място към 1890 г. се установили 40 семейства банатски българи. Но от 1924 г. те постепенно се изселили в с. Бърдарски геран, където имало повече католическо население. Тогава дошли български семейства от Западните покрайнини и по тяхно предложение селото било преименувано от Махмудия на Радойково.

Също в 1865 г. в югоизточната част на землището на Голяма лъка била образувана татарската колония Гладно поле с 30 къщи. Есента на 1877 г. и тези татари се изселили в Турция и мястото пак останало държавен соват. След освобождението от турско робство богаташът Йордан Йонов закупи на безценица 1000 дка от този соват, а сетне я препродавал на високи цени на беднотията. В 1900 г. в Гладно поле татарлар дошли банатски българи от разрушеното село Съсек и основали днешното село Войводово, по името на Войводата Хр. Ботев, който е минал недалеч оттук.

2. Горно Крайще

Селото Горно Крайще е отбелязано в османски документ от XV в. с 15 домакинства в един зиамет заедно със селата Крушовица (при Околчица в Базовския дял на Врачанската планина) и село Моравица (ИБИ, XIII, 1966, с. 259). Това село се е намирало около извора Гламео под днешната керамична фабрика и по десния бряг на сегашния язовир Дъбнико. Село Горно Крайще е изчезнало изглежда от чумна епидемия през XVIII в. и за съдбата на неговите жители не се знае нищо.

3. Долно Крайще

Това село се е намирало в местността Под Стефанка или по-точно в лозята на Янаки Кокинов. Селото е основано още през XIV в. и от разселването на неговите жители са основани още две села с имената Горно Крайще и Средно Крайще. Последното е просъществувало твърде кратко време. Записано е в един османски документ като част от зиамет с 11 домакинства, заедно със селата Коритен, Курново и Ослен Криводол (ИБИ, т. XIII, с. 239). Повече сведения за село Средно Крайще няма.

Селото Долно Крайще е записано в същия османски документ от средата на XV в. с 15 домакинства. Известният врачански изследовател и учен Васил Кънчов пише в „Разкопки на стари гробища при Враца“ — в сп. „Български преглед“, С., 1900, год. VI, кн. 8, с. 122–128, че на десния бряг на р. Дъбнико в лозята на Янаки Кокинов и Иван Кътов, са разкрити гробове със средновековни украшения. А в друг един документ от 1938 г. пише така: „Наскоро в лозята — Кокинското, са открити развалини на черква“ (Архив — Враца, Фонд 1, 598, л. 22). През 1970 г. в Кокинското риголваха площ да засадят лозе и бе открита култова сграда и гробове със средновековни накити от бронз, които бяха предадени в историческия музей на Враца. В края на XVIII в., поради кърджалийските грабителства, жителите на село Долно Крайще се разбягали и то запустяло. Някой от родовете от това село се установили във Враца. От тях се знаят само Кокинови и Николчови.

4. Долно Ставерци

Това село е основано още през българското средновековие. Турските поробители в края на XIV в. са го заварили като войнишко селище с името Долно Ставерци, заедно с Горно Ставерци. В османски документ от 1548 г., който се отнася за войнуци и ямаци от Койнаре, са записани войнаганите от селата Горно Ставерци и Долно Ставерци (ИБИ, т. XX, 1974, с. 92). В регистър за войнагани от същата 1548 г. ямакът Радул, син на Руско от село Търнък, е към списъка на войнаганите от село Долно Ставерци, спадащо към каза Никопол (ИБИ, т. XX, с. 93).

Селото Долно Ставерци вероятно се е намирало в местността Зиамет на 4 км южно от село Байкал (бивше Борил, Бешлии). В тази местност се изравят средновековни погребения и домашен инвентар от Второто българско царство. В същата местност е имало „каменна римска гробница с ангелски образи от двете страни“ (Икономов и Георгиев. Пътеводител за Ореховска околия. — Свищов, 1904, с. 28). Вероятно тук се касае за останки от средновековна църква или параклис, но сега нищо не личи. Селото Долно Ставерци е запустяло през XVIII в. по неизвестни причини.

5. Дърводелци

Това село се е намирало на изток от Враца зад завода Химко в местността дърводелски дол и при Дърводелска стубла, от която изтича Дърводелска бара. На изток землището му е граничело с това на село Крапец при Местността Дърводелска кориа и също на изток — със землището на с. Руска Бела; на юг — с Медковец, на запад — с Враца, и на север — с Косталево при местността Пискавец. Дърводелци е старобългарско селище, основано преди края на XIV в. и турските поробители са го сварили с това име. Среща се като ленно владение в османски документи от XV в. заедно със селата Бистрец, Върбешница, Крапец, Късинец, Патлейна, Радовене и Слатина (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). Последният документ, в който се споменава село Дърводелци, е от архивите на врачанските търговци Хаджитошеви. Този документ гласи: „Да се знае откак са скарах с чича си на сене 1789, затова писувам що остава на рацете му стока: у Дарводелци имаше 86 гроша…“. (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, 1984, с. 373, 410). В края на XVIII в. Дърводелци е ограбено и опожарено от кърджалийски банди. Оцелелите му жители го напуснали завинаги. Родовете Дърводелски и Пиронкови се заселили във Враца, Лесигерете — в Кнежа, Ватинци и Коминярете — в с. Руска Бела, а Грънчарете, Кадиевци и Хаджиевци — в с. Крета.

6. Дърманица

На левия бряг на р. Искър срещу Стария мост южно от гр. Мездра се издига малка продълговата височина, върху която се виждат останки от крепостни стени. Археологическите разкопки установиха, че това място е населявано от човешки общества още през медно — каменната епоха — четвърто хилядолетие пр.Хр. През желязната епоха траките го превръщат в крепост, а по-късно и римляните и българите през средновековието. През Второто българско царство тази крепост и град са наричани Дърманица. Турските нашественици в края на XIV в. разрушили крепостта и града и прогонили техните обитатели. Цели 400 години мястото на Дърманица останало пусто (на арабски език е записано мезра — „празно“). Едва в началото на XIX в. тук се заселили десетина семейства планинци и образували българското селище Мездра. Дърманица се споменава в османски документ от 1430 г. В превод този документ е следният: „Мезра Дърманица, празна. Намира се близо до Моравица…“ (РСт., I, с. 434). На юг от Мездра е с. Дърманци което е основано преди XV в. от жители на старобългарската крепост и град Дърманица. Всъщност Дърманица е старобългарска дума и е образувана от личното име Дърман и -_ица._ Двама феодални владетели на българското княжество в Браническата област (североизточна Сърбия) се наричали Дърман и Куделин (1273–1291 г.).

7. Коритенград

Развалините на този старобългарски град се виждат по левия бряг на р. Искър до сами Ритлите и ж.п. гара Люти брод. Тук още личат срутени крепостни зидове, основи на църкви и на обществени сгради. Сега тази площ е вилна зона с лозя. При риголване за лозя и изкопи за строеж на вили постоянно се откриват археологически материали. Те показват, че градът е основан още от траките, които са изградили първата крепост за охраняване на пътя по Искърското дефиле. Намерени са погребения с трупоизгаряне от желязната епоха — VII в.пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 56, обр. 3). В местността Заград също има следи от тракийско поселение и от укрепление. Между естествените стени на природния феномен Ритлите се виждат развалините на антично и средновековно укрепление (Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири. — С., Сб. БАН, 1931, с. 82). Тук са намерени бронзови и медни украшения и една златна монета от времето на император Юстиниан I (Филов, Б., ИАД, т. II, 1911, с. 270). Сред рушевините на голяма антична сграда бе открита каменна колона със старогръцки надпис от III в., който в превод гласи: „Аз, Евстати, завърших строежите“. (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 234, обр. 28). При археологически разкопки с мое участие близо до Ритлите бе разкрита голяма триконхална и трикорабна раннохристиянска базилика от V в. В основите и под пода ѝ бяха разкрити строежи от тракийско езическо светилище, почитано и през римската епоха. Намерена бе една мраморна оброчна плоча с релефно изображение на бога Зевс (Джингов, Г. Археологически проучвания край Люти брод. — ИМСЗБ, т. X, 1985, с. 39–70, обр. 2). По-рано тук е била намерена и една плоча с раннохристиянски надпис (Иванова, В. Старохристиянски латински надпис. — ГНМ, т. IV, 1932/34, с. 315). От културното наследство на средновековния град Коритен доскоро личеха зидовете на друга раннохристиянска църква, датирана от XI в. (Мавродинов, Н., ГНМ, VI, 1934, с. 224) и една триабсидна църква от XIV в., в която има запазени стенописи (Бояджиев, С. Нови наблюдения върху църквата до с. Люти брод. — Сп. Архитектура, 1961, кн. 4–5, с. 27). В района на Коритенград има още пет средновековни църкви и още няколко непроучени укрепления от българското средновековие. До идването на турските нашественици в този район е действал важен отбранителен пояс от български крепости и съоръжения, които са охранявали пътя по Искърското дефиле. С идването си турците разрушили крепостите и унищожили българските военни гарнизони. Оцелялото от клането население се спасило с бягство. За да има толкова църкви и да бъде епископски център, градът Коритен е бил с многобройно население. Едва в средата на XV в. срещаме в османски документ записано селището Коритен като тимар с 9 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 259). От XVIII в. насам Коритен престава да съществува и остатъкът от неговите жители се преселват на отсрещния бряг на р. Искър, където образуват ядрото на днешното с. Люти брод. Останала само епископията със своите служители, но в 1764 г. владиката с целия епископски клир се преместил във Враца. Преди да бъде в Коритенград, епископията е била в гр. Августа при с. Хърлец. Имаме сведения, че в 431 г. християнският епископ на римския град Августа е участвал в първия вселенски събор (вж. книгописа за с. Хърлец)

8. Крушовица

Това средновековно българско село на планинци-пастири се е намирало най-горе върху Базовския дял на Врачанската планина, западно от връх Околчица и югозападно от с. Паволче. В неговото землище са падината Йолковица — лобното място на Войводата Христо Ботев, и още Избата, Селището, Царево ливаге и др. От Крушовския извор изтича Крушовска бара, която смесена с Дърводелска и Моравишка, се втича като ляв приток на р. Искър. В района на обезлюденото село Крушовица още личат затревените синури на нивите. Османските орди са го заварили още в края на XIV в. с името Крушовица, което е прилагателно от круша — крушов, и -_ица._ В България има още три села с име Крушовица и пет с име Крушово, а жителски имена са Крушовене и Крушовци, Самоковско. В документ от XV в. село Крушовица е записано като ленно владение с 13 домакинства (ИБИ, т. XIII, с. 255). В същия този документ (с. 243) са записани и селата Крушовица, Ореховско и Крушовица и Крушовене, Плевенско. Кърджалийски банди ограбват и опустошават планинското Крушовица в края на XVIII в. и жителите му го напуснали завинаги и потърсили убежище във Влашко. След няколко десетилетия те се върнали от Влашко, но се заселили в Ореховските села. Така родовете Василовци, Гунчовци, Дачовци, Найденовци, Пелкинци и Хубавешковци се установили в с. Бутан, родът Думбарови останал в с. Хърлец, а Джанкинския род, от който са произлезли сетне Манджолете, Спахийците, Янкуловци и Чукурланете, се заселили в с. Крушовица, Ореховско. Турската администрация дала във владение като Вакъв част от землището на запустялото планинско село Крушовица на Черепишкия манастир (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, арх.ед. 289 от 1842 г.).

9. Кушан

Останките от това обезлюдено селище се намират в местността Чафкин бряг на десния бряг на р. Огоста и на 6 км североизточно от с. Градешница. Селото е образувано преди края на XIV в. с името Кушаница и с това име са го заварили турските поробители. Среща се в един османски документ, който всъщност е списък на джелепкешени (овцевъди) от 1576 г. (РСт. Селищни имена… 1960, с. 445). В друг по-късен документ с дата 1871 г. то е означено с името Кушан чифлик, в който са произведени през споменатата година 1555 оки жито (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 29, арх.ед. 46, 1871 г.). От документа става ясно, че чифликчията турчин е обсебил цялата земя на кушанчени и те са станали ратаи и исполичари. С указ на Министерство на вътрешните дела № 157, обнародван в Държавен вестник брой 55 от 23 май 1887 г., се постановява, че селата Баурене, Бели брег, Градешница и Кушан съставляват една община с център Градешница. След освобождението от турско робство, според излезлия закон, чифликчията се връща и продава земята на чифлика Кушан на богати хора от Громшин и Левчево. От 1890 до 1895 г. останалите без педя земя кушанчени се изселват. На всичко отгоре собствениците на земята дошли с вили и търнокопи и разбишкали селото. Останали само каменната кула на чифликчията, един геран с кобилица и каменният оброчен кръст на Свети Георги Победоносец. А кушанчени се заселили в различни селища. В с. Громшин се установили Босаците, Витановци и Макавеевци. Друга част от големия род на Босаците отишли в Берковица и Ередин, а Късльовци — в с. Бели брод, и Панчовци — в с. Лесура.

10. Късинец

Късинец е старо българско село, основано преди края на XIV в. Турските поробители са го заварили с това име, което произлиза от излязлото вече от употреба лично име Късо и -_ин_, както Вадин, Миладин и пр. А личното име Късо е означавало „човек дребен на ръст“, както Малчо и пр. Като се прибави на Късин окончанието -_ец_ и става Късинец, а това окончание показва, че името на селото първоначално е било двуосновно. И така село Късинец през XV в. е било владение на Махмут Челиби и е записано като тимар заедно със селата Бистрец, Върбешница, Дърводелци, Крапец, Патлейна, Радовене и Слатина. В този списък село Късинец фигурира с 19 домакинства (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). За обезлюдяването на Късинец ни подсеща един надпис от началото на XVI в. върху сребърен кръст, на който се чете: „Този божествен кръст в лето 1511, във времето на христолюбивия архиепископ кир Гаврила и окова го (кръста, б.м.) майстор Никола и Павла в манастира, глаголеми Касинец (и неговия — б.м.) храм Свети Йоан Богослов. В това време нападнаха прузи (скакалци — б.м.) и не можеха да се изчислят и поядоха целия плод на земята…“ (Шкорпил, X. и К. Старовремски надписи от разни крайща на България. — Сб. НУ, 1892, кн. VII, с. 99). Като последица от напастта на скакалците е настанал голям глад и епидемии и селяните напуснали Късинец. Мястото на обезлюденото село личи и днес под манастира „Св. Иван Пусти“ (Късинец) и е близо до владишката резиденция. Върху землището на село Късинец в началото на XIX в. преселници от Берковско основали селището Суходолски колиби. То се е намирало на запад от Бистрец в местността Суходол. Но наскоро тези обитатели се изселили в село Бистрец. Това са родовете: Кукувиците, Подмолете, Сакулчовци, Суходолците, Тантиловци, Уруковци и Шареняците. Землището на изчезналото село Късинец днес е владение на с. Бистрец.

11. Патлейна

Селото Патлейна се е намирало горе на платото южно от водопада Скакля. Тук се помнят още местностите Патлейна, Совата, Скравенико, Света гора, Светогорскио камик, Топилките и др., които са били в землището на това изчезнало село. Образувано е преди края на XIV в. от планинци овцевъди и е заварено от турските поробители с името Патлейна. Това селищно име е съкратено от името на Свети Панталеймон (всемилостив), така както от Свети Елисей е образувано името на село Елисейна и пр. Изглежда, че през българското средновековие на Света гора и Светогорски камък е имало параклис или оброк на Свети Панталеймон. Селото Патлейна срещаме в османски документ от XV в. като ленно владение с 15 домакинства и лично владение на заима Махмут челеби (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255–257). В края на XVIII в. кърджалийски банди заграбили овцете на селяните от Патлейна и опожарили селото. Оцелелите му жители се разбягали. Едни минали във Влашко, а във Враца се заселили родовете Аврамците, Азманови, Костови и Гешови. Преди 1950 г. върху землището на изчезналото село Патлейна имаше кошари и мандри на овцевъди каракачани. Но те си продадоха овцете и се преселиха във Враца. Направиха си хубави къщи в квартала при Стадиона.

12. Проданковец

Останките от това средновековно българско селище се намират в местността Крешка, на 5 км югозападно от с. Софрониево по десния бряг на р. Огоста. Тук сега са ниви, но винаги подир оран се изравят на повърхността късове от средновековна керамика и домашен инвентар, които показват, че селището е съществувало още през Второто българско царство и през първите векове на турското робство. До 1910 г. тук е имало запустяла каменна еднокорабна църква с паднал свод и следи от стенописи. Обаче камъните от тази църква били взети за строеж от една известна софрониевска фамилия, която по-сетне не видяла добро. В местността Крешка и до наши дни са останали на местата си каменните надгробни кръстове от гробището на село Проданковец. По стил и по орнаментика те сочат определено XIV — XVI в. (вж. Николов, Б. Софрониево. — Враца, 1971, с. 37, обр. 18 — Гробищни каменни кръстове от Проданковец). Село Проданковец се среща като ленно владение в османски документ от XV в. с 11 домакинства. В този списък е заедно със съседните си села Галиче и Крушовица (ИБИ, т. XIII, с. 243).

Село Проданковец е обезлюдено по неизвестни засега причини в началото на XVII в. След освобождението от турско робство върху землището на обезлюденото село Проданковец се образували две нови български села — Ботево и Крива бара.

13. Сениче

Това село се е намирало точно там, където наскоро бе изграден панелният квартал „Триъгълника“ на гр. Враца. Отскоро този квартал се нарича „Сениче“. Селото е черпело вода от големия извор, който и сега е запазил името „Сениче“. Добитъкът пък си е поил на „Напоете“. Това са били дървени корита под извора. В древността при извора Сениче е имало тракийско светилище, посветено на Великата богиня на траките, а през римската епоха — на богинята Артемида, която е отъждествявана с Бендида. Тук бе намерена мраморна оброчна плоча с релефно изображение на богинята като ловджийка, която езди елен на обратната страна (Велков, И., ИАИ, т. XV, 1946, с. 229 и Николов, Б. Враца. Старо изкуство. — 1968, № 88). В документ с дата 1812 г. от архивите на Хаджитошеви е записано следното: „Да се знае що зимаме меуре от Сениче: Дило Пенчов — 3250 гроша, Йоло Филипов — 1070 гроша“ (Семеен архив на Хаджитошеви, т. I, С., 1984, с. 424, док. 432). След посочената дата жителите на село Сениче постепенно се разселили. Едни — във Враца — това са родовете Бардзови, Мечкарете и Мицовци, а други — в с. Косталево — родовете Гиздовци, Коновци и Ръглювци. Родът Йоловци се заселва пък в с. Синьо бърдо. Върху празното землище на Сениче турски чифликчия построява каменна кула, около която се заселили планинци ратаи и исполичари. Така се е създало в началото на XIX в. днешното село Кулата. А около извора Нефела преселници от Берковско образували днешното село Нефела.

14. Слатина

Това изчезнало по време на турското робство българско село се е намирало в пазвите на бърдо Веслец на 7 км северно от с. Върбешница и на юг от с. Тишевица. На мястото на обезлюденото село днес са изворите Размерец и Слатина. Тук все още могат да се видят основите на българска средновековна църква, патронът на която изглежда е бил „Свети Спас“, тъй като на това място до 1944 г. селяни от съседните села са правили оброк на Спасовден. Селото е заварено от османските орди в края на XIV в. с името Слатина. В османски документ от XV в. е записано като ленно владение с 22 домакинства, заедно с Върбешница, Крапец и Радовене (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 255). След XVI в. село Слатина запустява поради чумна епидемия. Оцелелите му жители образували колибите Донинци по северните склонове на бърдо Веслец. Към началото на XIX в. обитателите на колиби Донинци се преселили в махалата Върбешки Веслец, а родът Ценовци се установил в с. Върбешница, където неговите наследници живеят и до ден днешен.

Върху една част от землището на изчезналото село Слатина през XVII в. се е образувало село Горно Пещене от преселници от Голямо Пещене и от други места. Другата част от землището на село Слатина е превърната в турски чифлик и тази местност и днес се нарича Чифлика или Манастира. След освобождението от турско робство турчинът чифликчия продава земята от Чифлика на богати българи от с. Горна Бешовица, които са своили земята до образуване на ТКЗС.

И така, драги читателю, през време на петвековното турско робство само в един от тридесетте окръзи на България са изчезнали завинаги най-малко четиринадесет села и градове, населени изключително с българи. Други са запустявали временно и са отбелязани в османските архиви като мезри, совати и пр. Някои от фалшификаторите на българската история се изказват, че турското робство не е било катастрофа за България? Други от фалшификаторите пък твърдят, че дори не е имало турско робство, а само е било „турско присъствие“.