Богдан Николов
От Искър до Огоста (51)

51. До̀лна Гноенѝца (от 1950 г. — Миха̀йлово)

Население: 1900 г. — 1329 жители, 1910 г. — 1805, 1926 г. — 2394, 1934 г. — 2688, 1946 г. — 2760, 1965 г. — 2567, 1975 г. — 2192, 1992 г. — 1676.

Намира се на 35 км югозападно от Орехово и е разположено до левия бряг на р. Огоста. През селото тече малката река Гноенѝшка бара. Тя изтича от изворите в местността Браничев геран до с. Черни връх, Ломско, и се влива в местността Наклата под селото като ляв приток на Огоста. На Гноенишка бара до 1950 г. имаше 11 воденици и три големи яза. Селото се нарича открай време Долна Гноеница, но с Указ № 191, обнародван на 22.IV.1950 г. необяснимо защо беше преименувано на Михайлово. Това е личното име на септемвриеца Михаил Кънчев, който, за да избегне наказанието на правителствените войски, се отровил. Преименуването на стари села като Горна и Долна Гноеница е не само безсмислица, но и унищожаване на историческата география на България. Името Гноеница означава място, гдето е имало кошари и пасища, подобно на селищното име Левчево. Името Гноенѝца е получено от гноеник и -_ица_. И днес има запазено в народната памет име на местност до с. Долни Луковит, която се нарича ГНОЕВЀТЕ. Това е членувано множествено число от гноенѝк.

Землището на с. Долна Гноеница заема площ от 33 287 дка и граничи на изток с Босилеград (Димитрово) и Манастирище, на юг — с Бели брод и Левчево, на запад — с Горна Гноеница (дн. Септемврийци), и на север — с Бъзовец и Ередин. В източния край на селото, върху полегат слънчев склон в дворовете на Жабовци и Кюприйте, се изравят останките на селище от най-ранния период на новокаменната епоха (неолит) — шесто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 13). Неговите жители са били уседнали земеделци и скотовъди и са изпълнители на първата произвеждаща икономика в този район. На югозапад от днешното село в местността Шумака при копане на глина за правене на тухли били открити погребения с трупоизгаряне — глинени погребални урни и златни накити. В музея на Враца постъпи един от златните накити (Николов, Б., Археология, 1976, 3, с. 46, обр. 12-г). Въз основа на този златен накит погребенията датират от началото на бронзовата епоха или края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. На изток от сегашното село в местността Цигански геран са останките на голямо тракийско селище, обитавано през ранножелязната епоха или първото хилядолетие пр.Хр. В тази местност се изравят глинени съдове, характерни за ранножелязната епоха, които се пазеха доскоро в музейната сбирка при училището. Около Долна Гноеница се издигат девет тракийски надгробни могили. Те показват, че тук преди римското господство на Балканите е имало тракийско земевладелско имение. В тези могили са погребани собствениците на това имение, служили като конници във войската на тракийския цар. Могилите днес имат следните имена: Гѐлова могила, Гра̀сова могила, Дѝнчова (нарича се още и Ду̀пната могила), Жъ̀лъда, Ка̀ндова, Карама̀нска, Къ̀цова, Малка̀та и Па̀кова могѝли. Те не са разкопавани от археолози (освен Ду̀пната) и не се знае от кое време датират извършените в тях погребения.

В западната окрайнина на Долна Гноеница се изравят предмети от едно значително по размери трако-римско селище, в което е имало живот от II в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. Тук са живели много богати хора, които в моменти на голяма опасност са заравяли в земята своите монетни съкровища, но са били отвлечени в робство или убити и техните съкровища са останали в земята до наши дни. Намерени са няколко монетни съкровища. Едното се състои от сребърни римски републикански монети, сечени през II и I в.пр.Хр. (Филов, Б., ИБАД, I, 1910, с. 224). Вероятно е било зарито в 28 г. пр.Хр., когато римският пълководец М. Л. Крас направил поход срещу трибалите траки в този район. Второто съкровище е намерено в двора на Илчеви в селото. Състои се от сребърни римски монети, сечени по време на императора Траян Деций (248–251 г.), който е загинал при Абритос във война с готите (Герасимов, Т., ИАИ, XIII, 1959, с. 342). Собственикът на това монетно съкровище го е укрил по време на готското нашествие в 251 г. Третото монетно съкровище от Долна Гноеница беше намерено на два дяла в западната част на селото в двора на ТКЗС при изкопни работи за голям кантар. Първият дял в монетите бе намерен в меден съд, който съдържаше 1090 броя сребърни монети. Във втория дял, открит близо до първия, бяха преброени 913 сребърни монети. Със сигурност може да се каже, че и двата дяла на това монетно съкровище са принадлежали на един и същи човек и той сам ги е заровил в земята. Всички монети са сечени от времето на император Хадриан до император Волузиан (Герасимов, Т., ИАИ, XXXV, 1979, с. 138). Три години след като императорът Траян Деций паднал убит в битката с готите, те подновили своите опустошителни набези по суша и по море, а император Волузиан бил безсилен да ги спре.

При археологически разкопки в южната част на днешното село Долна Гноеница, в дворовете на рода Кожухарете, бе разкрит ранно-български некропол с погребения по християнски обичай. При скелетите бяха намерени бронзови накити и амфоровидни стомни, които са характерни за Първата българска държава от IX до XI в. (Въжарова, Ж., Славяни и прабългари…, С., 1976, с. 247). Този некропол принадлежи на селище от същия период, останките на което се намират около центъра на днешното село Долна Гноеница. Селището е съществувало и през времето на Втората българска държава или царство. Доказателство за това са двете гробища от същото време. Едното гробище се намира в двора на Вачо Кореняшки и по-рано мястото се е наричало Жидовски гробища. Надгробните камъни от това гробище са взети за изграждане на църквата през 1872–1873 г.г. Второто гробище се е наричало Латинското и се намира в двора на Павел Радулесков и съседите му. Край скелетите са разкрити бронзови и стъклени украшения, които датират от XII — XIV в.

Друго едно селище от времето на Първото българско царство е имало на юг от днешното село Долна Гноеница около местностите Мермера, Солинар и Влашкото селище. При оран тук се изравя керамика с врязани вълнообразни линии, която е характерна за този период. В местността Мермера имало мраморен стар паметник, но хора от рода Ценьовци го докарали като дар на църквата, когато се е строила. До есента хората, докарали мраморния паметник, измрели. Затова помислили, че този паметник е клет и техните роднини го върнали на старото му място.

По всичко изглежда, че селото е заварено от турските нашественици в края на XIV в. с днешното си име Долна Гноеница. С това име се среща в османските регистри от 1620 и 1632 г.г.: „Каза Джибре (Цибър — б.авт.): село Гонаниче с 35 домакинства“ и във втория документ: „Каза Джибре, село Гнояниче с 30 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 265 и с. 347). В трети документ с дата 1639 г. селото е записано Гуяниче и -зир, т.е. Долна Гноеница, което ще рече, че Горна Гноеница вече е съществувала като селище (РСт, 1, с. 433).

В края на XVIII в. кърджалийски банди ограбили и опожарили богатото село Долна Гноеница, което се е намирало на мястото, където е и днес. Оцелелите му жители се пръснали по горите, но по-голямата част от тях потърсили спасение през Дунава във Влашко. След десетина години избягалите гноеничени се завърнали, но се установили на 3 км от старото пепелище и основали ново селище с двадесетина землянки. Местността на това временно заселище и днес носи името Влашко селище, тъй като тук се спрели възвръщенците от Влашко. Завърналите се от Влашко гноенишки родове са: Аша̀ровци (от тях са произлезли после О̀ековци, То̀ковци и Чапкъ̀нете), Ашламаците, Гѐцовци (от тях сетне се разклонили Бо̀гдановци, Вѐлювци, Гайда̀рете, Къ̀рловци, Къ̀лфовци и Пѐковци), Длъ̀гивъловци, Дъждѐвниците, Кожуха̀рете (Червеня̀ците), Крива̀чковци, Ку̀нинци (от тях са Бозаджѝйте, Гла̀днювци и Карака̀шете), Къ̀новци (те са едно с Гъ̀човци и Контѐшовци), Пелу̀нковци, Петрѐновци, Цо̀новци (Макавѐевци) и Я̀нювци. Тези родове са прекарали във влашко селище около десетина години, след което се преместили на старото място на селото — гдето е и сега. По същото това време и до средата на XIX в. в село Долна Гноеница дошли и се заселили от разни места следните родове: от с. Манастирище са Бара̀ците (Градиня̀рете, Ѝлчовци и Ушатите), от с. Девене са Бецовци (Ерменковци), от с. Градешница — Боримѐчковци (те са от градишкия род Пѐновци), от с. Добралево са Влъчиновци, от с. Сливата, Ломско — Гѐрчовци (от тях са произлезли после Во̀йковци и Йо̀нчовци), от с. Правец, Ботевградско идват Мутляците (а с времето тяхно продължение са Га̀новци, Младѐнчовци, Райчѝновци и Цѐнювци), от с. Баница дошли Баниченете (те са от банишкия род Пещенските Беля̀ци), от с. Громшин идват Жа̀бавци (Барановци), от с. Левчево — Ячковци. Голяма част от тези родове също са напуснали своите стари села от страх пред кърджалийската напаст и са преминали Дунава във Влашко. На връщане те предпочели Долна Гноеница, където имало повече свободна земя за земеделие (Илчев, З.Н. Нашето родословие. — С., 1940, 45 с.).

През втората половина на XIX в. в Долна Гноеница се заселили Дизовци, Кю̀товци, Ма̀новци и Пѐнкинци, които дошли от с. Мадан, Калювци от с. Голинци, Ломско, Кръскювци от с. Влашко село (дн. Царевец), Кюпрѝйте и Пѐцовци от с. Бели брег (те са от градешкия род Пецовци, но първо се заселили в Бели брег и после в Долна Гноеница), след тях идват Къ̀сльовци от с. Мало Пещене, а А̀лковци, Вѐлковци, Гьо̀ргьовци, Йоцавци, Котовци, Орозовци и Тулумете са дошли от с. Липен, подир тях от с. Вълчедръм дошли Ба̀рзавци, За̀еците, Папа̀завци, То̀рньовци и Узу̀нете, а от с. Портитовци — Бу̀ляците и Пу̀нчовци. Всички останали пришелци носят като родови имена своите селищни имена: Белотинците, Студенобученете и др. Родът Поповци са дошли от с. Черни връх в 1870 г., когато за свещеник е ръкоположен в Долна Гноеница техният родоначалник Атанас поп Николов.

Така бързото нарастване на населението спомага за откриване и на първото училище в 1848 г. (Илчев, И., История на учебното дело… 1926, с. 12). Първият учител е бил Григор Маринов от с. Ново село (дн. Благово). През 1872 г. в с. Долна Гноеница е имало вече 104 къщи, в които живеели 221 венчила (семейства), а учителят Петко Хитов от с. Староселци, Плевенско, е обучавал 25 ученика (Летоструй, V, Виена, 1873, с. 60).

От есента на 1947 г. до месец юни 1949 г. учителствах в с. Босилеград (Димитрово) днес квартал на Долна Гноеница. Повече от свободното време прекарвах в Долна Гноеница. Направи ми впечатление голямото суеверие на гноеничени и ми хрумна да записвам редки народни думи, легенди, предания и суеверия. Още тогава записах 201 имена на местности и някои родове. Най-много неща съм записал от дядо Тодор Каменов Вельов, роден в 1863 г. и се е учил при Атанас Осиковски. Баща му Камен е бил старейшина на селото, когато се заправила църквата (1872 г.) и той положил първия камък в основите. Но до есента починал, щото му внушили, че му е зазидана сянката. Дядо Тодор К. Вельов е първият майстор — строител в селото. Първата къща с печени тухли и цигли е на Лукан Влашки, който докарал цигли от Лом, а тухлите му правили и пекли турлаци от Годеч. Те му зидали и къщата в 1885 г. и дядо Тодор е чиракувал и учил занаят при тях. Турлаците докарали в селото и първите кревати. До тогава спели на земята на послани рогозки. Кола с железни оси в 1884 г. пръв си направил Лило Ценьов. Правил му я е маджаринът Корбей, който се заселил в с. Бъзавец. По същото време селяните почнали да орат с железни плугове, купувани от Орехово. Представител на търговската фирма бил островченин, който се оженил на къща у Ганювци и от него са Плугарете.

Дядо Тодор ми разказваше повече за болести, лечения и върколаци. Като бил „мала̀ксал“ (отслабнал, изгубил сили) отишъл за цяр при дядо Танас у Гложене. Оня му казал, че жена го е вързала и да се отвърже му дал бурени да пие. И се отвързал. В с. Манастирище имало жена вещица — баба Кънчовица. Тя сваляла месеца на синията и като започнел да трепере, правела магиите: връзвали и развръзвали хора. Магьосници имало и в Долна Гноеница. Такава била Гена на Кръскьо Велювски. За нея се говорело, че нощем се превръщала на връколак и ходела из село да мори на хората децата. Липненѐте искали да я убият, но нейни роднини повикали Глога от Баурене и той се произнесъл, че Гена не е връколак. Смятали, че Савчо Ерменков също се превръща във връколак. Йончо Генов си правил леса на Огоста. Явил му се връколак и започнал да му се надсмива. Йончо го напсувал, но като си отишъл на кошарата, не можал да си влезне до първи петли. Връколакът му бил подпрял вратника. Само тояга от черен глог може да прогони връколак. Плътеници се явявали през Мръсните нощи до Василовден. Тогава идват мрънячкарите (суровакарите), та суровакат водата и разгонват плътениците. На Бъдни вечер се ниже чесън и се носи на гердан до Василовден, за да не те гмѐчи караконяка.

На Еремия донасяли глина откъм Бецовци и жените от нея правели подници за печене на хляба. На Кривия валъг са правили с поп оброк за дъжд. Точно когато попът прекадявал на оброка, минал Ристо Емшерията от Лалаците — отивал да оре. Събраните хора на оброка се възмутили. Изпрегнали му биволете, извадили предното точило на колата и го търкулнали от Връа — та чак у Барата. Това било някъде около 1890 г.

Вълчите празници траели три дена. Първият е Зарезан, а вторият — Сретение Господне. На този ден се скриват ножиците и не се шие, кърпи и не се правят цървули. Третият ден е Клекуцан — клекавия вълк. Тези три дни нищо не се работи от страх да не изядат вълците овцете. Три дена вкъщи не се е мело и не се е изхвърляла сметта, щото Клекуцан може да глътне въгленче и да побеснее.

Дядо Тодор ми разказа и за Пенчо Войвода. Той е роден в Долна Гноеница, казвал се е Пенчо Рачков. В края на XVIII в. постъпва в четата на Янка Войвода от Манастирище. При една битка с турците Янка е убита и Пенчо става войвода на четата. Водил е тридесетина юнаци. Четата му е разбита и Пенчо се заселва във Влашко, а родът му — във Вълчедръм — Рачковците.