Богдан Николов
От Искър до Огоста (114)

114. Попѝца

Население: 1860 г. — 35 къщи християнски и 120 къщи помашки (ДБИ. т. I, с. 155), 1872 г. — 50 християнски къщи и 84 венчила (Летоструй, Виена, 1873), 1926 г. — 3357 жители, 1934 г. — 3707, 1956 г. — 3483, 1965 г. — 3353, 1975 г. — 3131, 1992 г. — 2476.

Намира се на 5 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено в равна лъка, богата на извори по левия бряг на р. Скът. Плодородното му землище се простира на площ от 38 097 дка. Граничи на изток с Търнък и Еница, на юг — с Бъркачево, на запад — с Комарево и Соколаре, и на север — с Бяла Слатина.

Районът на Попица е богат на древни и антични селища и на неизследвани археологически паметници. На изток от селото в местността Старите лозя са останките от голямо праисторическо селище, съществувало през началото на медно — каменната епоха — петото хилядолетие пр.Хр. Намерени са кремъчни и каменни оръдия на труда и бойни каменни брадви и много керамика. Тук бе открита и една глинена плочка с протописменост (Николов, Б., Знаци върху предмети от глина от праисторическата епоха в Западна България (на френски език). — Студия праисторика, 1986, кн. 8, с. 171, фиг. 5).

Днешното село Попица лежи върху културни пластове на тракийско селище, на трако-римско селище от I — IV в. и на средновековно българско селище, което е съществувало през Първото и Второто български царства. Останките от тези три селища се откриват постоянно при копане в дворовете на Попица. В района на селото се издигат няколко тракийски надгробни могили, които свидетелстват за антично земевладелско имение на тракийски аристократи. В една от тях е разкрито погребение на тракийски воин, който е погребан тук заедно със своя кон. Намерен е мечът на тракиеца и юздата на неговия кон (Миков, В., Предисторически… 1933, с. 160; Попов,Р., ГНМ, т. III, 1921; Същия, ИАИ, т. XIII, 1939, с. 344). От късноантичното трако-римско селище са изровени случайно две сребърни монетни съкровища. Едното е от I — II в. и се състои от сребърни монети, сечени през управлението на римските императори Галба, Адриан и Траян (Герасимов, Т., ИАИ, т. XIV, 1941, с. 345). Второто е от същото време и от същите императори (Герасимов, Т., ИАИ, т. XVII, 1950, с. 318).

На изток от Попица минава Аспаруховият Островски окоп. До селото има следи от землено укрепление, което е връстник на Окопа и местното население го нарича с турската дума Шарамполя. В това землено укрепление е квартирувала войскова част от кавалеристи, които са охранявали Окопа. По всичко изглежда, че днешното село Попица е заселено в края на VII век като войнишко селище, давало бойци за охраната на Окопа. Това показват и находките, които се изравят в Шарамполя и в центъра на днешното село Попица. Те датират от VII до XI в. А в некропола в центъра при читалището се разкриха езически и християнски погребения от X до XIV в. Това показва и старинното име на село Попица. То е образувано от старобългарската Дума поп „височина, връх“ и суфикса -_ица_, което показва, че първоначално името на селото е било двуосновно и втората основа е заменена с -_ица_, както Бреница — от старобългарското брен „кал, тиня“ и -_ица_. Има много върхове и височини в България, които се наричат Поп. Поп се нарича планински връх на север от с. Зверино, който е висок 1163 м; Поп е остър старопланински връх източно от с. Очин дол; връх Попо над с. Черкаски; връх Голи поп при Панагюрище; Поп и Попадия — върхове при Копривщица, и др. Това е научното обяснение за произхода на името на Попица, а някакъв „Поп Ица“, според местната легенда за осмисляне името на селото. С приемането на Източното православно християнство народът е нарекъл свещеника „ПОП“, тъй като е носил на главата си висока цилиндрична капа — „калимавка“.

През второто българско царство село Попица не е прекъсвало живота си и е било на същото място, както показват находките и погребенията. Там е заварено от турските поробители с днешното си име. Още със заробването село Попица е станало войнаганско селище, но се среща в османски регистри за войнагани едва по-късно в един османски документ с дата 12.IX.1692 и 1.IX.1693 г. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 269). В посочения по-горе регистър от село Попица са вписани следните войнагани: Вълчо, син на Русин, Върбан, син на Стоян, Донко, син на Марчо, Дорко, син на Доко, Игнат, син на Михал, Марчо, син на Станчо, Михал, син на Турто, Петре, син на Пейо, Радой, син на Драган, Сеньо, син на Никола, Станчо, син на Марчо, и Стоян, син на Гено.

През XVIII в. една жестока помашка колонизация залива селата на Белослатинско и Врачанско. Това са били подивели и алчни селяни от Ловешко и Тетевенско, на които е липсвало народностно съзнание. Те доброволно са приели исляма, за да се отърват от някои данъци, които плащали раите, и да се избавят от мизерията на планинските си селища. След приемането на исляма турската власт им дала право да се заселят в най-плодородните села на равнината и да отнемат от християнското население имотите му. Впрочем те са били мързеливи и отнетата земя я давали под исполица и не я работели, но се държели с българското християнско население като с врагове и му причинявали много нещастия. Помашката колонизация е била истинска напаст за „Златна Попица“. Землището на селото е изключително плодородно. Помаците се развихрили тук, отнемали не само земята, но и женската челят на християните. А те нямало на кого да се жалват. Ето защо, за да се избавят от помашката напаст, много от християнските родове напуснали завинаги селото си. Едни забягнали във Влашко, а други потърсили убежище в селата на запад. Така попишкият род Чаушете се заселил в с. Градешница, родът Манчовци — в с. Осен. От същия този род в с. Осен днес са родовете Василчовци, Горановци, Дешовци, Дупестите и Маринчовци. В други села, където има преселници, те носят селищното си име като родово, наричат ги Попиченете. През 1860 г. в с. Попица останали само 35 семейства християни, а помаците достигнали до 120 къщи. (ДБИ, т. I, 1934, архив на Н. Геров, с. 155). През есента на 1877 г. като чули, че руските войски са обсадили Плевен, помаците от селата на Белослатинско и Врачанско си плюли на петите и се изселили завинаги в Анадола — „Гузен негонен бяга“, казва народът. Тези, които днес се пишат за турци в с. Попица, не са никакви турци, а цигани. След изселването на християнското население в с. Попица останали само родовете: Влъчковци, Вукьовци, Гатовци, Гьошовци, Дилковци, Жиковци, Илийчовци, Клепчовци, Кьосовци, Луканчовци и Цекуровци. През 1872 г. те обитавали 50 християнски къщи и 84 венчила (Летоструй, Виена, 1873). След като се изселили помаците, в с. Попица от разни места придошли родовете: Кременченете, от с. Горна Кремена, а също и Никовци и Свинарците, от Цаконица дошли Чолаците, от с. Караш — Донковци, Драгановци, Нековци и Неновци, от с. Синьо бърдо — Бановци, Бенчовци, Сираковци и Катилете, от с. Кален — Каленченете, от с. Хубавене — Убавенченете, от Тетевенско — Яковци и др.

Въпреки помашката колонизация в с. Попица е имало будно българско християнско население и през XIX в. тук е имало българско училище. Не се знае кога е открито първото училище, но през 1872 г. учителят Петър Йотовче е обучавал 15 момчета в едно отделение (Летоструй. Виена, 1873, с. 59).