Богдан Николов
От Искър до Огоста (31)

31. Гала̀тин

Население: 1910 г. — 1179 жители, 1926 г. — 1559, 1934 г. — 1685, 1946 г. — 1498, 1965 г. — 1478, 1975 г. — 1410, 1985 г. — 1165, 1992 г. — 984.

Отстои на 28 км северно от Враца с надморска височина 80 м. Разположено е по двата склона на широк дол с няколко големи извори, които образуват Гала̀тинска бара — ляв приток на реката Рибиньъ̀. Землището му се простира на площ от 34 344 дка. Граничи на изток с Девене и Осен, на юг — с Чирен и Криводол, на запад — с Баурено и Ракьово, и на север — с Лесура и Три кладенци. Районът му е изключително богат на исторически паметници. На височината Чуката се намират останките на праисторическо селище, съществувало в края на медно — каменната епоха (Николов, Б., 1962, Археология, кн. 4, с. 69; Георгиева, П. Материали от преходния период между камено-медната и бронзовата епоха в Северна България. Археология, 1987, кн. 1, с. 1–15). В местността Широко орниче е намерен един бронзов меч — микенски тип и няколко кухи бронзови брадви (Николов, Б., Галатин, Враца, 1969, с. 12–15). От желязната епоха са известни две тракийски селища и могилни некрополи, в които е открито тракийско въоръжение от желязо. Намерени са също и римски републикански сребърни монети. В югоизточната част на селото са разкрити развалините и основите на интересна римска вила рустика, в която е частично запазена многоцветна подова мозайка от края на III в. (Николов, Б., Криводол. Древни култури, 1984, с. 78–79). Едно голямо средновековно селище е съществувало в местността Страната — югозападно от селото. Намерените тук археологически находки го датират от времето на Първото Българско царство (Николов, Б., Галатин. Враца, 1969). Селище от времето на Второто Българско царство е съществувало на мястото, където сега е Галатин. Може да се предполага, че това селище е предшествало днешното със същото име. То е доста старинно и произлиза от личното име Га̀ло от гал — черен, възчерен, което е защитно име, противно на Бельо. Прибавена му е наставката -_тин_, както Мило -тин, Драгос -тин и пр. Така името на селото е записано и в османските документи от средата на XV в. до началото на XVIII в., където село Галатин е посочено като ленно владение (ИБИ, XIII, 265). В същия документ пише: „Село Галатин, тимар на Атмаджа Йеничер. Владее го и участва във военните походи. Село Горна Беловница, жителите му живеят в Галатин и Криводол, домакинства — 20, приход — 2625 акчета…“. Може да се предполага, че селото Горна Беловница е днешното село Горна Бела (след Освобождението Българска Бела или Бела Българска, в 1942 г. слято със с. Мало Бабино под ново име Бели извор). Село Галатин се споменава и в османски документ от 1618 г.: „Каза Враца, село Галатин — 16 домакинства, село Власатица — 15 домакинства, село Коритен — 22 домакинства…“ (НБ КМ, Ориент. отдел, Ф. 114, арх.ед. 399, лист I — а).

Стари родове в Галатин са: А̀новци (от този род са произлезли Еванчовци, Коларете и Нешовци, през смутното кърджалийско време и чумните епидемии те са живели временно над Пешова падина към Езерото, наблизо в м. Гамляко е било родовото им гробище. От Ановския род са изселени в с. Лесура, наричани там Въ̀цовци, и Фенерджѝйте — в гр. Орехово), Буба̀нинци — от тях са Ка̀тинци, Къ̀човци, Стръ̀жовци и Ту̀даровци/, Гѐнчовци — отдавна изчезнал род, и също Да̀човци, друг род са Дѝнковци /от тях са Попарковци и Миньовци, а Кръскьо Джакера е доведен у тях от с. Три кладенци. До 1900 г. Динковци са живели в центъра на с. Галатин, но дворът им е взет за училище и те доброволно се изместват откъм Баурене. От Попарковци има изселени в с. Бели брод и там се наричат със същото име. Родът Длъгинци е подновен с осиновен преселник от с. Баурене. От рода Га̀нчовци са Вѐлковци, а от Ка̀човци са Лева̀ците, и от Ка̀новци са Ва̀нкинци. Друг голям род са Дола̀пченете, които са едно с Боса̀ците, от които още в турско се изселили в селото Кушан, а след обезлюдяването на Кушан, се заселили в с. Громшин. Следващият род са За̀еците (от тях са произлезли Калѝцинци, Кожуа̀рете, Коприва̀рците, Кра̀вляците и Нѝковци. У рода Заеците има доведени от с. Лиляче); Ка̀менчовци (от тях са Дрътлѝйте, Йо̀шовци и Ушля̀ците), Кова̀чете (от тях са Гѐшовци, Гла̀вчовци, Въ̀лчовци, Серда̀рете и Та̀нкинци), Кѝрковци (от тях са Даракчѝйте, Катерѝнкинци и Су̀льовци), от Ко̀новската влъка са произлезли: Къ̀товци, Лѝшковци, Муя̀ците, Пѐловци и Пураците, а у Лесигерете е доведен човек през турско от с. Бързина, който дава начало на родът Бръзенцѝте; родът Мо̀новци има сложна история: прадедите на Рушмѐновци в този род са доведени от с. У̀рвене, на Миля̀ковци — от с. Дѐвене, и на Атана̀совци и Пѐшковци — от с. Горна Гноеница, наричани по-рано Кнѐзовци, по името на дядо Кнезо, който идва в рода Моновци от Горна Гноеница. Следващият род са Мечка̀рете, от които произлизат Капетанете. От този род през XVIII в. се изселват в с. Липен и там се наричат също Мечка̀рете. Друг един род са Па̀нковци (Бичкѝйте), които през чумавото време са живели временно в местността Оградището, и Пѐнковци, в чийто род има доведени от Криводол, както в рода Мурговци има доведени от с. Манастирище. Голям род са Ста̀меновци (Кламба̀ците и То̀даровци, а Димитър Кламба̀ка идва от Лилябе на къща у Ста̀меновци), друг род са Стръля̀ците (от тях са произлезли някога още Мѝшовци и Пѐчовци, но някога е осиновен човек от Стръляците, който е от с. Бели бряг и дава начало на повоя Белобрежденете. На писателя Ст. Ц. Даскалов баба му по майка е от Печовци), стар род са също Пръ̀воловци (в 1874 г. дядо Къно Пръволов осиновява учителя Васил от Лесура, който дава начало на рода Новите Поповци), други по-малки родове са Длъгошѝйте, Ко̀рдовци, Па̀ковци, Спа̀совци и Цѐцовци.

Първите придошли в с. Галатин са Арбана̀сците (заедно с тях са Баня̀рете, Йо̀товци, Ла̀лешковци и Мустакѐрете). Те са дошли още преди XVIII в. от Албания и са били чисти българи, които мюсюлманите албанци притеснявали. По време на робството Арбанасците се славели като отлични скотовъдци. От началото на XIX в. в Галатин заприиждали от разни места следните родове: Вѐлинци — от с. Лесура, Дѝновци (Близна̀ците, Гу̀шовите и Пеша̀новци) — от с. Добруша, Престо̀йците — от с. Власатица, около средата на XIX в. тук се заселили Алю̀шовци (Минджа̀ците) от с. Чирен, Банзаро̀вци и Орло̀вци — от с. Осен, Бо̀кюловченете — от с. Бокиловци, Калиша̀рете (Старите Поповци и Кръскювци) — от с. Стубел и Пѐтровци (това са Анджѝйте, Джа̀джовци, Печѝкожовци, Сира̀ковци и То̀товци), които се преселват тук от с. Липен. Родът Новоселците са дошли в 1907 г. от с. Липница, Ботевградско. Малкият брой преселници не е оказал влияние върху обичаите, носията и говора на жителите на с. Галатин. Селото спада в зоната на „он“ говорите и си прилича с говора Баурене, Криводол, Ракьово село и Чирен. Типично е членуването на о за съществителни от м. род, 3 л., ед. число.

В село Галатин са живели будни и свободолюбиви българи, някои от които били посветени в национално-освободителната борба. На 30 август 1872 г. апостолът Васил Левски, придружен от Мито Анков, заминали от Враца за Берковица и Лом. На връщане те минали през селата Вълчедръм, Громшин, Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик, Липница, Ботевградско и Новачене, за да отидат в Литаково. От изброените села, през които минали, Васил Левски се показал като апостол само в Долна Кремена и в Лик (Анков, М., Спомени… с. 8).

За първото училище в Галатин се знае, че към 1850 г. тук идва Петко Кръстев от с. Стубел (родоначалник на Старите Поповци) и е ръкоположен за свещеник. В същото време поп Петко обучава и няколко момчета в землянката на Гѐшовци. След него учителстват Павел Игнатов от с. Три кладенци и до 1874 г. — Камен Начов Престойски. В 1874 г. идва учителят Васил Константинов — роден в с. Лесура в рода Карамелете и завършил взаимоучителното училище в гр. Враца. Учителят Васил Константинов въвежда светското обучение.

В църквата на с. Галатин, пренесена от една по-стара църква бе намерена ръкописна книга от XV в. Това е всъщност Галатинският ръкописен требник, който е писан с червено и с черно мастило. Подвързан е с дървени кори и кожа. Листовете му по-късно са залепени, от едната страна е издълбан и превърнат в нещо като кутия, за да побере сребърен кръст, заедно с дръжката и поставката на кръста. В текстовете на Галатинския требник липсва употребата на носовките и на големия ер. По-честа е употребата на малкия ер. Поради това и още белези тази книга може да бъде отнесена към западнобългарската езикова редакция.