Богдан Николов
От Искър до Огоста (81)

81. Ку̀нино

Население: 1910 г. — 1327 жители, 1926 г. — 1664, 1934 г. — 1766, 1946 г. — 1765, 1965 г. — 1580, 1975 г. — 1384, 1985 г. — 1184 и 1992 г. — 959.

Намира се на 45 км източно от Враца и е разположено по дължина край левия бряг на р. Искър под скалистия връх Червеница. Село Кунино е железопътна гара по линията Червен бряг — София. Тук има средно каменоделско училище. Землището му обхваща площ от 39 031 дка. Граничи на североизток с Реселец, на изток — с Карлуково, на югоизток — с Беленци и Муша̀т (дн. Стояновци), на юг — с Радовене, на югозапад — с Долна Бешовица, на запад — с Камено поле, и на север — с Бресте.

Районът на Кунино е обитаван от човешки общества още в най-дълбока древност. В пещерите Самоилица I и Самоилица II са разкрити останки от човешки обиталища, които датират от епохата на късния палеолит. Те са били ловци и събирачи на диворастящи плодове и не са имали произвеждаща икономика. Изработвали са кремъчни и костени оръдия, които им служели при лов и за обработка на кожите на дивеча, от които си приготовлявали дрехи и постеля (Джамбазов, Н., Разкопки в мерата Самуилица. — Археология, 1959, кн. 1–2, с. 47–53).

В местността Полето под Присоето бе изследвано едно праисторическо селище. В долния културен пласт бяха разкрити основи на жилища и пещи, а също и рисувана многоцветна керамика която датира от ранния неолит (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 4, с. 65, обр. 1; Същият Изв. музеите СЗап. България, т. 18, 1992 г., с. 13). В горния културен пласт се виждат останки от селище, което принадлежи на късния неолит. В пещерите Провъртенката и Топлица са проучени обиталища на човешки общества от медно — каменната епоха (Минков, В., ИАИ, 1928, т. II, с. 218). В района на Кунино е имало няколко тракийски селища. Те не са изследвани, но за тяхното съществуване ни насочват разкритите тракийски погребения (Николов, Б., Археология, 1972, кн. 3, с. 57, обр. 2 и 3). Находките от тези погребения датират от VI в.пр.Хр.

На запад от днешното село Кунино, върху естествено защитена скалиста тераса, са развалините на късноантичната крепост и селище Викус Тролензиум (Велков, И., В: Изслед. в чест на акад. Д. Дечев. — 1958, с. 557–566). Тук е намерен жертвен камък с латински надпис с посвещение на бога Юпитер. Жертвеникът е издигнат от каменоделците и магистъра (кмета) на селото Вико Тролензис (Добруски, В., МСб, XVIII, с. 757, № 54). Надписът е ценен и заради сведенията, които се дават за съществуването тук на сдружение от каменоделци и за общинското управление на селището. В развалините са намерени и други плочи, но със старогръцки надписи, което показва, че тук е имало и гръцка колония (Шкорпил, К., АЕМ, ХV, 1892, с. 206, № 73). От други находки можем да съдим, че това е било едно богато селище, в което кипял културен живот и е имало развити художествени занаяти (Николов. Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 225, обр. 14 и 15).

През българското средновековие селището се е наричало вече с днешното си име Кунино, което произлиза от женското лично име Куна, а то пък е кратката форма от Пекуна. Било е богато селище със своя църква, чиито основи са под днешната. В двора на днешната църква има надгробни паметници с изображения на човешки фигури в цял ръст. Намерени са и колективни находки от византийски монети, сечени през XII и XIII в. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XX, 1957, с. 610; Юрукова, Ю., Археология, 1977, кн. 1, с. 72). Село Кунино е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документи от XVI до XIX в. (ИБИ, т. XIII, 309). В един надпис от скита Глигора, който се намира между Кунино и Карлуково, се говори за похода на Владислав III Ягело. Той е минал с войската си оттук за София при първия си поход срещу турците в 1443 г., месец декември (Аспарухов, М., С., 1984, с. 314). В османски документ от 1479 г. четем: „…село Кунино, домакинства мюсюлмане — 1, домакинства неверници — 21…“ (ТИБИ, т. II, с. 161). По време на робството една част от жителите на Кунино са били войнагани. В регистър за войнуци от годината 1548, от средата на XVII в. и първата половина на XVIII в. се изброяват имена на войнагани от село Кунино (ИБИ, т. XX, с. 51, 95, 174 и 298). В една стара църковна книга на Кунино е запазена приписка от 1760 г., която гласи: „Да се знае коги приде татар хан у Плевен та неоста добитък хич, ни жена, ни девица в лето 1768, месец октомври…“ (Димитриев, Т., Сб. Народни умотворения, кн. 11 и VII, с. 100 и 155).

Първото училище в Кунино е открито през 1800 г., а в 1875 г. тук е основан местен таен революционен комитет за борба срещу турското иго (ОДА, Враца, Ф. 1-к, 597). В края на XVIII в. селото е ограбено и опожарено от кърджалиите и една част от оцелелите му жители забягнали във Влашко. В началото на XIX в. голяма част от тях се завърнали, но някои се заселили в други села.

Стари родове в Кунино са: Ба̀нчовци, Ба̀човци, Бивола̀рете, Бадъ̀нете, Бела̀нковци, Вла̀овци, Ву̀нинци, Ву̀товци, Гѐшовци, Гло̀женете, Га̀новци (родът на академик Сава Га̀новски), Га̀джовци, Гра̀плювци, Гръ̀джорете, Да̀ковци, Да̀шкинци, До̀йнинци, До̀овци, Ерѝнците, За̀рковци, Ѝнковци, Йо̀товци, Камбу̀ровци, Кѐловци, Кѝрковци, Крава̀йчовци, Крачу̀нови, Кръ̀цаловци, Ку̀линци, Къ̀нинци, Къ̀шовци, Ла̀шковци, Майсу̀товци, Мензѝлете, Мѝлмановци, Мѝндровци, Мѝндинци, Миѝльовци, Моня̀ците, Мошъ̀ците, На̀стовци, Нѝсторовци, Пацѝрете, Паздѐрковци, Пръ̀човци, Ра̀ловци, Ру̀човци, Ралѝновци, Ско̀рчовци, Са̀нкеловци, Тодо̀ринци, Топу̀зовци, Чу̀льовци, Ю̀довци и Ю̀нинци.

През целия XIX в. от Кунино се изселват десетки родове и семейства в селищата на равнината. Така родът Фандъците се изселват в Алтимир, където се роят на Гѐтовци, Йо̀шкинци, Лютиковци, Милчодимовци и Фандъците (от този род е ботевият четник и опълченец Йото Мильов, който е загинал в бой с турците при отбрана на Самарското знаме при Стара Загора през 1877 г., заедно с Калитин). В Бяла Слатина се заселили Бояджѝйте, Кожуа̀рете, Попо̀вци и Прездо̀лците. В с. Цаконица отишли Пръ̀човци, а в Долни Луковит — Крату̀нкьовци, едно семейство от Томчовци и едно от Маринчовци, които там се наричат Айтовци. В с. Брегаре пък се изселили от Белювци, Граплювци, Краваето и Миндровци. Кунинчене има изселени в Бутан и на други места.

В землището на с. Кунино са известни 369 имена на местности. Повече от 10% имат старинен произход. Стари по тип и образуване са имена като До̀повец, Жада̀н, Магалѐн, Крещ, О̀струг, Пра̀зище, Пръ̀дище, Рудина̀та, Ръ̀чене, Скрамодо̀л, Чѐлник и др. Те показват, че в това село открай време е живяло старо българско население и тук животът не е прекъсвал за дълго време от средновековието насам.