Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2014 г.)

Издание:

Богдан Николов. От Искър до Огоста

Редактор Слава Николова

Технически редактор Владислав Кирилов

Българска. Първо издание.

Формат 84×108/32.

Печ. коли 21,50

ИК „Алиса“, София, 1996

ISBN: 954-596-011-1

История

  1. — Добавяне

54. До̀лни Лу̀ковит

Население: 1900 г. — 2002 жители, 1910 г. — 2578, 1926 г. — 3502, 1934 г. — 4015, 1946 г. — 4450, 1985 г. — 3100, 1992 г. — 2640.

Намира се на 33 км югоизточно от Орехово и е разположено в равна лъка по дължината на левия бряг на р. Искър. От 1959 г. минава административно от Врачански към Плевенски окръг. Землището му заема площ от 65 000 дка. Граничи на изток със с. Староселци и с. Махлата (по-рано Горун маала, а сега е гр. Пелово), на юг — с Бреница, на запад — с Кнежа, — на северозапад с Галово и Остров, и на север — с Гостиля, Ставерци и Брегаре.

От района на селото са известни и публикувани важни селища и паметници от различни исторически епохи. Така в местността Горната млака бе открито селище от края на неолита (новокаменна епоха), което датира от шестото хилядолетие пр.Хр. В същия район е намерена една бронзова брадвичка и един нож от мед, които датират от края на бронзовата епоха — или от втората половина на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б. Археология, 1964, кн. 2, с. 76). На различни места в землището на селото се издигат повече от десет тракийски надгробни могили. Някои от тях са известни с имена: Дѝмова могила, Еленкински могили, Бренишките, Нановска могила и др. Досега тези могили не са били обект на археологическо проучване, но при разораване на една от Бренишките могили е открито погребение с трупоизгаряне и от погребалните дарове е запазена само една тракийска желязна юзда на лостове със строг зъбалец, която датира от II в.пр.Хр. (Николов, Б., ИАИ, т. 28, 1965, с. 186). Северно от селото е местността Владимировото. Тук при изкопи за водопровод бяха разкрити основите на голяма римска сграда, която обхваща повече от 200 кв.м. Зидовете са от камъни, споявани с варов разтвор. Заедно с това са намерени римски императорски монети, една бронзова подставка с пластично изображение на куче и петел и една бронзова тринога за светилник, върху която е гравиран пожелателен латински надпис: „Да се ползува от щастливо по-щастливо“ (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 231, обр. 11). Със сигурност тази сграда е била пътна станция на римския път от Улпиа Ескус при с. Гиген за Чомаковското кале на юг и от там пътя се разклонявал за Мелта (при Ловеч) и за Сердика. Но тук при тази долнолуковитска пътна станция е имало друго отклонение на римския път за Монтана.

През времето на Първото българско царство в района на с. Долни Луковит е имало няколко раннобългарски селища. Те бяха разкрити заедно с техните некрополи. На север от днешното село в местността Помашка падина има останки от селище и некропол, които датират от IX до XII в.в. Бяха открити пещи за печене на керамика, а в погребенията на некропола бяха намерени глинени погребални урни и амфоровидни стомни. В самото днешно село, в така наречената Широка улица и в двора на Гаджалете, беше разкрит некропол с погребални урни от същото това време (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 35–37). Пак на север от днешното село чрез археологически разкопки бе проучен друг един некропол от раннобългарската епоха. Погребенията тук са извършени по християнския обред с трупополагане и изпънат скелет. Сред тях са разкрити само два езически гроба. Те са в свито положение (хокери). Тези погребения датират от VII до IX в. Южно от селото в зеленчуковата градина бяха намерени погребални глинени урни от същото време (Въжарова, Ж., 1976, с. 175–213 и 214–220). Безспорно е, че някои от тези селища са продължили живота си и през времето на Второто българско царство, но техните некрополи още не са открити. Едно от тях, чийто некропол беше открит на Широката улица, със сигурност е съществувало и е заварено от турците в края на XIV в. От Второто българско царство се изравят материали в дворовете около центъра на днешното село.

Безспорно е също, че турските поробители са заварили селото с днешното му име. След поробването на България село Долни Луковит в 1430 г. се е числяло като ленно владение към зиамета Неделичко (все още неустановено селище в този район). Според османския регистър село Долни Луковит през 1430 г. се е състояло от 44 семейства, а Горни Луковит от 47 семейства (РСт, 2, с. 80). В един друг османски документ от средата на XV в. пише следното: „Зиамет Неделичко, негов заим е Якуб челеби, син на Шахмелик бей, село Долни Луковит: домакинства 44, вдовици 7, приход без испенча 5022 акчета“ (ИБИ, т. XIII, 1966, с. 249). А в османски регистър от 1479 г. е записано: „Село Долни Луковит, домакинства — 24, вдовици — 7“ (ТИБИ, т. II, С., 1966, с. 161–333). Остава необяснимо защо е намаляло населението на село Долни Луковит почти наполовината през третата четвърт на XV в.? Може би, това се дължи на някакво събитие във връзка с преминаване оттук на армията на Владислав Варненчик през 1444 г. В друг османски документ от 1673 г., който се отнася за набиране на гребци за турския Дунавски флот от Ореховската каза, е записано, че от село Долни Луковит е мобилизиран българинът Иван, син на Стоян (НБ КМ, Ор.отд. Ф. 32, 64).

Стари родове в с. Долни Луковит са: А̀ленкьовци, Ва̀ковци, Вла̀овци, Гджа̀лете (Фра̀кьовци), Гу̀щерете, Йо̀нчовци, Да̀ковци, (заедно с тях са Гѝнци и Мортозо̀вци), Дима̀ците, Дѝнинци, Дѝнковци, Довурджа̀нете, Елѐнкинци, Еша̀новци, Ка̀лчовци, Ка̀менчовци (Са̀вковци), Кѐринци, Колеса̀рете, Колиба̀рете, Кяму̀рете, Ку̀кувци, Ла̀ловци, Къ̀нинци, Ма̀ринци, На̀йденовци, Ненѝйците, Па̀новци, Перчѝнете, Пѝровци, По̀товци, Пчешко̀рете, Реза̀чете, Тутѝлците, Цвѐтковци (от тях са произлезли Бу̀зовци, Миразчѝйте и Чѐповци), Цѐковци и Цифка̀нете (Стояновци).

В края на XVIII в с. Долни Луковит е ограбено и опожарено от кърджалийски банди и жителите му се разбягали в две посоки. Едни преминали във Влашко и след десетина години се завърнали. Това са били родовете Вла̀овци и Гу̀щерете. Други потърсили убежище в Горни Луковит (дн. гр. Луковит), но като преминала опасността те се върнали на имотите си. Тези родове са: Върба̀новци (Пѐлковци и Пепеля̀рете), Да̀лювци (На̀нкинци и Ма̀нчовци), Ду̀шковци (Герга̀нкинци), Йо̀ловци, Партѐнчовци (Рѝстовци), Пеша̀новци (Янку̀ловци), Ра̀ловци, То̀шковци (Бръ̀мбарете и Спирта̀ците), Хо̀джовци (Дѝловци и Ду̀пченовци), Цѐловци и Чу̀новци (Бозду̀ците, Орлѝте и Па̀товци). Тук има една голяма загадка. Защо тези родове са избягали в Горни Луковит? Каква стара връзка имат с това селище? Някои от тези родове твърдят, че още някога си са дошли от Горни Луковит. Отговор засега няма.

И още нещо. В с. Долни Луковит били заселени от турската власт няколко помашки семейства, които с времето се изселили оттук. Само местността Помашка падина е свидетел за помашката колонизация на селото. В Долни Луковит е останала помашката фамилия Асовци, които вече се смесиха с циганите. Асовци са дошли в Долни Луковит от с. Тодоричене. Там още го има рода на име Кънчовци. Тук са дошли Асо Метов Кънчов, Руньов Попов…

Заедно със завърналото се старо население през първата половина на XIX в. в с. Долни Луковит придошли от разни места следните родове: На̀новци (от тях са А̀нгеловци, Ба̀ковци и Близна̀ците), Стѝпцовци (Беремлѝйте и Чуфлига̀рете) — тези два рода са избягали от с. Сохаче поради притесненията на тамошните помаци. От с. Ставерци от рода Радойците идват На̀човци. От с. Опанец са дошли Опанчанете, а Ба̀нчовци и Йо̀товци — от с. Габаре, Ко̀стовци и Съ̀ловци — от с. Тодоричене, Кожуа̀рете — от с. Селановци, Бо̀новци — от с. Чомаковци, Попо̀вци — от с. Староселци, Песаро̀вченете — от с. Песарово (името на селото не е от писар, а е от старобългарската дума песар, човек, който отглежда песове, кучета за лов на болярите). В началото на XX в. тук се заселва Трифон Каменов Лалов от четата на Панайот Хитов в Сърбия в 1876 г. и опълченец на Шипка през Освободителната война 1877/78 г.г. Трифон Каменов е от рода Лалаците в с. Три кладенци, Врачанско.

Населението на Долни Луковит бързо се увеличава и това е една от причините тук да се открие училище още през 1830 г. (Илчев, И., 1926, с. 12). Първият учител е Петко Герчев от с. Камено поле. Той е учил 35 момчета по килийната метода цели три години и после става свещеник в родното си село. След него е учител Петър Брестенина от с. Търнак, а подир него е Динко Иванов от Койнаре, който е учителствал от 1845 до 1847 г.г. Той бил едновременно и кръчмар, и е обучавал около 50 ученика. После идва Илия Денков от Плевен, който отваря дюкянче в Долни Луковит и обучава ученици, но остава свещеник в селото и го замества учителят Цено Тончев от с. Главъ, а след него се редят учителите Горан Маринов от с. Главъ и Въло Бурденяшки от село Махлъта. В 1869 г. в църковния двор е построена първата сграда за училище и в нея учителства 4 години Петко Хитов от с. Староселци. Той е оставил една приписка в Миней на църквата Св. Георги в селото. В нея пише: „Луковит Долни, юлия 27-и, в 1872 г. са купиха целото коло т.е. църковни книги, които служат в Светия храм и до днес. Потписвам и ас учител П. Хитов, родом Староселци.“ Че действително Петко Хитов е бил учител в Долни Луковит през 1872 г. се вижда и от едно друго сведение, в което се казва, че той е обучавал 60 ученика в три отделения. В същото сведение пише, че в 1872 г. Долни Луковит има 150 къщи и 313 венчила, а в църквата Св. Георги свещенодейства поп Матей Пелов (Летоструй, Виена, 1873, с. 58 и 59). Свещеникът Матей Пелов е роден в село Девенци и за него имаме сведения от дядо Бончовото завещание от 1853 г. Негови наследници в Долни Луковит днес са Поповци (наричани още Пеловци). А завещанието на дядо Банчо е следното: „Село Луковит 1853 сене мц феварие 1 ден. Да знае как остана дедо Банчо запис от раката си на кащата и при живота си на сина си Марка такав запис остави кой дерзне да сземе от сина ми Марка що му оставам и кола и стока кой сака да земе да е проклет от триста и осемнаесет отци от деда Банча и ако земе едно да нема аир. Манчо кефил (свидетел — б.авт.), Начо Димов кефил, зет му Крско кефил, Никола Панов кефил. Тоа запис подписува по Димитър от Ставерци и попа Матее от Луковит. Потп. Банчо.“ Оригиналът на това завещание се пазеше в музейната сбирка при читалището в Долни Луковит, но за по-сигурно аз му направих снимка. През 1875 г. в долнолуковитското училище постъпва учителят Симеон Василев Бърдаров от Плевен. Той също е оставил приписка в един Триод на църквата: „В Тройце и единосущие, славимаго Бога, Отца и Сватаго Духа Амин. Сеи ден отдаемся Пасха Христова 21 ден месеца май година от Христа 1875. За воспоменанием подписвам аз Симеон В. Бърдаров отхранен българским родителем и отечество негово Плевен“. А на първия празен лист отпред на Триод от същата църква четем: „Тоя Триодион принадлежи на църквата Святий Георгий 1876 януари 25-ий Луковит. Учител Николчо Василев Врачанец“. Всъщност през тази година учител в Долни Луковит е бил Никола Василев Станев от Враца, който след Освобождението е адвокат в града. Домът му беше до Старата баня. Негови дъщери са врачанските учителки по математика сестри Станеви. След него учител тук става Христо Сп. Раилов, родом от Дупница и подир Освобождението се заселва в Орехово. По време на Освободителната война и след нея са учителите Стефан Попов от Бреница, Дамян Цонков от Долни Луковит и Стефан Дамянов от Койнаре, който в 1884 г. е ръкоположен в Долни Луковит за свещеник и умира като такъв през 1911 г. През учебната 1919/20 г.г. в Долни Луковит е открита непълна прогимназия, но на следващата година тя става пълна (ОДА, Враца, Фонд 1-к, оп. 1, арх.един. 600, лист 5 — тези сведения са от бележника на учителя Т. Стоянов, който ги е събирал от стари хора и от Игнат Попов).

От района на Долни Луковит можахме да съберем 265 имена на местности. Те показват дълбоката старинност на селището.