Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2014 г.)

Издание:

Богдан Николов. От Искър до Огоста

Редактор Слава Николова

Технически редактор Владислав Кирилов

Българска. Първо издание.

Формат 84×108/32.

Печ. коли 21,50

ИК „Алиса“, София, 1996

ISBN: 954-596-011-1

История

  1. — Добавяне

32. Галиче

Население: 1860 г. — 120 двора, 1872 г. — 190 къщи и 322 семейства, 1900 г. — 2621 жители, 1910 г. — 3243, 1926 г. — 4325, 1934 г. — 5152, 1946 г. — 5465, 1956 г. — 5179, 1965 г. — 4776, 1975 г. — 4033, 1985 г. — 3480, 1992 г. — 2882.

Отстои на 30 км южно от Орехово и е разположено върху силно пресечена местност от двете страни на р. Скът. Голямото му землище се простира на площ от 70 083 дка. Граничи на изток със землищата на Бърдарски геран и Кнежа, на юг — с Търнава и Алтимер, на запад — с Липници, и на север — с Крушовица и Селановци. Районът му е обитаван още в праисторическо време от човешки общества. В местността Ямбол има следи от селище, съществувало през ранния период на медно — каменната епоха, а в Прапора имало селище от късния период на същата епоха (Миков, В., 1933, с. 235). Следи от подобно селище се откриват и южно от Манастирския кладенец. Селище и некропол от ранния период на бронзовата епоха са открити около извора Пѝката. Намерени са глинени погребални урни от погребения чрез трупоизгаряне и предмети от домашния бит (Николов, Б., Эпоха ранней бронзы… 1982, с. 196, обр. 2). Около извора Обретен и в местността Пищова падина е имало селище от късната бронзова епоха. От тук произлизат един бронзов връх за кама и една оригинална бронзова брадва, украсена с геометрични орнаменти (Николов, Б., Археология, 1964, № 2, с. 70, обр. 3). Изключително богати културни паметници са оставили траките в района на Галиче. Установени са девет тракийски селища, обитавани от тракийски общества през различни исторически епохи. Най-голямо по площ е тракийското селище, което обхваща центъра на днешното Галиче от Старата чешма и Парка на изток до Пишурата. Това селище е обитавано вероятно без значителни прекъсвания от бронзовата до късноримската епохи (Миков, В., 1933, с. 39). През късноримската епоха тук до изворите е имало тракийско светилище, посветено на бога Дионис. Открита е керамика, една бронзова статуйка на Стария Силен и горна половина от мраморна оброчна плоча с изображение на бога Дионис (Николов, Б., ИАИ, 1967, с. 219, обр. 4 и 5). От същото това време са известни и два некропола. Единият от тях е на територията на днешното Галиче, а другият — в местността Прапора — срещу ж.п. спирка. В тях са разкрити погребения на тракийски воини, заедно с тяхното въоръжение (Николов, Б., ИАИ, 1965, с. 186, обр. 27). Отделни тракийски погребения са намерени в североизточната висока част на Галиче. Останките на другите тракийски селища се изравят в местностите: Ду̀пляка, Йо̀ткова тръпка, Карамѐлов геран, Пеня̀шка тръ̀пка, Съ̀нтина ба̀пка и Тѐво дръ̀во (Вж. Николов, Б., Галиче в древността. Враца, 1962, 40 с.). Около всички тези селища са издигнати групи от по няколко тракийски надгробни могили. Очевидно е, че районът на Галиче е бил голям тракийски център преди римската инвазия. Тези близо 40 тракийски надгробни могили са издигнати и до тракийските селища и също до местата, гдето е имало имения на тракийската земевладелска аристокрация.

През 1918 г. в местността Гложеца (Чуката) баба Цанка Нешкова е събрала случайно изровени от пороя 24 кръгли сребърни апликации с позлата. Тя раздала на свои близки 10 от тези предмети, които ги продали на пръстенари. Едва 14 броя били изпратени от кмета в Археологическия музей в София (Филов, Б., Велков, И., ИАД, 1919/20, с. 147). За съжаление никой от служителите в Софийския музей не си е направил труд да посети на място находището. Върху две от най-големите апликации се виждат релефни изображения на Великата тракийска богиня и на Хероса — бога конник на траките. Съкровището от Галиче датира от III в.пр.Р.Хр. (Николов, Б. Тракийската находка от Галиче. Сп. Музеи и паметници на културата, С., 1988, кн. 4, с. 29–32.).

Днешното село Галиче е исторически наследник на тези древни селища и техните култури. То е разположено върху развалините на две последователни по време средновековни български селища. Едното е от времето на Първото българско царство, а другото е от Второто българско царство. Предмети и погребения от Първото българско царство бяха разкрити в северната равна половина и до местността Босови камъни, където е некрополът. Разкопана е малка част от този некропол и са открити два обряда — езически и християнски (Николов, Б., Археология, 1962, кн. 2, с. 34 и 35, обр. 2, 3 и 4). От тези погребения са известни цяла серия бронзови накити и амфоровидни стомни (Въжарова, Ж., 1965, с. 236 и 1976, с. 220–246, обр. 138–154). Находките датират от IX до XI в., но ако се проучи целият некропол, може би ще се открият погребения чак до XIV в. Други останки на селища от времето на Първото българско царство са известни в местностите Братино селище, Върбанов кладенец и върху склона, гдето Преки дол се слива с Крушовски дол.

От всичко това следва, че селищата от Първото и Второто български царства са заварени от турските нашественици в края на XIV в. И тези селища са се наричали последователно Галиче и Галиче и така са записани в турските регистри от първата половина на XV в. Селищното име Галиче е доста старо като образуване. То е прилагателно с -_че_, подобно на Лѝляче, Па̀волче, Со̀хаче, Сѐниче и др. Образувано е от лично име Гало или от нарицателното „гал“ — черен.

В османски документ от първата половина на XV в. е записано: „Към зиамета Рахово се числят селата Селановци с 16 домакинства, Крушовица с 71 домакинства, Галиче с 23 домакиства и Проданковица с 11 домакинства…“ (ИБИ, XIII, с. 243). Село Галиче никога не се е местило през вековете, нито е променяло своето старинно име. Среща се още в редица османски документи и данъчни регистри: от 1579 г., от 1617 г., от 1639 г., от първата половина на XVIII в. и др. Последният документ се отнася за войнаганите от Галиче и Селановци (ТИБИ. т. VII, с. 267). Любопитно е да отбележим, че някои от личните имена на войнаганите съвпадат с имена на местности и на родове в Галиче. Така личното име Драгушко, се среща в име на местност Драгушково дръво, а името на войнагана Стан е в родовото име Становци и др. До Освобождението жителите на Горната махала били наричани войнуци, а на Долната — раета. Запазен е споменът, че прадедите на Савовци, Становци и Йоцовци са ходили да косят султански ливади.

В края на XVIII в. кърджалиите не пощадили и Галиче. То е било разграбено и опожарено. По същото време избухнала и чумна епидемия. Някои от галишките родове потърсили спасение във Влашко, но останалите си направили временно селище от землянки на изток от Лъката, гдето и сега се нарича Чу̀мавото селище. Когато преминали и двете опасности, прокудените галичени се върнали на старите си огнища. Тези родове са: Ба̀товци (Духлѝнете), Бѐшовци (Та̀нковци), Бръбо̀рете, Велѝчкинци (Йо̀кини, Къня̀рете, Минѝстерете и Нина̀рете), Гѐновци, Гергѝновци, Дамя̀новци, Дила̀новци, Дѝмовци (Шѝмбовци), Игна̀товци, Карако̀нджовци, Карамѐлете, Маджа̀рете, Мѝловци, Мѝнковци, Мѝшовци, Мо̀нджоловци (Шукрѝйте), Му̀ргинци, Недѐлкинци, Нѐшковци, Па̀вловци, Па̀новци (Мѝконци и Цо̀нковци), Пишлега̀рете, Попо̀вци, Тарала̀нците, Тарашо̀евци и Я̀рминци.

Скоро се завърнали и забягналите във Влашко: Бага̀жете, Лѝловци, Макшу̀товци, Ста̀новци (Бо̀йковци, Дѐновци, Зарзела̀новци, Къ̀шинци, Кръто̀ците, Лѝтовци и То̀нкинци) и Шѐковци. Но на връщане от Влашко някои галишки родове се установили на други места. Така Вѝнчовци и Ра̀дуловци останали в с. Ставерци, Нѐйкови, Нѐкелови и Цо̀лови — в Козлодуй, а Ку̀нчовци и Са̀воци — в с. Букьовци (дн. гр. Мизия). Галишкият род Мангу̀шете се заселили в с. Алтимер. Последни се върнали от Влашко Па̀нтеровци, които се заселили най-напред до Елѝцинци.

По време на руско-турската война от 1828/29 г. родът Я̀рминци оказвали услуги на руската армия. След изтеглянето на русите целият Ярмински род се изселил в Бесарабия. Десетина години по-късно те се завърнали в Галиче. Още през първата половина на XIX в. в Галиче заприиждали пришелци от разни места. От с. Синьо бърдо дошли Марко Петров, Ру̀синовци и Тупа̀кьовци, от с. Тишевица дошли До̀бринци и Тутмарете, а от Кремените тук се изселили Да̀ндурете, Кръшѝйте, Ма̀рковци и Пѐлкинци. Малко по-късно след тях от с. Типченица дошли Ка̀нчовци, от с. Голямо Пещене — О̀йсовци и Петровци, от с. Ослен Криводол — Дѝковци и Криводо̀лете, от Кнежа — Марѝновци (Ру̀ньовци), от с. Чомаковци — Пеня̀ците, от Вълчедръм — Ко̀марете, от с. Долна Бешовица — Кънчовци, а Враня̀ченете — от с. Враняк, и Ро̀манченете — от Роман. По-късно от гр. Панагюрище е дошъл Иван Панагюреца, който е осиновен в Неделкинци и дава начало на рода Панагюрците. Банковци са преселени от Горун махала (по-късно с. Махлата и гр. Пелово), а Нецовци и Съйновци — от с. Бреница.

Първото училище в Галиче датира от 1835 г. с пръв учител поп Симеон. Но по всичко изглежда, че е имало училище и от по-рано, щото в регистъра за войнагани от Галиче се споменава и поп Аврам. В архивите на рода Игнатовци видяхме църковна книга с приписка от Ръката на Тодор, прадядото на Лукан Галишки. В приписката четем, че Тодор сам се е научил на четмо и писмо и сам е научил своя син Игнат, който е роден в 1802 г. Или част от родословието на този известен галишки род е: Лукан Галишки (1845–1876 г.), Тодор (род. 1825 г.), Игнат (род. 1802 г.) и авторът на приписката Тодор, роден в 1780 г. След като се изредили доста учители, в галишкото училище през 1854 г. идва учителят Георги Петков Кръшигорски, роден в с. Долна Кремена. Този благ учител е открил училището в с. Липница в 1851 г., но преди това е учителствал и в с. Борован няколко поредни години. Георги Петков е учител в Галиче до 1858 г., когато е ръкоположен тук за свещеник. Върху празен лист на едно Евангелие той е записал следното със собствената си ръка: „Село Галиче, енорийски свещенник Георги Петков рукоположенъ на 1858 годинъ 17 майа хиляда и осамстотинъ и петдеся и осма годинъ седамнайсети майа“. По-долу на същия лист е друга приписка от същата ръка: „Това Евангелие купи го Влчо Цековъ 1879, 19 августъ за гроша 115. Подписахъ аз свещенникъ Георги Петковъ Крашигорски“. В 1871 г. в Галиче се установява учителят Петър П. Пъргов от гр. Лясковец, който въвежда светско обучение. Неговият брат Димитър П. Пъргов е учител по същото време в Бяла Слатина (вж. Димо Минев. Град Лясковец. — Варна, 1944 и Летоструй, Виена, 1873 г.).

В 1865 г. турската власт заселила в района на Галиче татарски и черкезки колонисти от Крим и Кавказ, но есента на 1877 г. те се изселили завинаги на юг. В национално-освободителната борба Галиче е дало своя голям принос. Тодор Симеонов Тупанкьов е бил четник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в 1868 г. (Димитров, Г. Княжество България, Пловдив, 1896, т. II, с. 305–312; Вестник „Дунав“, гр. Русе, брой 303, 1868 г.; Недков, Б. Турски документи… С., 1949, с. 762; Стоянов, Захари. Четите в България на Фили Тотя и Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1867–1868), II издание, 1940, 170; Харизанов, В. Тошо Симеонов. Враца, 1968, 40 с.). Другият борец за национална свобода е Лукан Тодоров Игнатов Тодоров, известен като Лукан Галишки. Този безстрашен българин е бил етапен куриер от Влашко през Орехово за Враца. Лукан Галишки е отровен от турците в русенския затвор в 1876 г.

Наскоро след освобождението в Галиче станало едно кърваво събитие. На 28.I.1901 г. в цялата страна се провели избори за парламент. В тези избори Галиче е било избирателен район, в който трябвало да гласуват селата: Алтимер, Добралево, Крушовица, Липница, Малорът, Рогозен и Сираково. Радославистите, които били на власт и се страхували да не изгубят изборите, нарочно „изгубили“ избирателните списъци и изборите в Галишкия район били отложени за 4 февруари 1901 г. За тази дата радославистите докарали конна полиция и завардили бродовете на р. Скът, където трябвало да минат избирателите от другите села на района. На бродовете се събрали над 1000 души, които разкъсали полицейския кордон и се отправили към избирателните урни. Тук ги посрещнали със стрелба на месо и шестима избиратели били убити: Данчо Павлов и Павел Тинчов от с. Алтимер, Пенчо Кънов и Симеон Върбанов от с. Добралево, Младен Гешков от с. Малорът и Йото Денков от с. Крушовица. Около оградата се влачели десетина ранени, трима от които по-късно починали. От с. Алтимир е бил прострелян Цеко Качамаков. За това грозно събитие народната певица Гена Павлова Чолашка е стъкмила песен, която записахме от нейната дъщеря, също народна певица, баба Драгана Кръстева Джандова. Ето и песента:

Какво е чудо станало със тоя Данчо Павлова

и с тоя Павел Тинчова…

Ясна се зора зазори над Галишката черкова,

Не било ясна зора зорница, най-било чудо невидено.

Яле че иде Данчова млада невеста,

Яле че идат и плачат с Данчова мила майчица.

Майка си Данчо питаше:

— Кажи ми, Данчо, кажи ми, мама, от кого Данчо загина?

— Загинах, мамо, загинах, от тоя Герго Павлова[1]

и тоя Спас Райкона[2], от тоя Ристо Шишкова[3] и Кожуаров

от Кнежъ…

Майка му дума говори:

— Я стани, Данчо, я стани, мамо, че млада булка

оставаш млада довица и три деца клети сираци…

Бележки

[1] Герго Павлов Унушки от с. Алтимир е бил конен полицай.

[2] Спас Райкин от с. Галиче, също конен полицай.

[3] /Х/ристо Шишков от с. Крушовица, също полицай