Богдан Николов
От Искър до Огоста (69)

69. Койна̀ре

Население: 1860 г. — 250 двора, 1872 г. — 290 къщи и 542 венчила, 1910 г. — 4787 жители, 1926 г. — 6316, 1934 г. — 6925, 1946 г. — 7349, 1965 г. — 7172, 1975 г. — 7161 и 1992 г. — 5989 жители от последното преброяване на населението.

Койнаре е признато от село за град с указ № 546, обнародван на 15.IX.1964 г.

Намира се на 25 км югоизточно от Бяла Слатина и е разположено на равно място по левия бряг на р. Искър. Землището му граничи на изток с Горни и Долни Дъбник, на юг — с Глава и Чомаковци, на запад — с Еница, и на север — с Бреница. Районът му е обитаван от човешки общества още в най-дълбока древност. В местността Белиа брег има останки от селище, което датира от епохата на неолита, а в местността Борѝшница има богат културен пласт на селище от средния и късния неолит (Николов, Б., Изв. музеите в СЗ България, т. 18, 1992, с. 20, табл. 16). Следи от непроучени тракийски селища има в местностите Проганя и на Новоселския път. При изкопи за напоителен канал в местността Гру̀я бе разкрит гроб на тракийски воин. Погребението е извършено чрез трупоизгаряне. Урната с праха на боеца не е запазена, но от намервачите ни бе предадено цялото желязно въоръжение на тракиеца: меч, нож с ножница, две копия и техните сауротери, умбо от щит и юзда на лостове със строг зъбалец. Въоръжението е от първия век пр.Хр. Тук за първи път се намират железни сауротери, които са поставяни на обратния край на копието (Николов, Б., Археология, 1990, кн. 4, с. 22–24, обр. от 11 до 14). Посочените тракийски селища са съществували и през римската епоха на Балканите. В селището при Новоселския път е намерена оброчна плоча с посвещение на Силван — бог на горите и стадата (Шкорпил, X. и К., Мсб, VII, 1892).

През късната античност в района на Койнаре е минавал римският път от Улпиа Ескус за Сердика. Западно от днешния град в местността Камена Могила са развалините на римска пътна станция. Тук бе намерена вторично използвана в градежа една мраморна надгробна плоча с латински надпис, който в превод гласи: „(Здравей пътнико) ако си любопитен спри и прочети. Аз Максим, син на Марк, още приживе издигнах този паметник на моя баща Марк, син на Криспи, който живя 80 години, на майка ми Валерия, дъщеря на Зилен, която живя 60 години и на благочестивата ми съпруга Симпрония, дъщеря на Антоний, която живя 36 години. Въздигнах на тях, които са добре заслужили“. Надписът е от края на втория век (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 224 и 225, обр. 13). Намерени са също и съкровища от римски сребърни републикански монети и римски сребърни императорски монети (Герасимов, Т., ИАИ, т. XII, 1938; ИАИ, т. XX, 1955 и ИАИ, т. XXVII, 1964).

Койнаре е съществувало и през българското средновековие с днешното си име. В чертите на днешния град са разкрити средновековни християнски погребения. Керамиката, намерена при скелетите, е характерна за второто българско царство. Няколко глинени съда се съхраняваха в музейната сбирка при гимназията в Койнаре. Там също имаше и византийски медни монети от началото на XIII в., сечени по времето на император Алексей III Комнен. Името на днешния град Койнаре е жителско име и означава жители на едно по-старо селище с име КОЙНАР. Това е лично име на човек, образувано от Койно и суфикса -_ар_. Койнаре е засвидетелствано със селищното си име КОЙНАР в най-ранните османски документи от XV и XVI в. Така в един османски списък на войнагани и ямаци от селата Ново село (намирало се е на север от Койнаре, но е изчезнало при наводнението на Искър в 1800 г.), от Крушовица, Плевенско (наричано в документа с две имена Крушовица и Балканско поле) и от Горно и Долно Ставерци (селото Долно Ставерци е било в местността Зиамет — южно от днешното с. Байкал). Този списък има дата 12.I.1548 г. От село Койнар са изредени 212 имена на войнагани и ямаци. От него можем да добием представа колко е било голямо в средата на XVI в. Сред изброените са и трима свещеници от село Койнар: Русин, син на поп Неделко от село Койнар, Пеноу — син на поп Илийо от село Койнар, и Радивой, син на Велчо, вместо поп Торбо, който бил на служба и сега е забягнал от село Койнар. Сред тези лични имена има вече изчезнали от употреба като: Братуш, Дърман, Дражан, Драле, Радул, Рале, Радомир и др. (ИБИ, т. XX, 1974, с. 64, 79, 90, 93 и др.).

В един друг списък на войнагани, който е от първата половина на XVIII в. от село Койнар са само седем човека, сред които са имената Братохан и Герман. А към списъка на войнаганите от с. Цаконица е Стоян, син на Велко от с. Койнар (ИБИ, т. XX, с. 268 и 290). По всичко изглежда, че в началото на XVII в. жителите на Койнар са претърпели някакво бедствие. В османски документ от 1620 г. пише: „Каза Рахова, село Койнар — 26 домакинства, нови — 4“. В друг османски документ с дата 1632 г. е записано така: „Каза Рахова, село Койнар — 27 домакинства…“ (ТИБИ, т. VII, С., 1986, с. 266 и 348).

През XVIII в. в Койнаре се настаняват помаци от Ловешко. Още веднага с идването си тези изменници на българската народност и християнската вяра, показали дивашка вражда към завареното население на Койнаре. Помаците заграбили най-хубавите имоти в лъките на р. Искър, като прогонили насила техните собственици. След това разрушили християнската църква и задиряли най-хубавите моми християнки. Помаците убили няколко койнарски младежи, сред които и най-личния момък Бано Анджийски, за когото е нагласена и пята народна песен. Жестокостта на помаците е била чудовищна. След като убили Бано, те му отрязали главата и я забили в една локва. Настаняването на помаците в Койнаре е отбелязано с две важни събития. Едното е заравянето на съкровище от сребърни монети и накити. Техният собственик християнин се е страхувал да не го оберат помаците и ги е заровил в земята. Изглежда, че помаците са го убили. Съкровището е намерено в двора на ТКЗС и от него са запазени талери от времето на Мария Терезия, сечени за Унгария, и турски големи сребърни монети от Мустафа III и Абдул Хамид. Последната емисия е от 1774 г. (Герасимов, Т., ИАИ, т. XXVIII, 1965, с. 248). Вероятно монетите и накитите са заровени след 1775 г., когато в Койнаре са върлували помашките банди. Второто събитие, свързано с нашествието на помаците, е следното. В края на XVIII в. една група стари родове от Койнаре се изселили от родното си село и се заселили завинаги в с. Бели брег на р. Огоста. Тези родове са: Въ̀товци (Ренда̀ците и Джу̀ровци), Гьо̀зовци, Ко̀ловци (Турлѝйте), Нѐдковци (Ко̀марете) и Нѐшковци. Тези койнарски родове живеят и днес в с. Бели брег и не са изменили родовите си имена. Потомци разказват (анкетата беше през 1980 г.), че техните пра-пра-деди са избягали от Койнаре преди двеста години, щото помаците са им присвоили имотите със сила.

Найден Геров съобщава, че в 1860 г. в Койнаре е имало 250 християнски двора и 150 помашки къщи (ДБИ, т. I, 1930), Феликс Каниц пише, че през 1870 г. помаците в Койнаре са 130 къщи, наред с 310 български (Каниц, Ф., т. II, с. 154). Още щом чули, че руските войски са минали през Дунава, за да освободят България, в късната есен на 1877 г. най-дивите и пакостливи от койнарските помаци, на чиято съвест тегнели много престъпления спрямо християните, избягали в Анадола. След Освобождението и другите помаци от Койнаре разбрали, че „тая нема да я бъде и нема да им се размине“ и на групи се измитали към Турция. Милетич съобщава, че в 1893 г. в Койнаре има само 449 помаци, които са в процес на изселване (Милетич, Л., Ловченските помаци. — Български преглед, г. V, с. 70). И така, в Койнаре не остава нито един помак, но спомените за тяхната дивашка злоба и вражда към християнското население още се помнят и разказват. А песента за „Бановите каки“, които са оплаквали левента, доскоро се пееше и ние я записахме.

Стари родове в Койнаре са (освен тези, които се изселват в с. Бели брег): Аджѝйте, Андрѐевци, Ба̀нковци, Брѐзовци, Беля̀ковци, Бѐнинци, Беца̀новци, Бозлу̀ковци, Божѝновци, Буджа̀ците, Вла̀овци, Вра̀човци, Въ̀лчовци, Въ̀тковци, Въ̀чинци, Га̀лчовци, Гевѐзете, Гла̀вчовци, Гора̀новци, Грънча̀рете, Гъджа̀лете, Гъ̀новци, Да̀ковци, Да̀човци, Джу̀рковци, Дѝмчовци, Дѝновци, Дирѐците, Женка̀рете, Жу̀нтовци, Игна̀товци, Йо̀нчовци, Йо̀тковци, Каза̀ците, Ка̀нювци, Карама̀нците, Келѐжете, Ко̀зовци (от тях има изселени в Кнежа), Ко̀ловци (Турлѝйте), Ко̀новци, Котла̀ковци, Ку̀новци, Къ̀товци, Ла̀ловци, Роза̀нците, Ма̀новци, Масла̀рете, Мѝлкинци, Мирово̀ите, Мѝшковци, Младѐновци, Мо̀товци, Мочурѐнковци, На̀нкинци, Нѐнковци, Нѐшовци, Па̀човци, Пѐчовци, Пѝсинци, Пльо̀сковци, Попо̀вци, Рада̀нците, Ра̀лчовци, Руба̀рците, Сѐмковци, Тѐсовци, Тѝквениците, То̀мовци, Фѝрковци, Ца̀ковци, Ценкуло̀вци и Я̀товци.

В Койнаре има малко преселници отвън. Така, родът Дея̀новци (Рушка̀рете) са от алтимирския род Про̀дановци (Нико̀ловци и Пръва̀новци). Те избягали от кърджалийте във Влашко, но на връщане се заселили в Койнаре. Върба̀новци са от Ловешко, Тръстенѝченете — от с. Тръстеник и др.

Не се знае кога и откъде са дошли власите в Койнаре. През 1965 г. те бяха 670 жители. Не са много усърдни в земеделието, а се препитават с вретенарство, дребна търговийка и опитомяват мечки и маймунки, които разиграват по села и градове.

Училището в Койнаре е открито през 1850 г. с пръв учител Цветко Диков от рода Томовци, който сетне става поп, а след него е учителствал поп Динко. В 1863 г. в койнарското училище е учителят Панайот Михайлов от Пловдив, който въвежда взаимоучителната метода. До 1872 г. тук учителства Петко Стоянов, който е обучавал 85 момчета в едно отделение (Летоструй, Виена, 1873). В една приписка върху църковна книга на храма в Койнаре пише така: „Месечний Миней, който принадлежи на черковы храмъ ВСЯХЪ СВЯТЫХЪ биде подписано от Симеон В. Бърдаровъ 1873 августъ 21-вы, Койнаре“. Симеон Василев Бърдаров е роден в гр. Плевен и е учителствал из разни села на същия този край. Койнаре е родно място на героя от Шипка, опълченеца Никола Данов, който преди това е участвал като доброволец в четата на генерал Черняев в Сърбия през 1876 г. За него има малко сведения. Бил е 27 годишен и паспортът му е издаден от гр. Кладово на 4.IV.1877 г., за да пътува за Румъния (Българско опълчение, т. I, с. 267 и следв.). Тези оскъдни данни се отнасят и за другите доброволци, участвали в Сръбско-турската война през 1876 г. в бригадата на руския генерал Черняев. Те заминавали от Сърбия за Румъния, за да се запишат в опълченските дружини. Никола Данов е постъпил на 29.IV.1877 г. в четвърта опълченска дружина, трета рота със Заповед № 9, & 2 по опълчението. Роден е в с. Койнаре, двадесет и седемгодишен по професия хлебар. Говори гръцки, влашки и турски. На 6.XII.1877 г. се върнал в частта си от болницата, оздравял от раните си (Заповед № 157, & 1 по опълчението). На 27.V.1878 г. е уволнен от военна служба по домашни причини със заповед № 147, & 4 на дружината. В руските списъци на опълчението името му е записано Николай Дан. През 1952 г. събирахме данни за този герой на Койнаре и от стари хора, които бяха над осемдесет години, научихме, че Никола Данов се е заселил в Румъния, където се е оженил. Другите сведения за него са взети от Военно исторически архив, София, Фонд 1878/910, опис 3, 625.