Богдан Николов
От Искър до Огоста (21)

21. Бяла Слатина (Бела Слатина)

Население: 1860 г. — 80 двора, 1870 г. — 84 къщи и 162 венчила, 1876 г. — 181 дома, 1910 г. — 4853 жители, 1926 г. — 7247, 1934 г. — 8024, 1946 г. — 9324, 1956 г. — 13 442, 1965 г. — 14 951, 1975 г. — 15 788, 1992 г. — 15 995 жители по официалното преброяване.

С указ № 317 от 26 юни 1880 г. Бяла Слатина става околийски център на окръг Орехово и е околия до 1959 г. на Врачанска област. Бяла Слатина е призната от село за град с указ № 293, обнародван на 24 юли 1914 г. Градът се намира на 50 км североизточно от Враца и е разположен в просторна равнина по левия бряг на р. Скът. Землището му заема площ от 73 043 дка. Граничи на изток с Кнежа и Търнак, на юг — с Попица и Соколаре, на запад — с Търнава, и на север — с Галиче и Бърдарски геран.

Най-старото селище в центъра на Бяла Слатина е от епохата на средния неолит — новокаменна епоха, втората половина на шестото хилядолетие пр.Р.Хр. (Николов, Б., ИМСЗБ, т. 18, 1992, с. 18). Останките от това селище се изравят на самия бряг на р. Скът в двора на Манавците и техните съседи и се простират на юг до градската баня и до парка. На изток от него е имало още два извора — отдавна зарити, а на запад е била Дилковската чешма, също запусната. Има още няколко неизследвани праисторически селища в района на днешния град. Техните останки се намират северно от Бяла Слатина, в местността Су/х/ия гера̀н, където е намерена една медна брадва и един боен чук с провъртяна дупка за поставяне на дръжка (Миков, В., 1933, с. 89). При изкопни работи за основите на читалищната сграда на югоизток от центъра на града са открити останки от селище и некропол, съществували през бронзовата епоха. Намерени са глинени съдове с горели човешки кости и един бронзов връх за кама (Миков, В. 1933, 98). Предметите се съхраняват в Софийския археологически музей, ул. Съборна, 2, под инв. № 1812. На изток от града до извора Сладнѝца, бившата училищна градина, има следи от антично тракийско селище. На повърхността се изравят части от глинени съдове, огнища и обгорена мазилка от жилища плетарки (Миков, В., 1933, 118). В местността Лю̀бомир, която се намира между Б. Слатина и Попица, покрай Петтѐ могили, личат следи от тракийско селище. В една от тези могили е изровено тракийско погребение чрез изгаряне трупа на мъртвия. Намерени са бронзови украшения за оглавника на ездитен кон и една желязна юзда (Миков, В., 1933, 155). На запад от града откъм с. Търнава, при изкопи за строеж на противопожарна кула, се намериха глинени съдове и опожарена глинена мазилка от жилища плетарки. По форма и направа съдовете датират от старата желязна епоха. В района на Бяла Слатина е открита и една конска юзда, която принадлежи на келтите. Това е третата досега юзда от келтски тип, която е намерена в този район — втората е открита в с. Бъркачево, и третата — в Орехово. Тези изключително редки находки потвърждават келтското присъствие в земите на трибалите през III — II в.пр.Р.Хр. (Попов, Р., Култура и живот…, 1930, ч. II, с. 41–43).

Землището на Бяла Слатина е осеяно с тракийски надгробни могили. Те са: на изток — Петте могили, на юг — Гѐновска и Заро̀бена, на запад — Търнавските могили, и на север в равнината са Сребренска, Гроздюви могили и Манавските могили. Те показват, че през времето на траките, което обхваща третото, второто и първото хилядолетия пр.Р.Хр., в землището на днешния град Бяла Слатина е имало няколко едри земевладелски имения, които са принадлежали на знатни тракийски родове. Те са живели при своите имоти в богати домове и са погребвали своите храбреци в могили. Младите мъже от тракийската знат са служили във войската на тракийските царе като кавалеристи и офицери. Има още много непроучени селища в района на града и те показват непрекъснатия живот през много различни епохи в неговите околности. Някои от тях са спирали нашето внимание, но нали все няма време за един археолог, който е ангажиран на постоянни обекти и разкопки. Едно от тези селища е при завоя на теснолинейката след спирка Бърдарски геран, а другото е на Кнежкия път в местността Местанов геран, третото е южно от града до Старата воденица в местността Кръчовото и др.

Бяла Слатина е старобългарско селище, основано преди края на старобългарската епоха. На два три километра източно от града още личат следите на раннобългарския Островски окоп. Това е било едно грандиозно за времето си землено отбранително съоръжение. Служило е за отбрана на новата българска държава срещу аварите. Вероятно Бяла Слатина е възникнала по същото това време в края на VII в. като военен гарнизон във връзка с Окопа. Самото име Слатина е доста старинно и вече не се употребява в съвременния говор. До преди 50 години бабите на селото в този край казваха сла̀но за солено и толкова. Но има доста много извори в цяла България с име СЛА̀ТИНА. Те са югоизточно от с. Веслец, северно от Борован, северно от Върбешница, където е имало село Сла̀тина, северно от Звѐрино и на север също от Зверино е Слана бара и Слана локва, северно от с. Караш и Хубавене, северно от с. Чирен и източно от с. Лютаджик и Ракьово село. Има и села с името Слатина. Те са: Дѝва Сла̀тина, Въ̀лкова Сла̀тина, Сла̀тина Пазарджишко, Ловешко, Слатина — сега квартал на София, селата Слатино — Кюстендилско и Пернишко и още много други. Прилагателното Бяла е получено от бялата пръст на ридовете от изток и север на града. Думата СЛАТИНА е старобългарска и означава блато или извор със солена или минерализирана вода. Ние смятаме, че този минерализиран извор се намира в днешния център на града, там, където сега е Парка, Градската градина. Това място беше до 1935 г. заблатена локва, която не беше заселена, щото миришеше и в най-сушавите години не пресъхваше. Но в района на Бяла Слатина има и извор Сладница с хубава сладка вода…

Бяла Слатина е заварена от османската инвазия с днешното си име. Това се вижда от редица османски документи от периода на XV до XIX в. В един от тези документи, който всъщност е регистър за войнуци с дата 12 януари 1548 г. е записано: „…Крачун, син на Братучин, вместо Новак, който е починал от Бяла Слатина… и Браточин, син на Дражан…“ (ИБИ, т. ХIII, с. 93 и 94). В друг документ от 1700 г. е записано Бела Слатина, спадаща към Никополския санджак (РСт, 1, с. 371). Бяла Слатина и целият този край изглежда много са пострадали при един селски бунт против султана в 1766 г. Много от селата били обезлюдени, а други останали с население по-малко от половината. Поради всичко това, за да има добри производители и данъкоплатци, турската администрация заселила в този район помаци, т.е. българомохамедани от Ловешко и Тиквешко в Македония. Това в същност са били подивели от немотия и сиромашия български селяни, на които било вече много трудно да оцелеят. Те заложили християнската си вяра и българщината си срещу обещания за имот. И били оземлени в Белослатинския край и в самата Бяла Слатина. В един списък от 1876 г. тези българомохамедани в Б. Слатина броят близо 100 къщи и 156 жители (броени са само мъжете), които плащали само данък верги 510 гроша (Материяли для изучения Болгарии… Букурешти, 1877 г.). След Освобождението тези помаци постепенно се изселват в Анадола, а останалите в Бяла Слатина се смесват с циганите.

Стари родове в град Бяла Слатина са: Ба̀берковци, Белигѐрците, Благѝевци, Бону̀рете, Васѝловци, Глупа̀рете, Ка̀меновци, Кѝтовци, Лѝковци, Мана̀вците (от същия род са Нико̀лчовци), Мѝнковци, Мѝшовци, от тях са Дръмжѝйте, Моралѝйте, По̀кьовци, Просеците и др. От началото на XIX в. в Бяла Слатина започнали да се заселват чисто български родове от предпланинските селища. Някои от тях са следните: Гиздерете и Нинчовци от с. Долна Кремена, от селата Камено поле, Драшан, Кунино, Старо село, Ботевградско и др. Те носят и сега своите жителски имена като родови.

Въпреки помашката колонизация в Бяла Слатина се намножава българско население, будно и разумно. Нуждата от просвета налага отварянето на училище, а нуждата от християнски ритуали — църква. Точната дата на първото училище в Бяла Слатина засега не може да се установи, но със сигурност се знае, че през 1842 г. тук е имало училище и учителят Ганчо Петков от с. Девене е обучавал десетина момчета в землянката на Симеон Печов. На следващата 1843 г. тук е учителствал даскал Рашко Вълков от с. Кунино, който продължава чак до 1869 г. В същата тази 1869 г. тук се главява за учител Димитър П. Пъргов от гр. Лясковец, който заменя килийното обучение със светско и преподава на децата земеописание, граматика, отечествознание и други предмети. Неговият брат пък Петър П. Пъргов е бил учител по същото време в с. Галиче (вж. Димо Минев. Град Лясковец. — Варна, 1944 г. и Летоструй… 1873 г., Виена). През 1874 г. учител в Бяла Слатина става Никола П. Джамджиев от Велико Търново. Наскоро като втори учител в града идва и Филип Стоянов Симидов — една незабравима личност в българското национално революционно движение. Филип Симидов (1852–1925 г.г.) е заклет от Васил Левски в бунтовното дело. Учи се в родния си град и в земеделското училище в Букурещ. Учителства в Лясковец, в българското училище в Цариград, в гр. Велес в Македония и в Бяла Слатина. Тук Симидов става помощник на Апостола на Трети Врачански революционен окръг и отговаря за района. Поради голямата си дарба да рисува (Симидов е нарисувал и знамето на Ботевата чета) той създава в Бяла Слатина тайна тескерджийница за фалшифициране на турски официални документи, с които е снабдявал апостолите и революционните дейци. През 1874 г. в Бяла Слатина е създаден таен революционен комитет с председател Иванчо Съйнов и членове Васил Николчов, Иван Каменов, Лукан Тодоров-Галишки, свещеник Марин поп Андреев, учителя Никола Джамджиев, Петко Тодоров Цигаровски, Филип Симидов и Цено Маринов. Освен председател на комитета Иванчо Съйнов е бил и етапен куриер по канала от Влашко за Враца. Той е придружавал апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др., които са намирали гостоприемство в неговия дом, а Симидов ги е снабдявал с фалшиви тескерета. По случай образуване на тайния революционен комитет, членовете на който са заклети от поп Марин Андреев, учителят Никола Джамджиев подарява на свещеника една църковна книга със следния надпис: „Марин п. Андреев. Въ знакъ памяти и с приятелство, подарявам настоящето БЛАГОВЕСТИЕ на Благоговенно му Отцу П. Марину. Учител Н. П. Джамджиев. Бяла Слатина, 1874, декемврий 21“. През есента на 1877 г. Иванчо Съйнов организира конна чета, която преследва черкезите. В телеграма от 1877 г. на ореховския каймакам Саиб до мютесарифа във Видин се казва следното за кавалерийската команда на Иванчо Съйнов: „… жандармериста Мехмед и такъма Сюлейман били нападнати в Букьовци от голяма група въоръжени българи. Мехмед бил пленен от неприятеля и вързан, а Сюлейман успял да избяга. Неприятелят го преследвал до Гложене, където преследвачите се натъкнали на конница черкези, под командата на Джан Тимур бей, които веднага започнали битка с неприятеля и освободили вързания Мехмед. Въоръжените българи се оттеглили в селото Крушовица, но от тях били отнети един ездови кон, ранен в краката и една кобила. Между неприятелите българи са били разпознати жителя на Бяла Слатина Иванчо Съйнов и още един българин от гр. Орехово — и двамата въоръжени.“ (НБ КМ, Ориент. отдел, ОАК, № 263/16 от 1877 г.)

Първият свещеник в Бяла Слатина е Марин Н. Андреев — преселник от с. Долна Бешовица. Той се запопил тук в 1869 г. Същата година по негова инициатива и на обществени начала се построява училище с параклис. На същото това място през 1885/86 г. е направена сегашната църква.

Първият кмет на Бяла Слатина след Освобождението е Цело Нанков. Първият белослатинченин със завършено средно образование е през 1897 г., а първият с висше — през 1911 г. За първи път в Бяла Слатина е открит фелдшерски участък в 1873 г., а лекарски — през 1890 г. Телеграфопощенската станция е осветена на 24 юни 1884 г., а първият влак по теснолинейката минава през 1918 г. В Сръбско-българската война от 1885 г. от Б. Слатина вземат участие 65 мъже, от които 2 загинали. В Балканската война 1912/13 г. участват 766 белослатинчене, от тях падат убити 17 човека, а в Първата световна война 1916/1918 г. от Бяла Слатина са мобилизирани по фронтовете общо 1057 души, от които са загинали 86 (ОДА, Враца, Фонд 1-к, опис 1, архив.един. 596, лист 40 от 1928 г.).