Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (95) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Effect: Understanding How Good People Turn Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Филип Зимбардо

Заглавие: Ефектът „Луцифер“

Преводач: Людмила Андреева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 20.04.2017

Коректор: Ива Вранчева

ISBN: 978-619-01-0028-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10761

История

  1. — Добавяне

Затворник 416 конфронтира системата с гладна стачка

Затворник 5704 не беше единственият дисциплинарен проблем. Лудостта на това място, с която всички свикнахме в рамките на няколко дни, откакто започнахме миналата неделя, беше засегнала и затворник 416, когато той пристигна вчера като заместник на първия освободен затворник — Дъг-8612. Той не можеше да повярва на това, на което е свидетел, и искаше да напусне незабавно експеримента. Съкилийниците му обаче му казаха, че не може да напусне. Другарите му предадоха невярното твърдение на затворник 8612, че не е възможно човек да си тръгне, че „Те“ няма да позволят на никого да напусне, преди да е изтекло времето. Това ми напомня за прочутата строфа от песента Hotel California („Хотел Калифорния“): „Можеш да освободиш стаята винаги когато поискаш, но никога не можеш да си тръгнеш“.

Вместо да оспорва това невярно твърдение, затворник 416 по-скоро би използвал пасивно средство за бягство. „Разработих план — казва той по-късно. — Щях да настоявам на вратичката в моя набързо подготвен договор. Каква сила отвъд пледирането обаче можех да упражня върху тази система? Можех да въстана като Пол-5704. Чрез използването на правни тактики, за да се измъкна обаче, чувствата ми имаха вторично значение, макар че ги следвах от гледна точка на постигането на целта ми. Вместо това избрах да изчерпя ресурсите на тази симулация, като съм невъзможен, като отказвам всички награди и приемам техните наказания.“ (Малко вероятно е 416 да осъзнава, че приема стратегия, използвана от профсъюзите в борбата срещу мениджмънта: „да се играе по правилата“, известна преди това като „работа според правилата“ по всеки въпрос, за да се разобличат присъщите слабости в системата.[1])

Затворник 416 реши да продължава с бързо темпо, защото отказвайки храната, предлагана от надзирателите, ще отнеме един от източниците им на власт над затворниците. Гледайки мършавото му тяло, лишено от всякакви мускули, 61 кг при ръст от 1,72 м, си помислих, че той вече изглежда като жертва на умирането от глад.

В някои отношения Клей-416 беше по-силно повлиян от първия си ден като затворник в Станфордския общински затвор, отколкото всеки друг, както той ни каза в този личен, но деперсонализиран анализ:

Започнах да чувствам, че губя идентичността си. Човекът, когото наричам „Клей“, човекът, който изобщо ме сложи тук, човекът, който изрази доброволно желание да влезе в този затвор — защото това беше затвор за мен и продължава да е затвор, аз не гледам на него като на експеримент или симулация: това е затвор, управляван от психолози вместо от държавата. Започнах да чувствам, че идентичността, човекът, който аз бях и който реши да влезе в затвора, ми е далечен — той беше отдалечен, докато най-накрая аз не бях там. Аз бях „416“. Бях всъщност моя номер и 416 трябваше да реши какво да прави и точно тогава реших да гладувам. Реших да гладувам, защото това беше единствената награда, която надзирателите даваха. Те винаги заплашваха, че няма да ти позволят да се храниш, но трябваше да ти дадат да ядеш. И затова спрях да се храня. След това имах един вид власт над нещо, защото установих, че това е единственото, по което не могат да ме пречупят. Щяха яко да загазят в крайна сметка, ако не са в състояние да ме накарат да се храня. И така аз един вид ги унижавах с това, че съм в състояние да гладувам.[2]

Той започна с това, че отказа да докосне обяда си. Арнет съобщи, че е подочул 416 да казва на съкилийниците си, че възнамерява да не се храни, докато не получи правната консултация, за която настоява. Казал че „След около 12 часа вероятно ще припадна и тогава какво могат да направят те? Ще трябва да се предадат“. Арнет го възприемаше просто като „дръзко и грубо“ говорещ затворник. Той не виждаше нищо благородно в неговата гладна стачка.

Това беше нов затворник, който се впуска в дързък план за неподчинение, директно оспорващ властта на надзирателите. Действието му можеше потенциално да го превърне в герой на ненасилието, около когото да се обединят затворниците — човек, който да ги вдигне от техния безмисловно подчиняващ се ступор — като Махатма Ганди. Обратното, ясно е, че насилието, използвано от 5407, не вършеше работа на място, където властовите ресурси бяха толкова дебалансирани в полза на системата. Надявах се, че 416 ще измисли друг план, който ще включва съкилийниците му и другите в общо неподчинение, използвайки масова гладна стачка като тактика за „саниране“ на суровите условия за тях. Въпреки това се притеснявах, че той е толкова фокусиран навътре върху себе си, че не осъзнаваше в особена степен нуждата да ангажира събратята си в по-пълно групово противопоставяне.

Бележки

[1] „Работа според правилото“ (за базисно определение вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Work_to_rule): Като политика работата според правилото е алтернатива на синдикатите на стачкуването за държавните служители. Тъй като работниците, откликващи на кризи, например полицаи и пожарникари, биха били уволнени незабавно или заменени, ако излязат в стачка, трябваше да открият алтернативи. Очевидно първият прецедент е прочутата стачка на бостънската полиция през 1919 г. Тогавашният губернатор на Масачузетс Калвин Кулридж освобождава 1200 мъже заради стачката и казва: „Никой, никъде, по никое време няма право да се стачкува срещу обществената безопасност“, което днес се цитира широко. Той печели популярност, което му помага да се катапултира на вицепрезидентския пост и в крайна сметка и президентския пост на САЩ. Има друг случай през 1969 г., включващ полицейското управление на Атланта, когато Братският полицейски орден (FOP) използва подобна тактика на „забавяне“, която изглежда идентична с „работата според правилото“. По онова време хипи активисти обикновено не са били арестувани и са получавали по-снизходително отношение от широко приемана, но неофициална полиция. Протестирайки за по-високи заплати и по-малко часове работа (наред с други неща), FOP започва „забавяне“ чрез издаване на огромни бройки фишове на хипита и други дребни нарушители, което претоварва административната система и прави практически невъзможно полицейските сили да продължат да работят ефективно. По онова време имаше голям страх от избухване на престъпността и полицията в крайна сметка преговаря за по-високи надници и условия. Вж. M. Levi, Bureaucratic Insurgency: The Case of Police Unions (Lexington, MA: Lexington Books, 1977), International Association of Chiefs of Police, Police Unions and Other Police Organizations (New York: Arno Press и The New York Times, 1971) (Bulletin no. 4, September 1944).

[2] Последното интервю на затворника.