Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (92) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Затворът в четвъртък е пълен с неволи, но имаме още много дълъг път да изминем, преди изследването ни да е завършено. В средата на нощта се събуждам от ужасен кошмар, в който съм хоспитализиран в непознат град след автомобилна катастрофа. Мъча се да обясня на медицинската сестра, че трябва да се върна на работа, но тя не може да ме разбере. Сякаш говоря на чужд език. Крещя да ме пусне: „Трябва да ме освободите“. Вместо това тя ме завързва и залепва устата ми с лепенка. В нещо като „осъзнат сън“, в който човек осъзнава, че е действащо лице в сън, докато все още сънува, си представям, че новината за катастрофата достига до надзирателите^[1]. Те са очаровани, че след като „либералът директор с кървящо сърце“ е извън картинката сега са напълно свободни да се справят със своите „опасни затворници“ по всеки начин, който сметнат за необходим, за да поддържат закона и реда.

Това наистина е плашеща мисъл. Представете си какво би могло да стане в този затвор в мазето, ако надзирателите могат да правят всичко, което им хрумне със затворниците. Представете си какво могат да направят, знаейки, че нямат надзор, никой не наблюдава тайните им игри на мотивиране и подчинение, никой не пречи на малките им „експерименти със съзнанието“, които те биха могли да разиграят така, както им диктуват приумиците и остроумието им. Скочих от разтегателния диван в кабинета ми горе, измих се, облякох се и се запътих за мазето, радостен, че съм оцелял от този кошмар и че собствената ми свобода е възстановена.

Броенето в 2:30 ч отново се разгръща с пълна сила. Седемте уморени затворници, събудени още веднъж от шумни, пронизителни свирки и палки, които блъскат по решетките на техните смърдящи, голи килии, са подредени в редица срещу стената. Надзирател Ванди рецитира избрани правила и след това изпитва паметта на затворниците за тях, като налага различни наказания за пропуските в паметта.

Гол затворник в СЗЕ в неговата килия №3

Надзирател Серос би искал цялото преживяване да прилича повече на здраво управляван военен затвор, така че кара затворниците да маршируват на място, сякаш са в армията. След кратко обсъждане двамата другари решават, че тези млади мъже трябва да бъдат по-пълно дисциплинирани и да разберат значението на оправянето на леглата си така, както е в армията. На затворниците е наредено да махнат всичко от леглата си и след това да ги оправят прецизно и да застанат до тях за инспекция. Естествено, като в добър лагер за новобранци, всички се провалят на инспекцията, трябва отново да махнат всичко от леглата, да ги оправят отново, отново се провалят на инспекцията и след това повтарят нелепия процес докато на надзирателите не им доскучава от тази игра. Надзирател Варниш добавя своето мило мнение: „Окей, хора, сега, след като си оправихте леглата, може да спите в тях… до следващото преброяване“. Спомнете си, че това е само петият ден от нашия експеримент.