Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (196) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Механизми на нравствено дезангажиране

Този модел започва с допускането, че повечето хора приемат нравствени стандарти заради протичащите процеси на нормална социализация, докато растат. Тези стандарти действат като насоки за просоциално поведение и възпиращи антисоциалното поведение фактори, както са определени от техните семейства и социалната общност. В течение на времето тези външни нравствени стандарти, наложени от родителите, учителите и другите авторитети, се интернализират като кодекси на лично поведение. Хората развиват лични контролни механизми над своите мисли и действия, които ги удовлетворяват и осигуряват чувство за собствена стойност. Научават се да се санкционират, за да предотвратяват нехуманните и да подпомагат хуманните действия. Саморегулаторните механизми не са фиксирани и статични в отношението си към нравствените стандарти на човека. Те по-скоро се управляват от динамичен процес, в който нравствената автоцензура може да бъде селективно активирана, за да се ангажира човек в приемливо поведение или в други моменти нравствената автоцензура се дезангажира от осъдителното поведение. Хората и групите могат да поддържат чувството си за морални стандарти, като просто дезангажират обичайното си нравствено функциониране в определени моменти, ситуации, за определени цели. Те сякаш изместват морала си на неутрална позиция и се пускат по инерция, без да се притесняват от блъскането на пешеходци, докато по-късно не се върнат към по-висока скорост, към по-висока нравствена основа.

Моделът на Бандура продължава, за да осветли конкретните психични механизми, които хората генерират, за да превърнат вредните си действия в нравствено приемливи, докато селективно дезангажират собствените си санкции, които регулират поведението им. Тъй като това е толкова фундаментален човешки процес, Бандура настоява, че той способства за обяснението не само на политическото, военното и терористичното насилие, но и „всекидневните ситуации, в които почтени хора рутинно изпълняват дейности, които подпомагат техните интереси, но имат вредни ефекти върху хората“^[1].

За всеки от нас става възможно да се дезангажира нравствено от всякакъв тип деструктивно или зло поведение, когато активираме един или повече от следните четири типа когнитивни механизми.

Първо, можем да предефинираме вредното си поведение като почтено. Създаването на нравствено оправдание за дадено действие чрез приемането на морални императиви, които санкционират насилието, прави това. Създаването на изгодни сравнения, които съпоставят нашето праведно поведение със злото поведение на нашите врагове, също прави това. (Ние само ги измъчваме; те ни обезглавяват.) Използването на евфемистичен език, който прочиства реалността от нашите жестоки действия, също прави това добре. („Косвени щети“ означава, че цивилни са били бомбардирани и превърнати в пепел; „приятелски огън“ означава, че войник е бил убит от глупостта или преднамерените усилия на своите другари.)

Второ, можем да минимизираме чувството си за пряка връзка между нашите действия и техните вредни резултати, като разсейваме или изместваме личната си отговорност. Спестяваме си самоосъждането, ако не възприемаме себе си като извършители на престъпления срещу човечеството.

Трето, можем да променим начина, по който мислим за действителната вреда, причинена от нашите действия. Можем да пренебрегваме, изкривяваме, минимизираме или да не вярваме, че поведението ни има някакви вредни последици.

И накрая, можем да реконструираме възприятието си за жертвите като заслужаващи своето наказание, като ги обвиняваме за последиците и, разбира се, като ги дехуманизираме, възприемайки ги като намиращи се под нивото на справедливата ни загриженост, запазена за събратята човешки същества.