Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (115) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За силата на ролята на надзирател

Надзирател Джеф Ландри: „Това е почти като затвор, който сам създаваш — влизаш в него и той става дефинициите, които даваш на себе си, почти става стени и искаш да избягаш, искаш да можеш да кажеш на всеки, че «това изобщо не съм истинският Аз, аз съм човек, който иска да излезе и да покаже, че е свободен, че има собствена воля, че не е садистичен тип, който се наслаждава на такива неща».“^[1]

Надзирател Варниш: „Това преживяване си струваше за мен — абсолютно. Идеята, че две приблизително еднакви групи от студенти, които само за една седмица еволюираха в две напълно различни социални групи, като едната група имаше и използваше пълна власт над другата в неин ущърб, е смразяваща.

Аз бях изненадан от себе си… Карах ги да наричат другите затворници с обидни имена и да чистят тоалетни с голи ръце. На практика смятах затворниците за «добитък» и непрекъснато мислех, че трябва да внимавам, за да не опитат нещо“.^[2]

Надзирател Ванди: „Моето удоволствие от тормозенето и наказването на затворниците беше абсолютно нехарактерно за мен, защото аз обикновено мисля за себе си като съчувстващ на наранените, особено животните. Мисля, че това беше резултат от пълната ми свобода да управлявам затворниците — започнах да злоупотребявам с властта си“.^[3]

(Интересен преносен ефект (или изнесен ефект) от тази новооткрита власт на надзирателите се разкрива в дневника на главния надзирател Джафи. Ванди беше съобщил на останалите в неговата смяна, „че се е хванал да командори майка си у дома“.)

Надзирател Арнет: „Да бъда изкуствено твърд ми се удаде лесно. Първо, аз съм авторитарен човек в известни отношения (макар че силно не харесвам тази черта в себе си и у другите). Освен това смятах, че експериментът е важен и моето поведение на надзирател е част от откриването как хората реагират на истинско потисничество… Основното влияние върху моето поведение се оказваше от мисълта, макар и мъглява, че истинският затвор е брутален, защото е дехуманизиращ. Опитах се да бъда това в рамките на ограниченията на моята дистанцираност и контролирано ангажиране. […] Първо, опитах се да избягвам да съм интимен или дружелюбен. […] Опитах се да съм неутрален и делови. Освен това осъзнавах от това, което бях чел, че скуката и другите аспекти на затворническия живот могат да се използват, за да се накарат хората да се чувстват дезориентирани, като си безпристрастен, даваш скучна работа, наказваш всички затворници за «лошо» поведение на някого, изискваш идеално изпълнение на тривиални заповеди по време на физическите упражнения и в други моменти, говориш грубо и механично по време на физическите упражнения… в социалната среда и толкова чувствителен към онези, които я контролират, и аз се опитах да засиля отчуждението на затворниците, като използвам някои от тези техники. Можех да направя това само по много ограничен начин, защото не исках да съм брутален“.^[4]