Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (84) (Разбиране как добрите хора стават зли)

На какво сме свидетели тук?

Три общи теми се оформят от първите изслушвания пред Комисията за предсрочно освобождаване: границите между симулацията и реалността са замъглени; сервилността и сериозността на затворниците стабилно се засилваха в отговор на все по-силното доминиране на надзирателите: и беше настъпила драматична характерова трансформация в шефа на Комисията по предсрочното освобождаване Карло Прескот.

Замъгляване на границата между затворническия експеримент и реалността на лишаването от свобода

Безпристрастните наблюдатели, които не знаят какво е предшествало това събитие, с лекота биха могли да приемат, че са свидетели на действително изслушване на комисия за предсрочно освобождаване на местен затвор. Силата и проявената реалност на действащата диалектика между затворените и назначените от обществото техни пазители е отразена по много начини, сред тях цялостната сериозност на ситуацията, официалния характер на молбите за предсрочно освобождаване от затворниците, противопоставящите се оспорвания на надзирателите, разнообразния състав на комисията за предсрочно освобождаване, природата на личните въпроси, задавани на затворниците, и обвиненията, които им се отправят — накратко, силното афективно качество на цялата процедура. Основата на това взаимодействие е очевидна във въпросите на комисията и отговорите на затворниците по отношение на „миналите присъди“ превъзпитателните дейности като посещение на курсове или участие в терапия или професионално обучение, уреждането на адвокати, статуса на съдебния им процес и бъдещите им планове за превръщането в добри граждани.

Трудно е да се осъзнае, че са минали само четири дни от живота на тези студенти и доброволци в експеримент, както и да си представим, че тяхното бъдеще като затворници е само малко повече от една седмица в Станфордския общински затвор. Лишаването им от свобода не са многото месеци или дълги години, които мнимата Комисия по предсрочното освобождаване като че ли внушава в преценките си. Ролевата игра е станала ролева интернализация: актьорите са приели героите и идентичността на измислените си роли.

Раболепието и сериозността на затворниците

На този етап в по-голямата си част затворниците са се плъзнали с нежелание, но най-накрая сервилно в силно структурираните роли в нашия затвор. Те наричат себе си с идентификационните си номера и отговарят незабавно на въпросите, които им задават за анонимната им идентичност. Отговарят на нещо, което би трябвало да е смехотворен въпрос, с абсолютна сериозност, например питания за природата на техните престъпления и усилията им да се превъзпитат. С малко изключения те са станали напълно раболепни към властта на Комисията по предсрочно освобождаване, както и към доминирането на надзирателите и системата като цяло. Само затворник 7258 имаше дързостта да говори за причината си да бъде тук като доброволец в „експеримент“, но бързо даде на заден ход от това твърдение след вербалните атаки на Прескот.

Насмешливият стил на някои от техните първоначални молби за предсрочно освобождаване и особено тази на затворник 3401 — американския студент от азиатски произход — изчезна под влияние на отрицателната преценка на комисията, че такова неприемливо поведение не дава основание за освобождаване. Повечето от затворниците като че ли напълно са приели условията на ситуацията. Те вече не възразяват и не се бунтуват срещу нищо, което им е казано или заповядано да правят. Те са като актьори по метода на Станиславски, които продължават да играят ролите си и извън сцената и камерата, и тяхната роля е обсебила идентичността им. Трябва да е дистресиращо за онези, които настояват за вродено човешко достойнство, когато видят сервилността на бившите затворници бунтари, героите на въстанията, които са сведени до просяци. От тази група не изпъкват никакви герои.

Този борбен затворник от азиатски произход — Глен-3401, трябваше да бъде освободен няколко часа след стресиращото му преживяване с комисията по предсрочното освобождаване, когато той разви истински обрив по цялото тяло. Студентската здравна служба осигури подходящото лекарство и той беше изпратен у дома, за да се консултира със своя лекар. Обривът беше начинът, по който тялото му издейства освобождаването му, както пълната загуба на емоционален контрол направи за Дъг-8612.

Драматичната трансформация на шефа на Комисията по предсрочно освобождаване

Познавах Карло Прескот от повече от три месеца преди това събитие и бях взаимодействал с него всекидневно и лично, както и по време на чести и дълги телефонни разговори. Тъй като двамата водехме съвместно 6-седмичен курс по психология на лишаването от свобода, го бях виждал в действие като красноречив, яростен критик на системата на затворите, която според него беше фашистки инструмент, създаден да потиска цветнокожите. Той беше забележително възприемчив по начини, по които затворите и всички други авторитарни системи на контрол могат да променят хората, попаднали в хватката им — както затворени, така и тези, които са ги хвърлили там. И наистина, по време на вечерно съботно токшоу по местната радиостанция Кей Джи Оу Карло често информираше слушателите си за провала на тази остаряла, скъпа институция, че техните долари от данъци се прахосват в продължаващото й поддържане.

Той ми беше разказал за кошмарите, които имал в очакване на годишното изслушване от Комисията по предсрочното освобождаване, в което затворникът има само няколко минути, за да представи молбата си пред няколко членове на комисията, които като че ли не му обръщат никакво внимание, докато прелистват дебели досиета, а той излага случая си. Може би някои от досиетата дори не са негови, а са на следващия затворник в редицата и четенето им сега ще спести време. Ако ви задават въпроси за вашата присъда или нещо отрицателно от досието, знаете незабавно, че няма да ви разрешат предсрочно освобождаване поне още една година, защото защитата на миналото ви лишава от планирането на каквото и да било положително в бъдещето. Разказите на Карло ме просветлиха за типа ярост, която такова произволно безразличие генерира у огромното мнозинство от затворниците, на които се отказва предсрочно освобождаване година след година, какъвто беше неговият случай^[1].

Кои са обаче по-дълбоките уроци, които трябва да се научат от такива ситуации? Възхищавайте се на властта, презирайте слабостта. Доминирайте, не преговаряйте. Удряйте първи, когато не обърнат другата буза. Златното правило е за тях, не за нас. Властта управлява, правилата са власт.

Това са и някои от уроците, научени от момчетата на малтретиращи бащи, половината от които се трансформират в малтретиращи бащи и тормозят децата си, брачните си партньори и родителите си. Може би половината от тях се идентифицират с агресора и увековечават неговото насилие, докато другите се научават да се идентифицират с малтретирания и отхвърлят агресията в полза на състраданието. Изследванията обаче не ни помагат да прогнозираме кои малтретирани деца по-късно ще станат малтретиращи и кои ще се превърнат в състрадателни хора в зряла възраст.

Пауза за демонстрация на власт без състрадание

Спомням си класическата демонстрация от учителка в основното училище, Джейн Елиът, която научи учениците си на природата на предразсъдъците и дискриминацията, като произволно свърза цвета на очите на децата в нейния клас с висок и нисък статус. Когато синеоките са асоциирани с привилегия, с лекота приемат доминиращата роля над техните кестеняви връстници и дори ги малтретират вербално и физически. Нещо повече: техният новопридобит статус се разпростира и засилва дори когнитивното им функциониране. Когато са на върха, синеоките подобряват своето всекидневно представяне по математика и правопис (статистически значимо, както го документирах с оригиналните данни от класа на Елиът). Точно толкова драматично се влошава представянето на тестовете на „по-нисшите“ деца с кафяви очи.

Най-блестящият аспект на нейната демонстрация в класната стая с тези третокласници от Райсвил, Айова, обаче е преобръщането на статуса, който учителката осъществява на следващия ден. Г-жа Елиът казва на класа, че е сбъркала. В действителност обратното е вярно, казва тя: тези с кафяви очи са по-добри от синеоките! Това е шансът за децата с кафяви очи, които са преживели отрицателното въздействие на дискриминацията, да демонстрират състрадание сега, след като са на върха на пирамидата. Новите тестови резултати се преобръщат: „имащите“ демонстрират по-добро изпълнение, а „нямащите“ влошават представянето си. Какво да кажем обаче за урока по състрадание? Новоиздигнатите кафявооки разбират ли болката на победените, на тези, които не са такива късметлии, на хората в малоценна позиция, която лично са изпитали само един ден преди това?

Изобщо няма такова пренасяне! Учениците с кафяви очи дават това, което са получили. Те доминират, дискриминират и малтретират своите бивши синеоки малтретиращи^[2]. По сходен начин историята е пълна с разкази, показващи, че много от тези, които бягат от религиозно преследване, демонстрират нетърпимост към хората от други религии, след като вече са в безопасност и са сигурни на новата си властова позиция.

Обратно към кафявоокия Карло

Това е дълго отклонение от проблема около драматичната трансформация на моя колега, когато той беше поставен на властова позиция като шеф на Комисията по предсрочно освобождаване. Първоначално той наистина импровизираше превъзходно — като соло на Чарли Паркър. Импровизираше детайли от престъпления, от биографията на затворниците, на мига, абсолютно изненадващо. Правеше го без двоумение, с гладка сигурност. В течение на времето обаче той като че ли прегръщаше новата си властова роля с все по-силна интензивност и убеденост. Той беше шефът на Комисията по предсрочно освобождаване към Станфордския общински затвор, авторитетът, от който затворниците изведнъж започнаха да се страхуват, пред когото равните му по статус отстъпваха. Бяха забравени годините страдание, които той беше изтърпял като кафявоок затворник, след като му беше дадена привилегированата позиция да вижда света през очите на всемогъщия шеф на тази комисия. Изявлението на Карло пред колегите му в края на тази среща показа агонията и отвращението, които трансформацията му беше породила у него. Той се беше превърнал в потисник. По-късно онази вечер по време на вечеря той ми довери, че му се гадело от това, което се чувал да казва и чувствал, когато бил потопен в новата си роля.

Чудех се дали тези разсъждения ще го накарат да покаже положителните ефекти от новопридобитото самопознание, когато оглави следващото изслушване пред комисията в четвъртък. Щеше ли да покаже по-голямо разбиране и състрадание към новата група от затворници, които ще го молят за предсрочно освобождаване? Или ролята щеше да създаде човека?