Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (65) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Предателство от собствения ни шпионин

Спомнете си, че Дейвид, който влезе в униформата на 8612, беше доведен в затвора като наш шпионин. За наше съжаление той не осигуряваше никаква полезна информация, защото беше започнал да симпатизира на каузата на затворниците и почти мигновено беше прехвърлил лоялността си към тях. Онази сутрин го освободих, за да разговарям с него и да получа оценката му на ставащото. В интервюто си с главния надзирател и мен нашият провалил се информатор даде ясно да разберем неговото презрение към надзирателите и фрустрацията му от това, че не е успял да мобилизира затворниците за неподчинение на заповедите. Той каза онази сутрин, че един надзирател му наредил да напълни каната за кафе с гореща вода в банята, но след това друг надзирател я изсипал и му наредил да я напълни със студена вода, смъмряйки го за неподчинение на заповедите. Той ненавиждаше този „достоен за презрение“ тормоз. Освен това ни каза за изкривяването на времето, което разширявало и свивало събитията, и го объркало, когато го будели по няколко пъти на нощ за безкрайни преброявания. Сподели и за умствена притъпеност като мъгла, която заобикаля всичко.

„Произволността и идиотската работа на надзирателите ти действа неприятно.“ В новата му роля като информатор, превърнал се в затворник-революционер, той ни разказа за плана си да зареди другите затворници с енергия за действие. „Днес реших да съм гаден затворник. Исках да провокирам някакъв дух на съпротива между затворниците. Наказанието другите затворници да правят нещо повече, ако някой затворник откаже да работи или да излезе от килията си, действа само ако другите са готови да вършат нещо повече. Опитах се да ги накарам да се съпротивляват. Всеки обаче е готов да прави това, което му казват, дори и с унизителната задача да прехвърля съдържанието на един килер в друг и отново обратно, или почистването на тоалетните чинии с голи ръце.“

Дейвид съобщи, че никой не е гневен на мен или на главния надзирател, който е почти само пращящ звук по високоговорителя, то на него и на другите надзирателите са им дошли до гуша. Сутринта казал на един: „Г-н Надзирател, мислиш ли, че когато тази работа приключи, ще имаш достатъчно време, за да станеш човешко същество отново?“. За което, разбира се, получил време в Дупката.

Беше разстроен, че не е успял в опита си да накара другите затворници да откажат да държат ръцете си вдигнати в колективното наказание за оплескването на нещата от 819. Ръцете им паднали най-накрая от умора, а не от неподчинение. Фрустрацията на Дейвид от това, че не е ефективен организатор на труда е видна от неговия доклад до нас:

Комуникацията е жестоко ограничена; когато всеки крещи толкова силно, не можеш да го спреш. В тихите периоди се опитвам да говоря с моите съкилийници, но 819 винаги е в Дупката, а другият човек, 4325 [Джим], е скучен и няма какво толкова да приказвам с него. По време на хранене, когато ще е добър момент да се говори с всички момчета да не се предаваме толкова лесно пред надзирателите, не може да се говори. Енергията като че ли си остава в теб и всъщност не се организира в действие. Депресирах се, когато едно от момчетата ми каза: „Искам да ме пуснат предсрочно. Не ме подкокоросвай. Ако искаш да си вириш главата, окей, но аз няма да го направя!“^[1]

Дейвид не ни осигури „действена разузнавателна информация“ например за планове за бягство или къде са скрити ключовете за белезниците. Личните му разсъждения обаче дадоха ясно да се разбере, че в умовете на затворниците действат могъщи сили, за да потискат груповото действие срещу техните потисници. Те бяха започнали да се фокусират навътре, за да обмислят егоистично какво трябва лично да направят, за да оцелеят и може би да си издействат предсрочно освобождаване.