Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (25) (Разбиране как добрите хора стават зли)

„Грух, грух, прасетата са тук“

Сценарият за следващия арест се разигра в малък апартамент в Пало Алто.

— Дъг, събуди се, по дяволите, полицията е тук. Една минута, моля, той идва. Обуй си панталоните, ако обичаш.

— Какво имаш предвид под „полицията“? Какво искат от нас? Виж, Сузи, не се напрягай, дръж се хладнокръвно, не сме направили нищо, което да могат да докажат. Нека аз говоря с прасетата. Знам си правата. Фашистите не могат да ни разиграват.

Чувствайки, че срещу себе си има смутител, полицай Боб използва своя приятелски подход на убеждаване.

— Вие ли сте г-н Дъг Карлсън?

— Да, и какво?

— Съжалявам, но вие сте заподозрян в нарушение на член 459 от Наказателния кодекс — взлом, и аз ще ви отведа в центъра в управлението за регистрация. Имате правото да мълчите, имате…

— Зарежи тая работа, знам си правата. Не съм завършил университет за едното нищо. Къде е съдебното постановление за ареста ми?

Докато Боб мислеше как да се справи тактично с този проблем, Дъг чу камбаните на близката църква, които биеха.

— Днес е неделя! — той беше забравил, че е неделя!

Каза на себе си: „Затворник, а, е, каква е играта? Предпочитам го, не съм ходил в университет, за да стана прасе, но някой ден полицията може да ме прибере, почти както стана миналата година на антивоенните бунтове в Университета на Калифорния. Както казах на интервюиращия — Хейни мисля, че беше — не се хващам с това заради парите и не е заради опита, защото цялата идея звучи смехотворно и не мисля, че ще стане нещо от това, но искам да видя как да се държа, ако ме смачкат като политически затворник“.

Няма как да не се разсмея, когато си помисля за глупавия им въпрос: „Изчислете вероятността да останете в затворническия експеримент през целите две седмици по скала от 0 до 100 процента“. За мен 100%, без да ми мигне окото. Това не е истински затвор, а само симулация. Ако имам някакъв проблем, напускам, просто си тръгвам. Чудно ми е и как те са реагирали на моя отговор на „Какво бихте искали да правите след десет години?“. Идеалната професия за мен, която се надявам да играе активна роля в бъдещето на света — революцията.

Кой съм аз? Какво е уникално за мен? Какво ще кажете за моя директен отговор: „От религиозна гледна точка съм атеист. От «конвенционална» гледна точка съм фанатик. От политическа гледна точка съм социалист. От гледна точка на психичното здраве съм здрав. От екзистенциално-социална перспектива съм раздвоен, дехуманизиран и дистанциран — и не плача много.“

Дъг разсъждаваше за потисничеството на бедните и нуждата да се отнеме властта от капиталистическо-военните управници на тази страна, докато седеше предизвикателно на задната седалка на патрулната кола по време на бързото връщане в полицейското управление. „Добре е да си затворник — мислеше той. — Всички вдъхновяващи революционни идеи са произлезли от затворническия опит.“ Изпитваше родство с Джордж Джаксън от „Солдад Брадърс“, харесваше писмата му и знаеше, че в солидарността на всички потиснати народи се крие силата на революцията да победи. Може би този малък експеримент ще е първата стъпка в тренирането на ума и тялото му за евентуалната борба срещу фашистите, управляващи Америка.

Полицаят, който го регистрираше, игнорира насмешливите коментари на Дъг, докато височината, теглото и отпечатъците му от пръстите бързо бяха записани. Той беше изключително делови. Джо лесно завъртя всеки пръст, за да получи ясен набор от отпечатъци дори когато Дъг се опита да не мърда ръката си. Той беше малко изненадан колко силно е „прасето“ или пък беше просто малко слаб от глад, защото не бе закусвал. От мрачната процедура се зароди донякъде параноичната мисъл: „Хей, може би тези плъхове стачкоизменници от Станфорд наистина са ме предали на ченгетата. Що за глупак бях да им дам толкова много лична информация, която могат да използват срещу мен“.

— Хей, ченге — обади се Дъг с неговия висок глас, — кажи ми отново в какво ме обвинявате?

— Взлом. При първа присъда може да те пуснат условно след две години.