Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (201) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Изследване на намесата на страничния наблюдател

Социалните психолози се вслушват в алармата, като започват поредица от пионерски изследвания на намесата на страничния наблюдател. Те контрират обичайното тресавище на диспозиционните анализи какво не е наред с коравосърдечните странични наблюдатели в Ню Йорк, като се опитват да разберат какво в ситуацията замразява просоциалните действия на обикновените хора. По онова време Биб Латане и Джон Дарли^[1] са преподаватели в университети в Ню Йорк — съответно Колумбия и Нюйоркския университет, — така че са близо до центъра на действието. Техните полеви изследвания са провеждани на различни места в Ню Йорк, например в метрото и по улични ъгли, но и в лаборатории.

Изследванията им водят до противоречащо на интуицията заключение: колкото повече хора наблюдават спешния случай, толкова по-малко вероятно е да се намесят, за да помогнат. Да си част от пасивно наблюдаваща група означава, че всеки човек приема, че другите са на разположение и могат или ще помогнат, така че е по-малък натискът да се инициира действие, отколкото когато хората са сами или само с още един наблюдател. Просто присъствието на другите разсейва чувството за лична отговорност на всеки човек да се намеси. Личностните тестове на участниците не показват значимо взаимоотношение между нечии конкретни личностни характеристики и скоростта или вероятността за намеса в симулирани извънредни ситуации^[2].

Нюйоркчаните, подобно на лондончаните, берлинчаните или други хора от големи градове по света, е вероятно да помогнат и ще се намесят, ако са директно помолени или когато са сами или са заедно само с един-двама души. Колкото повече хора присъстват, които биха могли да помогнат в спешна ситуация, толкова повече приемаме, че някой друг ще се намеси, така че не е необходимо да се зареждаме с енергия, за да приемем някакъв личен риск. Вместо коравосърдечие, ненамесата не се дължи само на страхове за собствения живот в ситуация с насилие, но и защото човек отрича сериозността на ситуацията, страхува се, че ще направи нещо погрешно и ще изглежда глупаво, или се притеснява за „цената“ на ангажирането в „чуждите работи“. Има я и изплуващата групова норма на пасивно бездействие.

Социалните ситуации се създават и могат да се модифицират от хората. Ние не сме роботи, които действат въз основа на програми от ситуационни изисквания, а можем да променяме всяко програмиране чрез собствените си креативни и конструктивни действия. Проблемът е, че твърде често приемаме дефинициите на другите на ситуацията и техните норми, вместо да сме готови да поемем риска да оспорим нормата и да отворим нови канали на поведенчески възможности. Едно интересно следствие от изследванията върху пасивните и откликващите странични наблюдатели е появата на относително нова област на социалнопсихологически изследвания върху оказването на помощ и алтруизма (добре обобщени в монография на Дейвид Шрьодер и неговите колеги)^[3].