Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (53) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Внедряване на информатор

Имаме нужда от по-прецизна информация за надвисналата атака, затова решавам да вкарам информатор в затвора — уж да замести освободения затворник. Дейвид Дж. е мой студент, който имаше така нужния ни аналитичен ум. Естествено, неговата голяма, гъста брада и занемарен външен вид ще накарат затворниците да го приемат като един от тях. Помагал ни е по-рано с видеозаписването по време на първоначалните етапи на изследването, за да облекчи Кърт, и затова има представа за мястото и действието. Дейвид се съгласява да участва в продължение на няколко дни и да ни дава информацията, която получи и която може да ни е от полза. След това ще го изпращаме при един от надзирателите с някакъв претекст, така че да може да разказва това, което е научил.

Дейв бързо открива новата доктрина на надзирателите, която един от тях ясно изразява: „Добрите затворници няма да имат грижи, калпазаните няма да имат мир“. Повечето от затворниците са в процес на решаване, че няма смисъл да приемат затворническата си роля в най-конвенционалната й форма, като непрекъснато се противопоставят на надзирателите. Те започват да приемат съдбата си и да се справят ден за ден с това, което им се причинява, защото „перспективата за две седмици, прекарани в караници за съня, храненето, леглата и одеялата, им идва твърде много“. Дейв обаче забелязва ново настроение, което преди не присъстваше. „Параноята е обзела всички тук“ — каза той по-късно за слуховете за бягство^[1].

Никой не поставя под съмнение въвеждането на Дейв в изследването. Въпреки това според него надзирателите знаят, че е различен от останалите, но не са напълно сигурни какво прави той там. Те не знаят кой е и просто се отнасят с него като с всички останали — зле. Дейвид скоро е дистресиран от процедурата с тоалетната:

— Трябваше да ходя по голяма нужда за 5 минути, да пикая с торба над главата ми, докато някой ми казва къде е писоарът. Не можах да го направя. В действителност дори не можах да пикая в писоара, трябваше да отида в клетката и да затворя вратата, за да знам, че някой няма да ми скочи!^[2]

Сприятелява се с Рич-1037 — неговия съкилийник в Килия 2. Двамата бързо изграждат приятелска връзка. Твърде бързо обаче. За няколко часа нашият доверен информатор Дейвид Дж. е трансформиран, носейки старата униформа на Дъг-8612. Дейв съобщава, че „се чувства виновен за това, че е изпратен, за да доносничи за тези страхотни момчета, и че е облекчен, когато всъщност няма какво да ни каже“^[3]. Наистина ли обаче няма никаква информация, която да ни предаде?

Затворник 1037 казва на Дейвид, че затворниците не могат да напуснат, когато поискат. Освен това го съветва да не се държи така бунтарски, както прави по време на първите си преброявания. Не е най-доброто нещо за тях в момента. Начинът да се планира бягство — доверява му 1037 — е „затворниците да угаждат на надзирателите, така че да могат да ги хванат за най-слабото им място“.

В действителност Дейвид ни каза по-късно, че затворник 8612 не е организирал никакъв план за бягство! Ние обаче вече бяхме вложили много време и енергия в подготовка да парираме атаката. „Естествено, няколко от тези момчета един вид си мечтаят приятелите им да дойдат по време на часа за посещения и да ги изкарат от тук — каза той, — или да се измъкнат по време на ходенето до тоалетната, но беше ясно, че всичко това са само мечти“ — искрица надежда, която да ги държи^[4].

Постепенно осъзнахме, че Дейв беше нарушил вербалния си договор с нас да действа като информатор в тази спешна ситуация. Съответно, когато някой открадна ключовете за полицейските белезници по-късно онзи ден, Дейв ни каза, че няма представа къде са. Излъга ни, както научихме от неговия дневник в края на експеримента: „След известно време знаех къде са ключовете за белезниците, но не казах, поне не преди това вече да няма никакво значение. Щях да кажа, но не ми харесваше да предавам тези момчета директно пред лицето им“.

Тази твърде внезапна и изумителна трансформация в затворнически манталитет беше още по-видна в други елементи от обратната връзка от Дейв. Той чувствал, че през двата дни в нашия затвор не бил по-различен от останалите, „с изключение на това, че знаех кога ще изляза, но дори това познание ставаше все по-малко сигурно, тъй като зависех от хора отвън да ме изкарат от тук. Вече ненавиждах тази ситуация“. В края на първия му ден в Станфордския затвор Дейв — информаторът, ни каза: „Онази нощ заспах с чувството, че съм мръсен, виновен, уплашен“.