Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (152) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Срамежливостта като самоналожен затвор

Кой друг затвор е толкова тъмен като собственото сърце! Кой тъмничар е толкова безжалостен като собственото Аз?

Натаниъл Хоторн

В нашия затвор в мазето затворниците се отказаха от основните си свободи в отговор на принудителния контрол на надзирателите. Същевременно в реалния живот извън лабораторията много хора доброволно се отказват от своята свобода на словото, на действието и на сдружаването, без външни надзиратели, които да ги принуждават. Те са интернализирали взискателния надзирател в своя Аз-образ; надзирателят, който ограничава техните възможности за спонтанност, свобода и радост от живота. Парадоксално, същите тези хора са интернализирали образа на пасивен затворник, който с нежелание се поддава на самоналожените ограничения върху всички техни действия. Всякакви действия, които насочват вниманието към човека, го заплашват с потенциалното му унижаване, срам и социално отхвърляне, и следователно трябва да се избягват. В отговор на този вътрешен пазач самозатворилият се човек се оттегля от живота, затваря се в черупката си и избира безопасността на мълчаливия затвор на срамежливостта.

Разработването на тази метафора от СЗЕ ме накара да мисля за срамежливостта като социална фобия, която разкъсва връзките на човешката свързаност, като прави другите заплашителни, а не подканващи. Една година след като затворническият експеримент приключи, започнах голяма изследователска инициатива — Станфордския проект върху срамежливостта, за да изследвам причините, корелатите и последиците от срамежливостта у хората в зряла възраст и при юношите. Нашата работа беше първото системно изследване на срамежливостта в зряла възраст; след като научихме достатъчно, продължихме с разработването на програма за терапевтиране на срамежливостта в уникалната Клиника за срамежливост (Shyness Clinic, 1977). Тя действа непрекъснато през цялото това време в общността на Пало Алто и се ръководи от д-р Лин Хендерсън, а сега е част от Тихоокеанското докторантско училище по психология. Основната ми цел в терапията и превенцията на срамежливостта е да разработя средства за оказване на помощ на срамежливите хора да се освободят от своите самоналожени, мълчаливи затвори. Правя го отчасти чрез писането на популярни книги за общата аудитория за начина за справяне със срамежливостта при възрастни и деца^[1]. Тези дейности са контрапункт на лишаването от свобода, на което подложих изследваните лица в СЗЕ.