Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (23) (Разбиране как добрите хора стават зли)

И сега идва основната сюжетна линия^[1]

Излизаме от фронт офиса на сержанта, за да слезем по стълбите и да проверим стаята за картотекирането — Джо и Боб, Крейг, операторът, Бил и аз. Всичко е поразително ново; това крило е току-що построено към основното полицейско управление на Пало Алто, съвсем наблизо до — но много далече като външен вид — от стария затвор, който беше порутен — не от прекомерна употреба, а просто от старост. Исках полицаите и операторът да останат ангажирани с процеса от първия арест до последния, за да ги поддържат колкото се може по-стандартизирани. Бях говорил по-рано с човека от телевизията за целта на изследването, но го направих много набързо и повърхностно, защото основното ми притеснение беше да се справя с очакваната съпротива на сержанта. Хрумна ми, че трябва да очертая пред всички тях някакви процедурни детайли за изследването, както и някои от причините да провеждаме такъв експеримент. Това би помогнало да се създаде екипно чувство и освен това да покаже, че се интересувам достатъчно, за да отделя времето да отговоря на техните въпроси.

— Тези дечурлига знаят ли, че ще бъдат арестувани? Казваме ли им, че това е част от експеримент, или как?

— Джо, всички те са изразили доброволно желание да участват в изследване на затворническия живот. Те откликнаха на обява, която публикувахме във вестниците, за да търсим студенти, които искат да спечелят по 15 долара дневно за участие в двуседмичен експеримент върху психологията на лишаването от свобода и…

— Искате да кажете, че на тези деца се плащат по 15 кинта дневно, за да не правят нищо, освен да седят в затворническа килия в продължение на две седмици? Вероятно Джо и аз бихме могли да си предложим услугите. Звучи като лесни пари.

— Може би. Може да са лесни пари, а може и ако излезе нещо интересно, да проведем този експеримент още веднъж, използвайки полицаи като затворници и надзиратели, както казах на вашия началник.

— Е, можете да разчитате на нас, ако го направите.

— Както казвах, деветимата студента, които ще арестувате, са част от голяма група от около 100 мъже, които отговориха на нашата обява в „Пало Алто Таймс“ и „Станфорд Дейли“. Пресяхме очевидните чудаци, тези с минали арести за каквото и да било и всички с медицински или психични проблеми. След едночасово психологическо оценяване и дълбинни интервюта с моите асистенти Крег Хейни и Кърт Банкс, избрахме 24 от тези доброволци, за да бъдат нашите изследвани лица.

— Двадесет и четири по петнайсет кинта по четиринайсет дни е много пара, която ще трябва да платите. Не си ги вадите от джоба, нали докторе?

— Равно е на 5040 долара, но изследването е подкрепено с грант от правителството — от Офиса за военноморски изследвания, за изучаване на антисоциалното поведение, така че не се налага лично да плащам заплатите.

— Всички студенти ли искат да са надзиратели?

— Е, не, в действителност никой не иска да е надзирател; всички предпочитат да играят ролята на затворник.

— Как така? Изглежда, че да си надзирател е много по-забавно и по-малко неудобно, отколкото да си затворник, поне на мен така ми изглежда. Друг въпрос е, че 15 кинта за 24-часова работа като затворник си е нищо. Това е по-добро заплащане за надзирателите, ако работят само на обичайните смени.

— Точно така: планираме надзирателите да работят на 8-часови смени, с 3 екипа от по трима надзиратели 24 часа в денонощието на деветимата затворника. Причината обаче тези студенти да предпочитат да са затворници е, че на някакъв етап може да станат затворници, например за неявяване след получаване на повиквателна от армията или обвинение за шофиране след употреба на алкохол, или да бъдат арестувани на някакъв протест за граждански права или против войната. Повечето от тях казаха, че не биха могли да си представят да бъдат затворнически надзиратели — не са дошли в университета с надеждата да станат затворнически надзиратели. Затова макар че всички участват най-вече заради парите, някои от тях очакват да научат нещо за начина, по който ще се държат в тази нова затворническа ситуация.

— Как избрахте вашите надзиратели? Обзалагам се, че сте избрали по-едрите момчета.

— Не, Джо, разпределихме всички доброволци по случаен начин във всяко от двете условия, все едно хвърляме монета. Ако е ези, доброволецът получава ролята на надзирател; ако е тура — затворник. Надзирателите научиха вчера, че им се е паднало ези. Те дойдоха в нашия малък затвор в мазето на катедрата по психология в Станфорд, за да ни помогнат да довършим работата по него, така че да го чувстват като свое място. Всеки от тях си избра униформа в местния магазин на армията за излишъци и сега чакат експериментът да започне.

— Те получиха ли някакво обучение, за да бъдат надзиратели?

— Ще ми се да имах времето да направя това, но всичко, което направихме, е да им проведем кратка ориентация вчера; не сме провеждали някакво специално обучение как да действат в новата си роля. Основното нещо е да поддържат закона и реда, без насилие срещу затворниците и да не позволяват бягства. Освен това се опитах да им предам типа психична нагласа за затворниците като безсилни, която искаме да създадем в този затвор.

Казахме на децата, които ще арестувате, че просто трябва да чакат у дома, в общежитието или в някаква предварително определена къща, ако живеят твърде далеч и че тази сутрин ще имат новини от нас.

— Скоро ще е така, а, Джо? Ще им покажем арест на живо.

— Аз съм малко объркан за две неща.

— Естествено, давай, Джо. И ти, Бил, ако има нещо, което искате да знаете, за да помогнете по-късно и да разкажете на вашия продуцент за предаването довечера.

— Въпросът ми е следният, докторе: какъв е смисълът да си правите целия този труд да създадете собствен затвор в Станфорд, да арестувате тези студенти, да им плащате всички тези пари, когато ние вече имаме достатъчно затвори и достатъчно престъпници? Защо просто не наблюдавате това, което става в общинския затвор или пък в Сан Куентин? Това няма ли да ви покаже онова, което искате да знаете за надзирателите и затворниците в реалните затвори?

Джо беше хванал бика за рогата. Незабавно влязох в моята роля на университетски преподавател, нетърпелив да преподавам на любопитни слушатели:

— Аз се интересувам да открия какво означава психологически да си затворник или затворнически надзирател. Какви промени човек претърпява в процеса на адаптиране към тази нова роля? Възможно ли е за краткото време от само няколко седмици да се приеме нова идентичност, която е различна от обичайното Аз на човека?

Има изследвания на живота в действителни затвори от социолози и криминалисти, но те страдат от някои сериозни недостатъци. Тези изследователи никога не са свободни да наблюдават всички фази на затворническия живот. Техните наблюдения обикновено са ограничени по мащаб, без особен директен достъп до затворниците и още по-малко до надзирателите. Тъй като има само два класа хора, които обитават затворите — персонал и затворници, — всички изследователи са аутсайдери, на които се гледа с подозрение, ако не и с недоверие, от всички инсайдери на системата. Те могат да видят само това, което им се позволява да видят, по време на обиколките с гид, които рядко слизат под повърхността на затворническия живот. Бихме искали по-добре да разберем по-дълбоката структура на взаимоотношението затворник-надзирател, като пресъздадем психологическата среда на затвора и след това да сме в позицията да наблюдаваме, да записваме и да документираме целия процес на индоктриниране с умствената нагласа на затворник и надзирател.

— Да, предполагам, че има смисъл, така както го описахте — намесва се Бил, — но голямата разлика между вашия Станфордски затвор и истинските затвори е типът затворници и надзиратели, с които започвате. В реалния затвор ние се занимаваме с престъпни типове, насилници, за които нарушаването на закона или нападането на надзирателите не е нищо особено. Трябва да имаш яки надзиратели, за да ги държиш под контрол, да си готов да трошиш глави, ако се налага. Вашите сладки малки Станфордски дечурлига не са подли или агресивни, или яки като истинските надзиратели и затворници.

— Нека се намеся и аз — казва Боб. — Как може да очаквате, че тези колежанчета, които знаят, че ще получават по 15 кинта дневно, за да не правят нищо, няма просто да релаксират две седмици и да се забавляват — и да си поиграят за ваша сметка, докторе?

— Първо, трябва да спомена, че нашите изследвани лица не са само Станфордски студенти, само някои от тях са. Другите са от цялата страна и дори от Канада. Както знаете, много млади хора идват през лятото в Залива на Сан Франциско и ние набрахме срезово кандидати от тях — хора, които току-що завършват лятното училище в Станфорд или Бъркли. Вие сте прави обаче като казвате, че Станфордският затвор няма да бъде населен с обичайния тип затворници. Направихме и невъзможното да подберем млади мъже, които изглеждат нормални, здрави и средностатистически по всички психологически измерения, които измервахме. Заедно с Крейг тук и още един докторант — Кърт Банкс — внимателно подбрах нашата окончателна извадка от всички тези, които интервюирахме.

Крейг, който чакаше търпеливо за този знак на признание от неговия ментор, за да успее да се намеси в разговора, беше готов да доразвие тезата, която изложих:

— В реалния затвор, когато наблюдаваме някакво събитие, например затворници, които се нападат един друг с остри предмети, или надзирател, който удря затворник, не можем да определим степента, до която са отговорни конкретният човек или конкретната ситуация. Наистина има някои затворници, които са агресивни психопати, и има някои надзиратели, които са садистични. Тяхната личност обаче обяснява ли всичко или дори по-голямата част от това, което става в затвора? Съмнявам се. Трябва да вземаме предвид ситуацията.

Засиях при тази красноречива аргументация на Крейг. Аз също споделях това съмнение в диспозициите, но се почувствах по-уверен, след като Крейг го изрази толкова добре пред полицаите. Аз продължих, загрявайки за моя най-добър стил на изнасяне на минилекции:

— Обосновката е следната: нашето изследване ще се опита да диференцира какво хората привнасят в затворническата ситуация от това, което ситуацията изважда на повърхността от хората, които са в нея. Според предварителния ни подбор нашите изследвани лица са по принцип представителни на образованите младежи от средната класа. Те са хомогенна група от студенти, които много си приличат в редица отношения. Като си разпределяме по случаен начин в две различни роли, започваме с „надзиратели“ и „затворници“, които са съвместими — всъщност те са взаимозаменяеми. Затворниците не са по-агресивни, враждебни или бунтарски настроени от надзирателите, а надзирателите не са по-авторитарни и търсещи власт. В този момент „затворник“ и „надзирател“ са еднакви. Никой не искаше да е надзирател; никой не е извършил никакво престъпление, което би оправдало лишаването от свобода и наказанието. След две седмици тези младежи ще бъдат ли така неразличими? Техните роли ще променят ли личността им? Ще видим ли някакви трансформации на техния характер? Това планираме да открием.

Крейг добави:

— Друг начин да погледнем на това е: поставяме добри хора в зла ситуация, за да видим кой или какво побеждава.

— Благодаря, Крейг, харесва ми това — ентусиазирано се обади операторът Бил. — Моят режисьор ще иска да използва това довечера като реклама. Телевизионната станция нямаше човек на разположение тази сутрин, така че аз ще трябва едновременно да снимам, но и да измисля някои опорни точки, за които да закача видеото. Кажете, професоре, времето тече. Аз съм готов, може ли да започваме сега?

— Разбира се, Бил. Джо, аз така и не отговорих на първия ти въпрос за експеримента.

— А той беше?

— Дали затворниците знаят, че ще бъдат арестувани като част от експеримента. Отговорът е „не“. Просто им е казано да бъдат на разположение за участие в експеримента тази сутрин. Те може да приемат, че арестът е част от изследването, тъй като знаят, че не са извършили престъпления, заради които да бъдат обвинени. Ако ви питат за експеримента, бъдете мъгляви, не казвайте, че е или че не е. Просто вършете работата си така, сякаш са реални арести; пренебрегвайте всички техни въпроси или протести.

Крейг не можа да се удържи да не добави:

— В известен смисъл арестът като всичко останало, което те ще преживеят, трябва да слее реалността с илюзията, ролевата игра и идентичността.

— Малко цветисто — помислих си, — но със сигурност си струваше да се каже.

Точно преди Джо напусне сирената на неговата изцяло бяла патрулка, си сложи сребърни огледални очила — от вида, който носеше надзирателят във филма Cool Hand Luke („Непокорният Люк“), типа, който не дава възможност на никого да види очите ти. Ухилих се, също както и Крейг, знаейки, че всички наши надзиратели ще носят същите създаващи анонимност очила като част от опита ни да създадем чувство за деиндивидуализация. Изкуството, животът и изследването бяха започнали да се сливат.